Бе адски студено. Всичко бе покрито с лед. Вятърът не прощаваше на никого.

Стаята на Стефан и Данчо бе същински хладилник. Безпаричието бе събрало двамата, но от това не им ставаше по-добре.

Стефан се опитваше да пише, той минаваше за писател, но ръцете му бяха посинели от студ, а в мислите му звучеше отчайващо:

„Студено, умирам….. не мога да разсъждавам трезво…… Как да пиша?“

Данчо бе облякъл всичко възможно и маршируваше напред назад из стаята.

– Хайде напиши я най-после, дай я на издателя и малко да живнем, – тракаше със зъби от студ той.

Стефан изпухтя. Извади кибрит от джоба си и подпали ръкописа си.

Силният пламък привлече погледите и на двамата. Те приближиха, но ….. всичко трая много кратко.

Студът ги стисна в лапите си с още по-голяма сила.

Стефан пожертва мечтата си. Изгуби всичко, което бе успял да напише, за мимолетно удобство, което бе съвсем за малко време.

Не жертвай мечтата си за нещо временно или непостоянно.

Не позволявай на болката и разочарованието да те контролират така, че да вземаш неадекватни решения, за които по-късно ще съжаляваш.

Не се предавай.

Ако устоиш до края това ще се отрази благоприятно не само върху теб, но ще повлияе и на другите.

Живот, в който няма дисциплина, е напълно безотговорен. Има определени граници наложени от етична и морална гледна точка, какво можем да правим и какво не е желателно да вършим. Целта им е да бъдем в безопасност.

Симо беше млад човек, за който дисциплината бе нещо нежелателно и затормозяващо.

Той заявяваше на всеки:

– Много е вълнуващо да живееш на ръба.

– Такава репутация ли ти харесва? – го питаха обикновено.

– Да, такъв съм си, – потвърждаваше Симо – Аз живея на ръба, а така няма да имам никаква възможност да сбъркам.

Един ден чичо Стоил се опита да обори тази невъздържаност у Симо:

– Магистралите имат ограничителни линии, една в средата и по една от двете ѝ страни. Тези линии ни осигуряват безопасност, докато караме колите си. Ако пресечем линията от едната страна ще отидем в канавката. Ако пресечем средната линия, може да срещнем друга кола и да предизвикаме катастрофа. Нима отхвърляш такива ограничения?

– Защо трябва винаги да се съобразявам с това, особено ако няма други коли? – насмешливо попита Симо.

– Колкото и странно да ти звучи, границите и правилата са, за да бъдем всички спокойни. А тези, които ги нарушават не стигат далече.

– Е, чак пък толкова, – усмихна се самодоволно Симо.

– Някой път и теб може да те застигне нещо лошо. Не бъди вироглав.

Симо махна с ръка и отмина.

Вярвате или не, но чувството за хумор у Филип се роди от личната му болка. Чрез него той донасяше усмивки на живеещите в икономическа депресия и страх от върлуващата болест.

Филип загуби майка си преди да навърши три години. Баща му се отдаде на алкохола и това напълно отдалечи двамата един от друг.

Един ден Филип видя младо момче, което притичваше пред бързо движещите се коли. Трафика бе прекалено натоварен.

Тогава Филип успя да стигне до момчето, хвана го за ръка, дръпна го на безопасно място и му каза:

– Какво става с теб, хлапе? Не искаш ли да пораснеш и да имаш проблеми?

Хуморът на първо време не помогна:

– Ти, сериозно ли? Аз не искам да има проблеми, имам си предостатъчно.

Филип му се усмихна и момчето осъзна, че баткото се шегува.

На свой ред и то се засмя, като обеща:

– Ще преминавам на по-безопасно място и няма много да рискувам.

Това не бе единственият случай, в който Филип да се намеси, за да спаси човешки живот.

Ежедневието на Филип се бе превърнало в тревожен реализъм.

Нараняването от отхвърляне в детството дълго време го смущаваха.

Един ден Бог го срещна и животът на Филип се промени. Вярата премахна отчаянието му. Приятелите му се умножиха.

Кой би помислил, че човек претърпял болка, мъка и неразбиране ще стане източник на голяма радост за околните.

Антон бе добър. Видеше ли човек в нужда не го подминаваше. Каквото бе нужно правеше, за да се удовлетвори потребността му.

След като прие Исус за свой Господ и Спасител, тази загриженост към околните се засили още повече у него. Той бе благословен от Господа. Животът му бе изпълнен с благодат.

Един ден, нещо необичайно за Антон, той се бе разстроил. Знаеше, че в такива моменти, молитвата помага, за това се обърна към Бога.

– Господи, защо не ми се случват онези вълнуващи, специални неща в живота ми, когато за първи път започнах да Те познавам? – прозвучаха необичайно думите му.

Отговорът, които Антон получи, той нямаше да забрави до края на живота си:

– Аз продължавам да правя невероятни неща за теб през цялото време, но ти просто си свикнал с тях и ти се струват като нещо естествено.

– О не, – извика Антон, – отново сгреших. Господи ще се постарая да се удивлявам и на малките неща, които правиш в живота ми. Тогава няма да остана без надежда. Благодаря Ти, че правиш специални неща за мен всеки ден. Ще бъда щедър с похвалите и благодарностите. Помогни ми да живея удивен от делата Ти.

От този ден нататък от Антон често се изтръгваше:

– Ау, това беше от Бога. Благодаря Ти, Господи.

Слънцето щедро раздаваше светлината и топлината си, макар че бе късна есен, а Любомир се шляеше по двора.

Обикновено той се втурваше да помага на всеки. Паднал човек или наранено животно не би подминал.

Днес лицето му бе тъжно. Какво ли се бе случило?

Видя го баща му и се засмя:

– Защо са ти потънали гемиите?

– Помагах на Стоил за покрива и …., – гласът на Любомир се задави, бе готов да заплаче, но се въздържа.

– Всички се жадни за признание, – констатира бащата. – Помогнал си и си очаквал поне да ти кажат: “ Браво“ или да те похвалят, но то не се е случило.

Любомир погледна баща си. В очите му се четеше болка и потвърждение на думите му.

– Повечето от нещата се правят почти без свидетели, – продължи бащата, – така че няма кой да те похвали.

– Е, не съм чакал благодарност или каквото и да е, – замънка Любомир.

– И така трябва да е. Кой вижда часовете прекарани с пациент, страдащ от церебрална парализа? Кой те вижда, когато ринеш снега от пътеката на възрастна жена, която живее до теб? А когато напазаруваш за някого, прикован на легло или когато помагаш на дете, затрудняващо се в училище? Какво би казал да прекаран час на телефона с приятел, който иска да се самоубие?

Любомир завъртя глава в знак на съгласие.

– Но Бог вижда, – добави бащата. – И когато помагаш, Той се радва. Спомни си какво казва: „Зная твоите дела и любовта, и вярата, и служението, и твоето търпение, и че последните ти дела са повече от първите“.

– Така е, – съгласи се, вече поуспокоен Любомир.

– Не се притеснявай, ако помощта ти към другите не е оценена. Има Един, Който е силно развълнуван от това, което правиш. Бог ни дава сила най-вече, за да провъзгласяваме добрите новини на Евангелието и да затвърдим посланието с живот, който прави думите ни достоверни.