Една жена се оплаквала от съседката на приятелката си, защото я била обидела. Приятелката ѝ я увещавала да прости, но жената била непреклонна.
– Да простя? Но как? След всичко, което тя ми направи? Злото не трябва да се прощава, – казала жената. – И въобще, защо трябва да обичам хора, които не ме обичат? Защо трябва да правя добро, когато хората ме лъжат, предават и ми причиняват болка?
– Ще ти разкажа една история, – казала приятелката ѝ. – Живял един мъж. Той помолил Природата да направи така, че нощно време да е светло, за да не пали свещи, а през зимата да бъде топло, за да не кладе печката. Но Природата тъй като знае, кое е най-добре и как нещата трябва да бъдат, не обърнала внимание на молбата на човека.
Мъжът се ядосал и си помислил: „Добре тогава! През нощта аз няма да запалвам свещта, за да ти светя, а през зимата няма да кладя печката, за да те топля. Даже ще отворя прозорецът, за да не остане никаква топлина в стаята. Тогава ще видиш, колко студено ще ти бъде.“
– Какъв глупак, – прекъснала разказа на приятелката си жената. – Нима той смята, че със свещта свети на Природата и с печката я топли? Та това е необходимо само за него. Природата сама ще се погрижи за себе си.
– Но ти правиш същото, – казала приятелката.
– Аз? – учудено възкликнала жената.
– Да ти. Защото гасиш светлината на твоята любов, когато около теб се сгъстява мрака. Защо не запалиш огън в сърцето си, когато духа студен вятър от сърцата на хората?
Не е ли по-добре, вместо да седиш на тъмно и да чакаш някой да „светне“, сам да „запалиш светлината“ и така ще послужиш не само на себе си, но и на другите. Тогава ти сам ще видиш пътя, по който да вървиш, ще го видят и останалите, и тогава ще вървите заедно хванати ръка за ръка.
И вместо да седиш на студено и да чакаш някой да те стопли, стопли сърцата на другите хора и тогава от тях няма да струи хлад.

Имало двама порочни мъже в този свят. Единият от тях се покаял преди да умре, а другият не го направил. На първият заради покаянието му било отредено място сред праведните, а вторият останал сред грешните. Вторият се развикал:
– Това е неправда! И двата живяхме по един и същи начин, крадяхме, обирахме и вършехме всякакви низости. Защо той е сред праведните, а аз сред грешните?
Ангелите му отвърнали:
– Два дена след смъртта ти тебе те презряха и не те погребаха в ковчег, а трупа ти с въжета спуснаха в гроба.. Твоя съучастник видя всичко това и се закле да се отвърне от порочния си път. Той се покая и получи  и получи живот, чест и дял сред праведните. Ти също имаше възможност да се покаеш и ако беше го направил сега щеше да си добре.
Тогава грешникът им казал:
– Тогава позволете ми да отида и да се покая.
А те отвърнали:
– Не знаеш ли, че този свят е като шабат, а светът от който идваш е като навечерието на шабат? Ако човек не си приготви храна  в навечерието на шабат, какво ще яде на шабат! Не знаеш ли, че светът, от който идваш е като суша, а този тук е като море? Ако човек не приготви храната си на сушата, какво ще яде в морето? Не знаеш ли, че този свят тук е като пустиня, а светът, от който идваш е плодородна земя?Ако човек не приготви храната си в плодородната земя, какво ще яде в пустинята?
Човекът скръцнал със зъби и задъвкал плътта си, а после казал:
– Разрешете ми да видя славата на моя събрат.
На това те му отвърнали:
– Всемогъщият ни заповяда праведните да не стоят със грешните, нито чистите с нечистите.
Тогава той разкъсал дрехите си и отчаяно заскубал косите си.
Макар разкаянието да е възможно до момента на смъртта, всяко отлагане се смята за неуместно.

