Непрекъснато мислех за това. Много по-късно, разбрах значението, което придават хората на тия странни думи.
Хората се ръководят в живота не от дела, а от думи. Те обичат не толкова възможността да направят или да не направят нещо, колкото възможността да говорят за различни неща.
И то с такива думи, които между тях се смятат особено важни, като думите: мой, моя, мое. И онзи, който казва за най-много неща мое, се смята за най-щастлив. Защо това е тъй, не зная.
Преди  се мъчих да си обясня това с някаква очевидна изгода; но това се оказа несправедливо.
По-късно, като разширих кръга на наблюденията си, аз се убедих, че понятието мое няма никакво друго основание освен животински инстинкт на хората, наричан от тях право на собственост.
Човекът казва: „моята къща“ и никога не живее в нея, а само се грижи за построяването и поддържането на къщата. Търговецът казва: „моят магазин“. но не носи дреха от най-хубавия плат, който има в магазина си. Има хора, които наричат земята своя, а никога не са виждали тази земя и никога не са минали по нея. Има хора, които наричат други хора свои, а никога не са виждали тия хора; и цялото им отношение към тия хора се състои в туй, че понякога им се пречкат. Има хора, които наричат жените свои жени или съпруги, а тия жени живеят с други мъже.
И хората се стремят в живота не да правят онова, което смятат за добро, а към туй, да наричат колкото може повече неща свои.

В един ресторант пристигнали трима репресирани. Седнали на една маса, ядат, пият, разговарятпхапнали и започнали да сиговорят. Но ето че срещу тях седнал един господин, човек с почтена външност, на същите години, И когато казвали нещо за мястото, където са били интернирани, той все се ослушвал. Намесил се в разговора им и запитал нещо. От дума на дума, се оказало, че и той е бил там.
— А знаете ли за……?
— Че как да не зная, живял съм там.
—А Дима Василева познавате ли?
— Как да не я познавам!
— Извинявайте, да не би и вие да сте били заточени?
— Да, имах нещастието да пострадам, а вие?
— Ние всички сме заточеници от  процеса на четиринадесети декември. Странно е, че не ви познаваме, А как е фамилното ви име?
— Петров.
— И сте съдени също на четиринадесети?
— Не, аз за осемнадесети.
— Как тъй за осемнадесети?
— На осемнадесети септември……. за един златен часовник. Бях наклеветен, че уж съм го откраднал и пострадах невинно.

За унищожаването на цели страни не е нужно да се воюва. Трябва да се предизвика само страх от съседите им така, че да се изгради военната индустрия. Нужно е да се третира населението така, че да  изработват военните запаси. По този начин цялото население ще загине от икономически безрезултатния труд.
Планираните продукти, дрехи, машини и снаряди ще останат за надгробна могила и паметник на човечеството.
Усъвършенства се не само техниката за производство на материалния живот, но и техниката за управление на хората. Няма ли в последната да настъпи криза на свръхпроизводство, криза на историческа безизходица?
Затворите, лагерите, войните, развитието на материалната култура, чрез увеличаване на труда и ограбването на народните маси, всичко служи на една цел. Да се унищожи, да се ликвидира човешкият дух и да се направи човечеството покорно, податливо на робство.

Ето, такава е странната съдба на поезията.

Всички я обичат, дирят я, само нея желаят и търсят в живота, а никой, не признава силата й, никой не цени това най-хубаво благо на света, не цени и не благодари на ония, които даряват това благо на хората.

Попитайте, когото искате:

– Кое е най-хубавото благо на света?

И деветдесет и девет на сто от запитаните с жлъчен израз  на лицето ще ви кажат, че най-хубавото благо на света са парите.

– Може би тази мисъл не ви харесва и не хармонира с вашите възвишени идеи — ще каже той, — но какво да се прави, щом човешкият живот е тъй устроен, че само парите създават щастието на човека. Аз не мога да не позволя на своя ум да вижда света такъв, какъвто е — би прибавил той,

Забелязала съм, че където има организация, там винаги мисли най-много един човек, а останалите живеят без грижи и следват само него. Организацията е най-умното нещо. Всички се познават, но никой не принадлежи на себе си. И на всички им е добре, само на първия му е зле, той трябва да мисли.
При организацията много излишни неща могат да се отстранят от човека, но не се правят.
На тебе ще ти е трудно, да бъдеш най-нещастният, да живееш сам и отделно, над другите.
В организацията всички живеят заедно, макар по някога това да е само привидно.