От жегата никой не можеше да се спаси. Едни излизаха на прохладно под ореха, но безветрието спомагаше задухата да се усеща още по-силно. Други се спасяваха край реката. И все пак си беше жега, непоносима и огнена.

Дочо вървеше умислен и не забелязваше нищо около себе си. Преди два дена бе закопал баща си, най-добрия си приятел. Човекът, който го подкрепяше в трудни минути, даваше му кураж, когато бе отчаян, но сега …. него вече го нямаше.

До него се приближи мъж с разкривени крака и опадали зъби. Всичко в този човек говореше за старост и изхабеност, освен живият му поглед.

– Здравей, – каза му непознатият, – разбрах, че баща ти скоро се е споминал.

– Да,- въздъхна дълбоко Дочо, – отиде си …

– Аз съм Асен Попдимитров. С баща ти бяхме заедно в Белене. Спяхме в една барака, работехме в една група. Тогава …. там баща ти ми спаси живота.

Дочо се извърна леко настрани и изгледа старецът, който го бе заприказвал.

– Спаси ме, а можеше да пострада и то много лошо, – каза Асен навел очи към земята. – Бяха ни извели от острова и  ни закараха на една каменоломна. Нашата група вадеше камъни, а друга ги изчукваха за пътна настилка.

Дочо впери очи в Асен и се заслуша в разказа му.

– Аз подкопавах един голям камък, а баща ти отместваше с железен лост друг, който бе откъртил скоро, – продължи да разказва Асен. – Когато се обърнал към мен, забелязал, че камъкът, който подкопавах ще се срути на главата ми. Викна ми: „Махай се от там!“, а в същото време подложи лоста си под свличащата се грамада.

Асен замълча и свали скъсания си каскет, а после додаде:

– Аз се измъкнах, но камъкът притисна лоста на баща ти, а лоста бе върху крака му. Дойдоха всички останали, подхванахме камъка с лостове и освободихме крака на баща ти. Цял месец го гледах как налагаше нараненото място с живовляк, киснеше го в отвара от смрадлика и равнец.

Очите на Асен се насълзиха:

– След това все край него бях, подпирах го, понякога го носех на гръб, а когато се свличаше от болка на земята, го прикривах и гледах, и неговата норма да изкарам.

– Виждал съм раната на крака му, – каза Дочо, – но никога не ми е казвал, че е спомен от времето, когато е спасявал човешки живот.

– Баща ти беше сприхав човек, – засмя се Асен, – но не обичаше да говори за себе си. Докачиш ли го, да не си му насреща. Карал ми се е за няма нищо, но опре ли работата да се защитава някой, главата си залагаше …. Съжалявам, не знаех, че е починал, затова не можах да дойда и на погребението му.

Дочо само кимна с глава и продължи пътя си.

– Странно, – каза си Дочо, – бяхме приятели, а толкова малко съм знаел за него. Като си помисля, не само от този човек,  но и от много други съм чувал подобни истории, особено на погребението му.  Баща ми е защитавал хора, а аз нищо не съм знаел през всичкото това време…..

Ако не сте изпробвали дадена дейност, то не се присмивайте на другите и не ги съдете за това, че те не правят така, както вие смятате за правилно. Не се хвалете от рано, че нещо ще направите отлично, тъй като само в края работата ви краси.

Гърците определят думата „самохвалство“ като душевно качество на човека претендиращ, че притежава това, което в същност няма. Теофраст е изследвал характера на такъв човек, сноб, човек с големи претенции.

Такъв индивид се залавя за търговски сделки, които съществуват само в неговата глава. Претендира за връзки с влиятелни хора, които нямат въобще. Говори за подаръци, благотворителни и обществени заслуги, които никога не е извършвал и заслужавал.

За дома, в който живее, той говори постоянно, че е твърде малък за него и той трябва да си купи по-голям.

Самохвалството е лоша препоръка.

Похвалата мирише хубаво, ако се произнася от чужди уста, но от собствените тя лошо дъхне.

Самохвалството е несъвместимо със мъдростта.

„Нека те хвали друг, а не твоите уста, – Чужд, а не твоите устни“.

На проповед свещеник попитал дошлите:

– Готови ли сте да простите на своите врагове?

Всички вдигнали ръка, само една възрастна жена се въздържала.

– Майко, нима вие не сте готова да простиш на враговете си? – попитал я свещеникът.

– Аз нямам врагове, – отговорила старата жена.

– Това е невероятно! А на колко сте години?

– На деветдесет и три.

– Това е страхотно, моля ви, елате отпред и ни разкажете, как човек може да доживее до 93 години, без да има един врагове!

Дребната стара жена излязла отпред, въздъхнала и казала:

– Това е елементарно. Аз просто надживях тези същества!

Дошли атеисти. Събрали хората и започнали да им говорят:

– Само най-тъмните и тесногръди хора вярват в Бога, но в действителност, Него Го няма! Хайде нека всички заедно да Му покажем в Небето юмрук, ето така!

Тогава от тълпата се чул гласът на една стара жена:

– Сине, тъй като Него Го няма, на кого ще показваме юмрук?

Паяците са отлични ловци, те си добиват храна благодарение на ефекта на изненадата. Крият се на незабележимо място, изчакват момента и атакуват плячката си. Но някои паяци са измислили  много по-интересна стратегия.

Съществуват няколко вида паяка, които отразяват ултравиолетовите лъчи, те правят цветята по-привлекателни за пчелите. Тази необичайна стратегия използват паяците – раци, които примамват плячката си, вместо да чакат тя да попадне в мрежата им.

Болшинството от изследваните от този вид паяци в Австралия, Европа и Малайзия правели това на корените и листата, а други на ярките цветове на растенията.

Паяците, които ловуват като използват цветовете на растенията, отразяват повече ултравиолетовите лъчи, отколкото другите видове.

Поради това, пчелите и другите насекоми кацат точно на цветята, на които ги чакат паяците.

Единственият недостатък на тази стратегия е, че паяците по този начин привличат не само жертвите си, но и хищници, които са готови да ядат паяците.