Имало едно малко миещо мече Енот. То се бояло от всичко и за това нямало приятели. Трудно му било да се запознае с някого.
Всяка сутрин то ходело за съчки до реката. Но с пръчките не можело да говори и му било скучно.
Една сутрин мечето забелязало на реката катеричка. Тя миела гъбки и ги слагала в кошницата си. Мечето се изплашило и тихо преминало реката, така че тя да не го забележи. То харесало много катеричката и си мислело само за нея.
Един ден, когато преминавал реката на едно по отдалечено място видял, че катеричката изпуснала кошничката си във водата и тя заплувала по течението към мястото, където бил Енота.
Катеричката се опитвала да я отлони с пръчка към брега, но тя била вече отишла много далече.
Тези гъби катеричката ги е събирала цяла година, станало и тъжно, че ги губи и заплакала.
Мечето стояло като вдървено, но това бил единственият случай, когато можело да помогне на катеричката. Енотът много се страхувал да направи това, защо и сам не знаел.
Кошничката го приближавала, коленете му се разтреперали, нещо го стискало за гърлото, пот избил на челото му, станало му студено.
И когата кошничката започнала да се отдалечава от него, той най-накрая се решил. Скочил във водата и потънал до кръста, но хванал кошничката и я изнесъл на брега.
От студената вода всичкте му страхове се стопили. Мечето смело отишло при катеричката подало ѝ кошничката и казало:
– Ето ви кошничката, не се притеснявайте.
Катеричката много се зарадвала, погледнала Енота и казала:
– Много благодаря. Ти си истински приятел.
Малкото мече заподскачало щастливо. Никой до сега не му е казвал толкова хубави думи.
– Но ти си мокър, – казала катеричката, – ела у нас да се изсушиш.
Двамата отишли при катеричката, пили чай, яли сладки и дълго разговаряли.
От тогава мечето и катеричката станали приятели и си помагали.

В една държава вярвали в провидението. Те имали такъв обичай, на всеки осъден на смърт му предлагали да тегли жребий. В торба слагали две листчета. На едното пишело „живот“, а на другото „смърт“. Ако човекът изтеглел първото от тях, бил помилван.
Така за всеки осъден имало надежда до последния момент, а съдията бил допълнителен глас „свише“ за или против взетото решение.
Случило се така, че един мъж успял в работите си и бизнесът му процъфтявал. И както често се случва се появили хора, които му завидели. Те го наклеветили. Мъжът бил задържан и бил осъден на смърт.
Знаейки, че осъденият има шанс за спасение зложелателите му откраднали лисчето, на което пишело „живот“ и сложили друго с „смърт“. Така подсъдимият нямал никакъв шанс, защото и на двете лисчета в торбата щяло да пише „смърт“.
Приятели на осъдения научили за това и го предупредили. Посъветвали го да каже на съдията да провери лисчетата преди да тегли жребия, но той само се усмихнал и нищо не направил. Приятелите му решили, че си е загубил разсъдъка.
На следващия ден мъжът изтеглил лисче от торбата, но никой не можал да го прочете, защото той веднага го глътнал без да го погледне. На съдията друго нищо не оставало освен да погледне в торбата и тъй като там било листчето със „смърт“, заключил, че посъдимият е глътнал това за „живот“. Така човекът бил спасен.
Ако вие живеете живот, за който никой не може да ви завиди, няма да имате врагове, но ако живеете добре и успявате, винаги ще се намери някой, който да ви завиди.
Талантливият човек винаги ще има врагове и зложелатели, само защото те не притежават неговия талант.

Една вечер Надя се разхождаше по улиците. Тя тъгуваше, защото съучениците ѝ се присмиваха за нейната външност.
Всички останали момичета бяха красиви и момчетата тичаха след тях, но никой не поглеждаше Надя.
Изведнъж пред нея се появи странна старица.
– Мило дете, защо плачеш? – прошепнала тя с хрипливия си глас.
