В този затихващ, клюмнал свят Петров разговаряше сам със себе си. Той обичаше да си приказва сам на открито. Но ако някой го чуеше, той щеше да се засрами като любовник, заварен в тъмнината с любимата си. Само думите превръщат течащото чувство в мисъл, защото размишляващият човек разговаря. Разговорът със себе си е изкуство, а разговорът с другите забава.
— Затова човек отива при другите, за забава, както водата по склона — направи заключение Петров.
Той направи с главата си полукръг и огледа половината от видимия свят. И отново заговори, изразявайки мислите си на глас.
— Природата все пак е свързана с действие. Тези възпети хълмчета и поточета не са само полска поезия. С тях може да се поят почвата, кравите и хората. Те могат да станат доходни и така ще е по-добре. От земята и водата се хранят хората, а аз трябва да живея с тях.
После Петров започна да се уморява. Вървеше и усещаше някаква скуката вътре в себе си. Скуката следваща умората изсушаваше вътрешностите му. Триенето на тялото ставаше все по-трудно, липсваше влагата на мислената фантазия.

Хората много се обезсърчават, когато им покажеш колко бавно и трудно се постига успех в изкуството. Веднъж една посетителка, вече не в първа младост, попита майсторът в ателието:
– За какъв срок според вас може да се овладее скулптурата?
– Тук за срокове не можем да говорим, – спокойно отговори майсторът. – Ако работите настойчиво и имате способност, след двайсет години може да усетите, че наистина навлизате в скулптурата.
– Но след двайсет години аз може и да не съм жива.
– Вижте какво, госпожо, великият Роден е започнал да лепи глина от четиринадесетгодишна възраст, а фигурата си «Бронзовият век» е направил чак на трийсет и седем години. Когато ви давам срок от двайсет години, аз ви поставям наред с един гений. Да се надяваме, че мрачното ви предвиждане за смъртта няма да се сбъдне. Но при всички случаи вие ще имате един осмислен живот и едно задоволство, че всеки ден напредвате, макар и само с милиметър.

Далу е бил голям художник… Той би създал само шедьоври, ако не бе проявил слабостта да се стреми обществено признание…Ако Далу бе стоял само в ателието, за да продължава спокойно работата си, той би създал такива чудеса, че красотата им изведнъж би засияла пред очите на всички и мнението на света би му присъдило може би това артистично първенство, за чието придобиване той използува цялото си умение.
Това е една справедлива оценка съчетана с едно пристрастно порицание, в което има и истина, и неистина. Вярно е, че Далу жертвува твърде много време за създаване на няколко паметника, не паметници на официални лица, а на прогресивни дейци и че цели двайсет години работи върху големия ансамбъл „Триумфът на Републиката“, издигнат върху Плас дьо ла Репюблик. Но Далу работи над тия творби не за да получи официално признание, а защото смята, че художникът е призван да бъде обществен деец. „В изкуството, както впрочем и във всички неща — пише той в своя бележник, — трябва да принадлежиш на своето време и на своята родина. Художникът, както литераторът, трябва да бъде от своето време. Само при това условие произведенията му ще останат да живеят.“
Израсъл в работническо семейство и живял дълги години в крайна оскъдица, Далу ще остане докрай верен на демократическите идеи. През драматичната 1871 г.‍ е член на Парижката комуна. Принуден след разгрома на Комуната да емигрира в Англия, той прекарва там цели десет години, тъй като е осъден в родината си на доживотна каторга. В продължение на две десетилетия работата върху ансамбъла на „Триумфа“. Това му носи само материални затруднения и скулпторът упорито продължава тая работа не за да получи ордена на Почетния легион, а за да изрази републиканското си верую. Всички негови съвременници ни го описват като крайно скромен, дори свит човек. И когато най-сетне на 19 ноември 1899 при една всенародна манифестация паметникът бива открит и идва ред да бъде награден неговият създател, уредниците на тържеството едва успяват да издърпат на трибуната художника. Той бил се свил зад жена си и дъщеря си сред тълпата.
Президентът на републиката протегнал ръце, за да му окачи на врата лентата с ордена, но Далу промърморил: „Оставете това, господин президент, оставете това, не ме правете смешен!“
Доживял деня на признанието, ала съсипан от дългогодишна работа и потиснат от смъртта на съпругата си и от неизлечимия недъг на едничката си рожба, Далу, преди да угасне, формулира тъй последната си воля: „Да няма речи, нито венци, нито почетни роти; една катафалка от тия, най-бедните, и само името, написано върху плочата на гробището Монпарнас.“
Далу е пожертвувал много време не за скулптурата, а за други неща и туй му е попречило да се реализира напълно. Но бедата не е в това, че се е стремял да служи на обществото, а че самото общество, враждебно на голямото изкуство, го е обричало на занаятчийски труд. Принуден да изхранва по някакъв начин семейството си, художникът дълги години е трябвало да прави най-банални пластични орнаменти, поръчвани му от архитектите, които ограбвали времето и таланта му за парче хляб.
И все пак това, което ни е оставил майсторът, съвсем не е малко и като се изключат някои паметници, в които е бил принуден да следва стила на времето, той е създал, особено в областта на малката пластика, забележителни неща.

