Тук шофьорите често минават, за да си поръчат по едно кафе и нещо за похапване.
Към прозорчето приближава стара кола и една жена, която е спирала много пъти тук, си поръчва своето обичайно кафе. Докато си разменя любезности с продавачката, жената забелязва колата, която е след нея. Жена е в добро настроение и казва на продавачката:
– Плащам и кафето на шофьора в следващата кола.
Продавачката повдигна рамене и си мисли: „Навярно са познати“. Жената си тръгна.
На другия ден същата жена, както винаги приближи прозорчето.
– Знаете ли, мисля, че вчера е станала грешка. Човекът, на когото платихте кафето не ви познава, – каза продавачката.
Жената изобщо не се смути и каза:
– Така и трябва да бъде.
Тогава продавачката й разказа какво се е случило вчера:
– Казах на момчето, че сте платили за кафето му. Тогава той поиска да плати кафето за следващата кола. На водачът на следващата кола обясних как стоят нещата и той направи същото. Това се случи 21 пъти. Впечатлена съм!
21 коли, 21 кафе и 21 добре изненадани хора. Добротата е заразителна. Ако сте изненадани от добрината на другите хора, вие се стараете да направите добро на някой човек, независимо дали го познавате или не.
Ако сте успели да стане първопричината или просто звено във веригата на добротата, светът поне малко ще стане по-добър.

Една жена излязла от дома си и видяла трима старци с дълги бели бради на двора. Тя не ги познавала, но им казала:
– Навярно сте гладни. Заповядайте да похапнете у дома.
– А мъжът ти в къщи ли е? – попитали те.
– Не, няма го, – казала тя.
– Тогава ние не можем да влезем, – отговорили те.
Вечерта, когато мъжът й се върнал в къщи, тя му разказала за случилото се.
– Иди и им кажи, че съм се прибрал и нека заповядат в дома ми, – казал мъжът.
Жената излязла и поканила старците.
– Ние не можем да влезем в къщата ви заедно.
– Защо? – удивила се жената.
Един от старците обяснил:
– Той се казва Богатство, – казал той, като посочил един от своите приятели. Посочил другия и добавил, – той се нарича Успех, а аз Любов. Сега иди в дома и поговори с мъжа си и тогава решете, кого от нас да поканите.
Жената отишла в дома си и разказала на мъжа си, какво е чула. Мъжът много се зарадвал.
– Това е много хубаво! Ако трябва да направим избор, да поканим Богатството. Нека да дойде и да изпълни дома ни с богатство.
Жена му възразила:
– Скъпи, а защо да не поканим Успеха?
Дъщеря им седяла в ъгъла и ги слушала. Изведнъж тя скочила и предложила:
– Не е ли по-добре да поканим любовта? Тогава нашият дом ще е изпълнен с любов!
– Нека се съгласим с дъщеря ни, – казал мъжът. – Иди покани Любовта да ни буде гост.
Жената излязла и попитала:
–  Kой от вас е Любов? Влез в къщи и ще бъдеш наш гост.
Старикът наречен Любов се насочил към дома. Другите двама старци го последвали. Жената изненадана ги попитала:
– Аз поканих само Любов, защо и вие идвате?
Старците отговорили:
– Ако бяхте поканили Богатство или Успех, другите двама щяха да останат на улицата, но тъй като поканихте Любов, където отиде той, ние веднага отиваме след него.
Там, където има любов, винаги има богатство и успех.

Понякога, вниманието, което се налага да отделям на подробностите и мисълта, че ми трябват цели часове, за да достигна това, което могат другите, ме кара да се бунтувам. Но бързо възвръщам куража си и с усмивка прогонвам разочарованието от сърцето си.
В крайна сметка, всеки, който е решил да стигне до истинското познание, трябва сам да изкачи хълма на мъчението.
След като няма павиран друм до върха, аз трябва да се катеря на зигзаг по  пътечките, които сама съм открила. Многократно се подхлъзвам, падам, стоя дълго на едно място или се движа по ръба на пропастта, губя кураж, но после  поукрепнала пъпля, напредвам по-малко, добивам смелост, ставам нетърпелива и се изкачвам по-високо.
От там съзирам разширяващия се хоризонт. Всяка борба е вече победа. Още едно усилие и достигам облаците, сините дълбини на небето, висините на моите мечти.
Знанието е сила. По-скоро, знанието е щастие, защото да притежаваш знание, дълбоко и истинско, означава да разпознаваш истината от лъжата, низостта от величието. Да опознаеш мислите и делата, белязали човешкия прогрес, означава да чувствуваш мощното сърцебиене на любовта през вековете. И ако в тези пулсации не усетиш божествения стремеж, значи наистина си глух за хармонията на живота.

Скъпи, мой приятелю, изпращам ти това писмо, за да разбереш колко много те обичам. Аз желая да стана част от твоя живот.
Тази сутрин аз бях със теб при изгрева на слънцето. Надявах се да ми кажеш „Добро утро“, но ти не направи това. Навярно е било много рано, за да ме забележиш.
Когато отвори вратата и излезе на двора, пак не ме видя. Докоснах лицето ти с нежен вятър. Вдъхнах ти аромат от сладкия миирис на цветята. Донесох ти песента на птиците, но ти мина без да ме забележиш.
Наблюдавах те как разговаряше с приятелите си и много исках да си поговориш и с мен. Аз чаках, чаках, но ти продължи по своя път.
След обед ти изпратих дъжд, като те докосвах със всяка негова капка. Извиках няколко пъти с гласа на гръмотевицата, за да ме откриеш. Нарисувах ти дъгата и помислих, че ше бъдеш със мен, но ти даже не разбра за моето присъствие.
А Вечерта ти изпратих красивия залез на слънцето. През нощта, когато отиде да спиш, оставих луната да осветява лицето ти, за да занаеш, че съм с теб. Надявах се, че ще поговориш с мен, но ти не каза нищо. От това ми стана болно..
Въпреки това, те гледах как спиш и си мислех, че ще ми кажеш  „Добро утро“ като станеш сутринта. Всеки ден аз ти се изявявам по много начини и се надявам да ме приемеш за свок Господ, защото само аз мога да удовлетворя всичките ти нужди.

Тогава имах една кукла, която много обичах. Тя се казваше Рени.  За съжаление тя беше безпомощната жертва на всичките ми бурни изблици на гняв и любов, а това, определено, си личеше по вида й.
Имала съм кукли, които говорят, плачат и си затварят очите, но нито една от тях не съм обичала така, както клетата Рени. Тя си имаше люлка и аз често я люлеех по цял час. Бдях над куклата и люлката като орлица.
Веднъж открих, че в люлката кротко бе заспала малката ми сестричка. При тази дързост от нейна страна, аз побеснях. Хвърлих се върху люлката и я преобърнах.
Ако мама не бе уловила бебето на време, като нищо щях да го убия.
Така, останала сама в игрите си, аз не познавах любовта, породена от нежни думи, жестове и присъствие и щях да причиня нещо много лошо.