Любовта към доброто се нарича ентусиазъм и ражда Пиндаровците и Милтоновците; омразата към злото се нарича сатира и ражда Лукиановците и Волтеровците.
Тези две чувства са еднакво нужни на обикновения човек, за да има напредъкът. Затова виждаме ентусиазма и сатирата, любовта към доброто и омразата към злото да вървят открай време с напредъка на човечеството — Аристофан до Платон и Хайне до Шилер.
Ентусиазмът вдъхновява великите хора, които издигат верските, нравствените и политическите сгради, в които се подслонява човечеството. Но тези сгради, тъй като са дело на човека,  имат несъвършенства и недостатъци. Забелязвайки тези дефекти, сатирата постепенно разрушава постройката и вместо нея скоро се възправя друга, по-съвършена, на която е съдено да бъде скоро също така срутена и така, строейки и разрушавайки, ние вървим напред.
Невъзможно е за едно общество да съществува без ентусиазма, т.е. предаността към институциите, които го крепят, но също така е невъзможно за него да напредне без сатирата, която подкопава тези институции в името на едно по-добро бъдеще.
А спре ли едно общество да върви напред, то веднага загнива и умира, както отмряха египтяните и индиянците, защото искат да обожествят, т.е. да направят безсмъртна и непроменима своята цивилизация, вместо да вървят напред като разрушават и строят отново.
Докато на света не се възцари доброто, докато не се издигне верска, нравствена и политическа сграда без пороци и недостатъци, сатирата е необходима.
Шелинг счита. че сатирата е необходима „като непримирим враг на настоящето“ , т. е. на злоупотребите, извращенията и „съюзник на бъдещето“, т.е. на напредъка.
Сатирата, а именно наказанието на порока и глупостта чрез присмеха, е използувал  и самият Бог спрямо първия човек. Писанието ни учи, че Адам, обзет от надежда да стане равен на своя създател, престъпил неговите божи заповеди и тогава Бог, за да го накаже за непослушанието, го изгонил от рая, лишил го от безсмъртие и докато клетникът стоял пред него треперещ, гол и изнемощял, той добавил и насмешка към наказанието, като му казал: „Ето, Адам, и ти стана като нас!“, а това според свети Василий и останалите тълкуватели е подигравка, с която Бог осмял безумието на първия човек.

Че злото съществува на този свят, това никой не може да го отрече. Хората едва ли ще отхвърлят това, те имат очи и уши, освен ако ушите им са по-дълги от тези на цар Мидас. Горкият цар, той предпочел флейтата на Пан пред лирата на Аполон и богът си отмъстил, като поставил на главата му две магарешки уши.  Животното с такива уши, се нарича „паневфимист“ това е човек, който възхвалява всичко, който е доволен от всичко, с други думи оптимист, както казват французите.
Как се е появило злото на този свят, не мога да ви кажа, защото хората не са постигнали съгласие по този въпрос. Древните гърци обвиняват Пандора, задето е отворила ковчежето, от което изскочили всички злини. Манихейците смятат, че бог, не можейки да довърши сам света, потърсил помощта на дявола, комуто дал в отплата правото да използува творението му. Други вярват, че дяволът съблазнил първата жена и че от това идат всичките ни беди. Понякога се питам, преди дяволът да измами Ева кой го е измамил него самия и го е превърнал в мразещ доброто демон, след като е бил преди това ангел, неопетнен и крилат като другите?
Макар че мъдреците не са постигнали съгласие помежду си относно източника на злото, никой обаче не отрича, че то съществува във вселената, поне на нашата планета, където го виждаме да властвува под хиляди образи. Това са войни, разводи, отровни змии, разбойници, подагра, бесилки, данъци, поробители, холера, глупост. Те никога не са липсвали от лицето на земята. Така те напомнят ежедневно на обитателите й, че Ева е изяла забранения плод.
От друга страна обаче, никой не може да отрече, че всеблагият Бог ни е дал в своята всемилост и много неща, макар че всички сме изпаднали в грях, като сме се родили потомци на Ева. Навсякъде срещаме доброто до злото, добродетелта до порока. Така че тези, които отричат съществуването на доброто, са не по-малко смешни от онези, които отричат злото. Оптимистите и песимистите са някакви странни животни, които би трябвало да се затворят в една и съща клетка.
Най-голямата от дарбите, които запазихме след падението или по-скоро придобихме чрез него е онази душевна сила, която наричаме „съвест“ и чрез която различаваме доброто от злото, като обикваме първото и намразваме второто. Съвестта има както слънцето петна и затъмнения. Страстите могат да помрачат за миг блясъка на това небесно светило, но не и да го угасят някога, защото както казва един поет, „човешкия род, взет изцяло, е честен човек“, т.е. обича доброто и мрази злото.

Принцеса Солм, почетна дама в двора на Наполеон III и  негова братовчедка, заминала по здравословни причини за Швейцария.
Попаднала в едно отдалечено градче в Унтервалден. Жителите на това селище, обкръжено отвред от високи планини, са запазили и до днес простите и здрави нрави на прадедите си. Женят се млади, през деня правят часовници, а през нощта — деца. По време на големите празници танцуват в двора на някакъв стар господарски замък.
Гореспоменатата знатна дама, обзета от любопитство решила да присъствува на едно от тези вечерни забавления.
Отишла там облечена или по-точно разсъблечена по последната парижка и светска мода. Но при вида на голите рамене добрите провинциалистки, които показвали своите само на съпрузите си, отстъпили ужасени, вземайки г. Солм за лека жена, защото била… деколтирана.