Влязох в дюкяна, където единствената жива душа се оказа някакъв слаб и бледен мъж с прошарени коси. Той любезно отвърна на поздрава ми, стана иззад бюрото и с готовност се запъти насреща ми, нещо, което най-много мразя, защото страшно досадно е, когато продавачът непрестанно те следва по петите и ти обяснява качествата на всяка стока и изобщо така усърдно се старае, че просто те задължава да купиш нещо.
— Исках да видя онази глава — обясних, като посочих бронза в ъгъла.
— А, Марсилезата на Рюд! — кимна домакинът. — Първият му ескиз… великолепна работа…
Работата наистина беше великолепна и аз бях просто изненадан, че такъв шедьовър е могъл да попадне сред тая глутница от арабски коне и разголени женски телеса. И главата бе далеч по-живо и по-свободно изваяна, отколкото в окончателния си вид в огромния релеф върху Триумфалната арка. Художникът бе използувал за модел съпругата си и бе я карал да стои с отворена уста и да крещи, за да добие лицето й по-голямо напрежение. „Викай! Викай по-силно!“ — настоявал Рюд, стремейки се да постигне призивната сила и героичната решителност, присъщи на една фигура, символизираща Републиката, но вероятно доста необичайни за бедната домакиня, заставена да напусне кухнята, за да угоди на капризите на мъжа си.
„Викай! Викай по-силно!“ — И аз виждах пред себе си това изпънато от напрежение лице и тоя повелителен поглед, и тия рaзвени под фригийската шапка коси и ми се струваше да чувам тревожния призив за бой и това вече не беше лицето на една скромна женица, а патетичният образ на Републиката, зовяща синовете си в часа на смъртна опасност.

В човека живее  един мъничък зрител. Той не участва в постъпките, нито в страданията му, винаги е хладнокръвен и постоянен. Службата му е да вижда и да бъде свидетел, но без право на глас в живота на човека. Не се знае защо съществува така самотно.
Този кът от съзнанието на човека е осветен денем и нощем като стаята на портиера в голяма къща. Будният портиер денонощно седи във входа на човека. Познава всички обитатели на своя дом, но нито един обитател не се съветва с портиера за своята работа. Обитателите влизат и излизат, а зрителят портиер ги следи с поглед. От своята безсилна осведоменост той е тъжен понякога, но винаги учтив и самотен. Квартирата му е в друга къща. В случай на пожар портиерът звъни на пожарната и наблюдава отвън по-нататъшните събития.
Докато Симеон пътуваше с влак или вървеше пеша, този зрител в него всичко виждаше, макар че нито веднъж не го предупреди и не му помогна. Той живееше успоредно с него, но това не беше самият Симеон.
Той съществуваше като мъртъв брат на човека. В него всичко човешко беше налице, но не му достигаше само нещо мъничко. Човекът никога не го помни, но винаги му се доверява така, както един обитател излиза от къщата си и оставя жена си, но той никога не я ревнува от портиера.
Това е евнухът на човешката душа. Ето защо беше само един свидетел.