Тези, които обичат да четат са запознати с напрежението, което изпитват, когато влизат в книжарница. Всеки иска да си купи нещо хубаво съразмерно с финансиите му. Обложките на книгите привличат очите на клиентите, но парите и времето ни не са безкрайни.
Нека да разгледаме следната ситуация. Нужна ние ни е хубава книга, но нямаме конкретна тема. Тогава в морето от книги трудно ще изберем най-подходящата.
На жертвите на продуктивните автори и алчните издатели могат да помогнат съветите на приятели и познати. Но ако такива няма?
В помощ на англоезичните читатели са предоставени професионални съвети в зависимост от техните индивидуални потребности.
Такава услуга наречена Bibliotherapy се предлага от лондонския клуб за саморазвитие The School of Life. Съветите се дават на читателя от жени, писатели, художници или бивши ръководители на книжарници.
Разговорът с един от тези библиотерапевти може да стане при лична среща, по телефона, по Skype, самостоятелно или в група.
Консултантите се потапят в жизнената ситуация на клиента и им предоставят списък с подходяща литература, съпроводена от съответен коментар.
Читателите са добили доверие в консултантите и често вземат участие на срещите в клуба The School of Life.

На вратата почукал беден странник. Домакина поканил човека вътре, нагостил го и му предложил да преспи в дома му.
–  Кой си ти, бедни човече?
Странникът отговорил:
– Аз съм човек, който казва истината. Където и да отида вечно ме гонят.
След като се нахранили, отишли да спят. Сутринта станали и започнали да се обличат. Бедният странник забелязал, че домакина има само едно око и му казал:
– Ти си бил едноок.
Домакина се разсърдил и казал на странника:
– Ти никъде няма да бъдеш приет и всички ще те мразят, защото не казваш истината на хората, а навираш в очите недостатъците им.
Истина казана без любов, изглежда като оскърбление.

Всички приказки започват така: Живели някога….., но това не е приказка.
В едно градче далече от морето живели момче и момиче. Момчето искало да стане моряк. Те живеели в една сграда. Били приятели. Карали се и се помирявали, както при всички нормални деца. Още от деца  те много внимателно се отнасяли един към друг. Не знам защо, но никой не ги дразнил и никой не им се присмивал. Те седели на един чин през цялото учебно време. Тя просто се учела, а той четял всички книги за морски приключения и желаел мечтата му да се осъществи.
След гимназията той постъпил във Висшето военноморско училище, а тя технически университет.
Оженили се. Той бил изпратен много далече на работа, а тя заминала с него. Родили им с двама сина. И започнал трудния живот на моряка и неговата половинка. Раздели, срещи, раздели, срещи……Децата пораснали, животът бил тежък, но щастлив.
Винаги, когато го изпращала в морето, тя не допускала мисълта, че той няма да с върне. Знаела, че любовта й го защитава.
И изведнъж…..беда. Това от което тя се страхувала цял живот…..станало.
Животът за нея спрял. Тогава тя разбрала истинския смисъл на думите „до“ и „после“….Но трябвало да продължи да живее. Децата били малки. Тя се въоръжила със смелост и продължила…
Синовете й пораснали и тръгнали по пътя на баща си. Тя повече не се омъжила. Както преди още обичала мъжа си. И когато говорела за него, очите й светели от щастие. Когато я гледал човек, разбирал, че той не е умрял за нея. Той би жив, защото била жива любовта към него.
Да обичаш, означава да помниш, даже, когато не сте заедно.

Да се грижиш за тях, дори и за онези тъпите, гадните и изкуфелите, за немарливите майки със сополивите им отрочета, за нехранимайковците и за глупаците, и за онези идиоти, които се отнасят с теб като с някаква слугиня.
Ето на това му викам любов: да виждаш всичко това, да правиш всичко това и все пак да продължаваш. Това е да бдиш цяла нощ до някой беден старец на смъртно легло, облекчавайки колкото  смогнеш болка му, възпирайки ужаса му, грижейки се да си тръгнат леко по пътя… а после да го измиеш, да ги приготвиш за погребението и да помогнеш на разреваната вдовица да почисти, и да изпере след него.
Това не е задачка за слабонервни,…. И да продължиш да бдиш, и да следваш  ковчега преди погребението, а когато най-сетне се прибереш в къщи да не можеш да поседнеш, и пет минутки,
Ще дойде да тропа на вратата с гневни викове някой мъж, че жена му имала затруднения с първото си раждане, а акушерката не знаела какво да стори. А ти ще станеш, да си вземеш торбата и пак ще потеглиш на път…
Всички това, всеки го прави по свой си начин. но е хубаво ако го правиш по-добре от другите.
Това е основата и сърцевината на умението  да изразяваш любовта си.
Да помагаш на хората, когато животът е на ръба. Дори и на хора, които никак не харесваш. Със предметите то е лесно, но с хората е трудно.
Да се научиш, как да не правиш неща, е също толкова трудно, колкото и да се научиш, как да ги правиш. А може и по-трудно да е.
От това на хората им става малко по-добре, разбира се. Но като го правиш, това те насочва в правилната посока и не ти дава да се клатушкаш. Дава ти мярка за човечност, така че да не можеш да се присмееш или нагрубиш.

Американският предприемач Блейк Майкоски, по време на почивката си в Аржентина се сблъскал с факта, че много деца от бедни семейства ходат по улицата боси.
Така в него се зародила идеята, вместо да основава поредния благотворителен фонд, да организира предприятие за обувки. То ще произвежда традиционните латиноамерикански плетени сандали.
От началото на производство на този вид обувки 2006 г. Блейк се придържал строго към едно правило. За всеки продаден чифт обувки предприятието подарявало един чифт на дете от бедно семейство по целия свят.
До 2012 г. безплатни обувки са получили повече от един милион деца в 25 страни.