Това бе неравностойна битка. Тя бе между гиганта Голиат и малкото момче Давид.

Преди Давид да отреже главата на противника си с меча си, Голиат се провикна:

– Не е честно! Знаеш, че не мога да се бия на леко наклонен терен.

Интересното е, че гигантът сякаш хвърли цялата вина за поражението си върху леко наклонената долина, в която двамата се биеха.

– Само да се биехме на равен терен като мъже! Страхливец! – продължаваше да крещи Голиат.

Израилтяните се спогледаха, а един от тях отбеляза:

– Хълмът, на който се биеха Давид и Голиат, има само пет градуса наклон.

А филистимците яростно възразяваха:

– Битката не е честна! Нарушени са правилата за безопасност за Голиат. Той не трябва да се бие на какъв да е наклонен терен.

– С това малко камъче от прашката на Давид бе причинено само леко одраскване на ухото на нашия гигант.

Каквото и да говореха, Голиат бе повален и лишен от главата си.

Това бе малко градче, но се бе прославило със своята престъпност в района.

Нещата дотолкова бяха загрубели, че хората се страхуваха не само да замръкват в него, но дори и цел ден да прекарат там.

Един ден се организира група, ангажираща се с идеята за обществената безопасност. В нея влизаха полицаи, представители на местните училища и църквата.

Те дълго обсъждаха основния проблем на града:

– Трябва да направим нещо за безопасността на нашия град.

И стигнаха до следния извод:

– Така хората няма да бягат от тук, а ще се завръщат и ще привлекат други да се заселят в града ни.

В групата допълнително се включиха социални работници, медицински кадри и дори деца засегнати от престъпления и злоупотреби с тях.

Всички участници използваха своите силни страни и резултата не закъсня.

Престъпността намаля неимоверно, а убийствата се четяха на пръсти.

– Какво бе станало?

– Хората се бяха обединили избягвайки доктрини и различни политика. Така се превърнаха в освежаваща роса за града си.

Такива действия могат да изглеждат неуловими, но бяха благословили всички в града.

Каква прекрасна цел, да покажеш загриженост към безопасността на останалите.

Един ден Пламен бе много изненадан. Баща му пиеше чая си от чинийка.

– Не мога да помогна .Чашата ми преля, – очите на баща му блестяха от удоволствие. – Бъди честен, нима не те е радвало такова неочаквано „преливане“.

Пламен се ухили и започна да изброява, това, за което се сещаше:

– Крем, който капе от ръба на по-дълбок съд. … сладолед, който се стича по фунийката …

– Ето виждаш ли? Всяка такова малко „преливане“ носи радост, – отбеляза бащата. – Така и Давид описва щедростта на Небесния Пастир, Който се грижи за нас.

Пламен мълчеше и слушаше почтително баща си. Той винаги го бе възприемал за мъдър човек.

– Забележи, – поклати глава бащата, – ние получаваме богато снабдяване от Господа. Имаме напътствие и защита в сложния път на живота си.

– Колко е хубаво, че дори, когато има противопоставяне, то не пречи на Божията доброта и любов да стигнат до нас, – добави Пламен.

– Бог не ни дава просто благословения в долината на мрачната сянка или от това, което се нуждаем, когато сме затруднени …. Той излива Своето състрадание в живота в толкова голяма степен, че то прелива в благословения там, където очакваме най-малко, – това малко по-дълго красноречие докосна дълбоко сърцето на Пламен.

Бащата вдигна ръцете си нагоре и прибави:

– За това не трябва да се страхуваме, когато напуснем тучните пасища и кроткия поток, защото нашият Велик Пастир остава с нас. Божията доброта и любов „ще ни следват през всичките дни на живота ни“.

Захари много ценеше работата на местния пощальон Тотю. За това той искаше да му достави радост.

– Ще му оставям по няколко шоколадови бонбони в пощенската кутия, – каза си той.

Но един ден Захари чу от Тотю:

– Понякога намирам шоколадови бонбони в пощенската кутия, за което съм ви много благодарен.

– Понякога? – учудено го изгледа Захари.

– Да, не винаги, – уточни пощальонът.

Оказа се, че катеричка краде лакомствата от пощенската кутия. Тя много ловко и бързо присвояваше вкусните трофеи.

Това Захари видя с помощта на видеокамера.

Той не можеше да обясни на катеричката, че не е хубаво да се краде, за това реши:

– Трябва да намеря друго място, където да слагам лакомствата за пощальона.

Петко се оплака:

– Вечерно време трудно заспивам. Мисля и премислям. Сънят бяга от мен. Понякога така осъмвам.

Пламен го потупа по рамото и сподели:

– Моят дядо Петър имаше едно важно правило. Той мислеше за това, което е свършил през деня и благодареше на Бога.

– А аз все кроя планове за следващия ден, – призна си Петко.

Милчо не се стърпя и се намеси:

– Вижте и при Сътворението е така. В края на всеки ден от процеса на сътворяване Господ поглеждаше към сътвореното и казваше, че е добро.

– И аз така правя, – плесна с ръце Пламен. – Вечер преди сън поглеждам назад към изминалия ден и, като си спомня всяко едно събитие, постижение или взаимодействие, аз си мисля, че е било добро и благодаря на Бога за него.

– Ами ако ти се е случило някое неприятно преживяване? – недоверчиво повдигна вежди Симо.

– Аз отново си казвам, че е добро, – каза Пламен. – Тогава аз благодаря на Бога за ползата от него, било ценен урок, който съм научила, или фактът, че Той е бил с мен по време на преживяното.

– И това помага ли ти да заспиш по-бързо? – попита Петко.

– Така правя всяка вечер, – засмя се Пламен. – Това служи за мое благословение и ми помага да заспя. Тази практика поддържа в добро състояние ума ми.