– Съучениците ми се присмиват, – Надя тилкова много искаше с някого да сподели мъката си.
– Аз зная как да ти помогна. У дома имам вълшебна пудра….
Старицата не успя да довърши, когато Надя бързо скочи и извика:
– Аха! Ще сложа твоята пудра върху лицето си и кожата мо ще се смъкне! Да не мислиш, че съм толкова глупава? От къде на къде бабичка ще кръстосва улиците нощем и ще предлага „вълшебна“ пудра? Не, благодаря, аз си отивам.
– Стой, момиче, исках да ти дам пудрата, за да я продаваш евтино на твоите съученички. И тогава те ще станат неприятни на външен вид.
На следващия ден Надя продаваше пудра на тези момичета, които я бяха обиждали и ѝ се присмиваха. По лицата им се появиха същите пъпки, както и по нейното.
Да, но това не направи Надя по-красива и приемана от другите. Не отмъщението, а любовта обръща нещата към по-добро.

Живяла някога една единствена цигулка. Тя мечтала някой да я вземе и да изсвири красива мелодия. Цигулката много обичала музиката.
Един ден тя решила да тръгне по поля и гори, за да срещне човек, който също като нея обича музиката. Вървяла дълго, уморила се и решила да почине малко. Изведнъж чула, че някой плаче. Погледнала назад и видяла една балалайка.
– Защо плачеш?- попитала я цигулката.
– Загубих се. Отдавна никой не е свирил весели мелодии на мен, – казала балалайката.
– Не плачи. Ще тръгнем заедно да търсим този, който обича музиката, – казала цигулката.
И тръгнали двете да се скитат по света. Вървели дълго и срещнали самотна и тъжна медна тръба. Тя също искала някой да свири на нея весели мелодии, но се изгубила. Никой не я искал. Тръгнали заедно да пътешестват по света цигулката, балалйката и медната тръба.
Вървели, вървели и когато решили да седнат да си починат чули, как някой тежко въздъхнал. Това бил един стар барабан. По-рано на него свирели весели ритми, а след това, когато барабанът остарял, го изхвърлили. Музикалните инструменти го взели със себе си.
Отново тръгнали и дълго вървели, докато не чули красиви и мелодични звуци в далечината. Когато приближили инструментите видели човек, който свирел чудесна мелодия на арфа. Той бил истински музикант.
Зарадвала се цигулката заедно с балалайката, медната тръба и барабана. Разказали те своите съдби и мечтите си някой да посвири на тях.
Човекът настроил цигулката и балалайката, изчистил до блясък медната тръба и ремонтирал стария барабан. Повикал свои приятели музиканти и дал на всеки по един инструмент.
Заедно засвирили цигулката, балалайката, медната тръба и барабана прекрасна музика.
Така на всички било радостно и на музикантите и на музикалните инструменти, че са се намерили едни други.
И от тогава те не се разделяли. Всеки ден свирели весели мелодии в щастливия и дружен оркестър.

Един учен пленен от песента на славея, решил да разгадае тайната на прекрасния му глас. Оставил всичко и слушал тази птица в градината си. Но изкуството оставало загадка за него, както и преди. Той искал да разбере всичко за славея, но бил много горд и не искал да моли за нищо. Веднъж любопитството му наделяло.
– Ей , славейче, – обърнал се той към птицата, – изучил съм премъдроста на много науки, но не мога да разбера защо и как пееш?
– Пей и ще разбереш, – казал славеят.
– Какъв странен съвет! – изненадал се ученият. – Виждаш, че аз не съм артист или художник. Мелодията на твоята песен ме измъчва повече от всичко на света. Моля те, открий ми нейната тайна.
– Пей, – казал славеят, – няма какво повече да добавя към това.
Гневът помрачил очите на ученият.
– Твърдоглавец!, – със злоба прошепнал той, – намислил си да ми се присмиваш! Ти не желаеш да ми откриеш своята тайна. Почакай, сам ще си я взема.
Той хванал певеца и го затворил в клетка. Плененият славеят престанал да пее.
