Леля Надя погледна угриженото лице на младежа и попита:

– Ти вярваш ли в Бога?

Когато не знаеше какво да отговори Васил запалваше цигара. След като дръпна два три пъти, той каза:

– Не знам. Понякога искам да го има, но доста често ми е все едно. Е, когато ми е трудно поглеждам към небето и се надявам да ми помогне.

– Бог не идва при нас просто така. Той ни посещава, за да ни се открие и да повярваме в Него, но ние често отхвърляме такива мигове.

– Като не щем направо, налага ни се да се лутаме, докато влезем в пътя, – засмя се Васил.

– Така е, – съгласи се леля Надя. – Виждаш, че вече приближаваш, но понякога минават седмици, месеци и години през които минаваш през дерета и сокаци, докато достигнеш до там

– И накрая разбереш, че ти е дошъл края, – махна с ръка Васил.

– Бог много дава, но и много изисква. Но хората поради егоизма си и голямата си лакомия отказват да платят цената.

Васил само се усмихна леко.

– Повечето искат знамения и чудеса, за да повярват, но по-блажени са тези, които без да видят са повярвали.

– Аз правя доста добри неща ….. – думите на Васил прозвучаха като оправдание.

– Всичко, което си правил добро или лошо се записва на лента. Но, когато повярвах, че Исус Христос е поел греховете ти на кръста, лошото се изличава от тази лента и Бог помни само доброто.

– И какво излиза? Като повярвам в Бога, Той ще ми прости лошото. И така аз ще правя лошо, Той ще и прощава ….

– Почакай! Когато го допуснеш в живота си нямаш желание за злото.

– И ако все пак правя лошо.

– Любовта на Бога към нас се изразява в това, че Той ни дава постоянен шанс за правилен избор. Вярата в Бога е такова състояние, което ти позволява да изживееш живота си пълноценно и достойно. Бог иска да търсим Неговата правда, а другото ще ни се прибави.

Деян бе много ревностен за Бога. Порицаваше и изобличаваше веднага ако види, че нещо не е наред.

Имаше той един съсед, ученост Атанас, който се славеше със своята ученост, но щом станеше въпрос за Бога казваше:

– Аз съм атеист.

Това как да е може, но бе увлякъл и Петър със своите учения и го бе отклонил от църквата.

Деян много се ядосваше на тези двамата. За това постоянно се молеше:

– Боже, моля те накажи ги!

Една нощ Деян сънува сън. Видя Атанас и Петър пред една пропаст, а в пропастта огромен змей, който хвърля огнени искри.

Зарадва се Деян, че двамата най-сетне ще бъдат наказани.

Но се появиха два ангела и отърваха грешниците.

Тогава Деян ясно чу тих и спокоен глас:

– Бий Ме и Ме разпъвай още веднъж, но Аз Съм дал живота Си за грешниците и не желая никой да погине от тях.

Пресякоха улицата и се упътиха към парка. приседнаха на една пейка.Росица едва сдържаше сълзите си.

– Не искам да те занимавам с моите неща Ти достатъчно главоболия си имаш. Моето е направо смешно спрямо това, през което ти преминаваш.

– Какво се е случило? – кротко попита Анастасия.

– Бремена съм.

– Да не е женен?

– Да …

– И не ти е казал?

– Излъга ме, че ще ме вземе.

Анастасия поклати тъжно глава.

– Какво да правя сега? – изстена Росица. – Всичко е безсмислено

– Не е.

– В какво виждаш смисъла? Винаги съм ти се чудела. Животът е гаден и противен, а ти все намираш нещо в него. Как успяваш да правиш това?

– Ако няма нищо добро край теб, ти можеш да бъдеш това добро.

– Да бе, да….

– Наистина е така. Нима не се чувстваш по-добре, когато правиш добро?

– Какво добро?

– Все едно. Да кажеш една дума само да разведриш хората или да накараш някой да се засмее ако е тъжен…..

– Стига, моля те.

– Давай, не вземай, защото взетото понякога тежи. Така ще бъдеш и по-свободна.

Лозан бе застанал под върбата пред кръчмата и търсеше да се заприказва с някого. Видя Калоян и още от далеч без да поздрави започна:

– От доста време се опитвам да разбера, как става така, че човек забравя какво е получил?

– По всяка вероятност това става лека полека, незабележимо. Първоначално се радва на придобивката си, а след това приема, че това е станало случайно и не е нужно да благодари на някого.

– Е, човек може да се върне обратно към предишните си убеждения, – плахо възрази Лозан.

– Да, но хората приемат изкушението, че някой им е длъжен. И това така им се услажда, че те продължават така напреди, дори това да ги доведе до пропастта, – продължи настъпателно Калоян.

– Ако някому се даде нещо. той няма да каже : „Не така“, особено ако му се харесва това, – поклати глава Лозан.

– Обикновено човек се оплаква от окаяното си положение. Той негодува: „Как смеят да ми причиняват неудобство?!“ Не спира да се самонавива, рови и клюкари. За него всички са лоши и му желаят злото.

– Другият имал повече и вече се чувстват зле, – допълни Лозан. – Започва да трови живота на всички наоколо и да ги обвинява за положението си. Иска по-добро място като да кажем на Иван и напуска.

– Тогава какъв е изводът? – попита Калоян.

– Човек не може да понесе свободата, която е получил. Например той може да поеме само пет единици, но получава седем или повече и не може да го понесе. Обърква се и се разстройва. Страхува се и се опитва да я свие до вече познатото, сигурното.

– Опитва се разбере положението, но за това е безсилен и неспособен, – философски заключи Калоян.

Петър бе само на двадесет и четири години. Скоро бе завършил Библейски колеж. Той обмисляше сериозно къде трябва да започне работа, за да има успех начинанието му.

Спря се на една стара църква, която отдавна бе затворена. Върху прозорците и вратата ѝ бяха заковани дъски.

– Тази църква едно време наброяваше осемстотин човека и тази част на града се водеше за елитна, – разказваше му един възрастен човек от местните жители. – Но сега по-заможните се преместиха в големия град и останаха по-бедните, а църквата се разтури.

Петър намери останалите макар и малцина членовете на църквата и им заяви:

– Ще отворим църквата!

– Но от къде ще намерим достатъчно хора за службите? – обади се разтревожен един от събралите се мъже.

– В града ви има старчески дом, – започна Петър. – Вече се уговорих с управителя му да пусне за сега четиридесет възрастни хора, които пожелаха да посещават богослуженията в неделя.

В неделя освен хората от старческия дом имаше петима от старите членове на църквата.

Петър започна развълнувано и вдъхновено първото си слово:

– Ще организираме евангелизационна кампания в нашия град. Всяка вечер ще се събираме за молитва и ще разпределяме, кой кои улици да обходи, за да се срещне с живеещите там и да им предаде Благата вест. Така ще започнем да свидетелстваме на хората за Христос и Неговата любов. А в неделя ще се събираме тук за богослужение.

Един месец по-късно в неделя църквата бе посетена от двеста и тридесет човек. Но това не остана така. Повярвалите в Господа нарастваха много бързо. Това засегна и околните селища.

Година по-късно рядко можеше да се срещне човек в района, който да да не знае, какво Исус е направил за него.