– Ей, приятел, къде изчезна твоята песен? – Гневно извикал ученият, но отговорът бил дълбоко мълчание. „Това трябва да е скрито дълбоко в гърлато му. Проклета птица. Но аз ще погледна, какво е успял да скрие от мен,“ – помислил си ученият.
И ученият убил прекрасната птица. С остър нож разсякал гърлото ѝ, но не намерил нищо освен безжизнена плът. Тогава той решил да погледне по-надълбоко. Разпорил нешната ѝ гръд, изкарал вътрешностите ѝ, дълго ровел из тях и ги наблюдавал през микроскоп.
Много се старал този учен, ден и нощ се трудил, без почивка. Увличайки се, той позабравил, какво търсел в началото. А когато изпълнил тетрадката си с множество бележки, написал трактат „За славея“. Една трета от думите били на латински, а една четвърт на гръцки.
Трактатът донесъл на ученият огромен успех. В дворецът го славели, сам първият министър му връчил лавров венец. Академиците го аплодирали за откритията му. Колегите му го обсипвали с похвали.
– Колко талантлив е този учен! Какъв любознателен ум! – възхищвали се те.
– Помислете само, той първи в света е изчислил обема на белите дробове на славея! – щастливи заявявали други.
– И ларинкса, – превъзнасяли го трети, – измерил го е, както никой друг до сега. Има ли друг равен на него?
Гърдите на ученият били окрасени с медали. Ученият можел да се гордее с тях, той толкова добре бил се потрудил!
Ученият ликувал, До неговото завръщане прислугата въвела в дома му образцов порядък. Когато всичко блестяло, погледът на една от прислужничките попаднал на трупа на малкото птиче, той лежал на масата на учения.
– Каква гадост, – плеснала с ръце тя. – Как не съм я забелязала по-рано?
И прислужницата хвърлила останките на птичето в кофата за боклук.
А през това време се носели възгласи:
– Слава на ученият! – тръбели по всички площади глашатаите.
– Почит и уважение на достийният гражданин! – викали мъжете от Голямото събрание. Простодушният народ не можел да сдържи радостта си, чувайки тези думи. Смях и весели викове звучали наоколо. И в разгара на ликуването, само един човек, не бързал да го сподели, стоял тих и тъжен. Това бил самият учен.
Славата дошла до ученият, но той нямал покой. След като написа трактата, някаква тъга го спохождала, когато над земята се спускал полумрак. Някаква сила теглела ученият към градината и там стоейки под клоните на дърветата се вслушвал в тишината, опитвайки се нещо да улови. Какво било това? Ученият не можел да отговори. Ето той имал богатство и слава, какво друго му е нужно на човек?
Веднъж посред нощ, ученият се въртял в постелята си и правел напразни опити да заспи. Луннен лъч попаднал в отворения прозорец. Той леко докоснал учения, приканвайки го на път. И ученият сякаш отдавна го е чакал, откликнал на този призив. Той погледнал и видял пътека от лунно сияние, сребристо мигаща между дърветата. Дивна лекота изпълнила учения. Той тръгнал по пътеката и тя го завела на ръба на една скала, тъмната грамада се извисявала над околните хълмове и гори.
Недвижещи се звездите сияли в небето. По-надоли лунен прах, като килим, покривал короните на дърветата, а оттам …. се изливали до болка познати звуци. Пеел славеят, чистите му трели леко и на широко изпълвали пространството. Той изпращал поздрав и света се прекланял пред крилете му.
Тогава ученият разбрал, защо е тъгувал и защо е дошъл до тук.
– О, славейче, – казал той, – мислех, че съм те убил, но ти си жив и смъртта няма власт над твоята песен! Аз погубих твоето щедро сърце, но сега зная, че трябва да ти подаря моето. Днес аз ще корегирам тази грешка.
Казал благородния учен и с лъчезарна усмивка тръгнал в безкрайността на ноща, към песента, която толкова много обичал.