Гепардът лесно се опитомява и е помагал на хората при ловуването още от времето на Древния Египет.

Широко разпространение на лов с гепарди е имало през средните векове при владетелите в Близкия изток.

Хищниците се научават да се държат на коня зад ездача. Пускали ги да преследват плячката, когато я приближавали на приемливо разстояние.

За да убие жертвата си гепардът чакал ловеца и за награда получавал нейните вътрешности.

По времето на сутрешното си бягане Милен забеляза подозрителен пакет близо до реката. Той бързо изтича до него и разкъса найлона, който го обгръщаше.

Там стоеше малко кученце, лабрадор. То бе уплашено и премръзнало. Погледна доверчиво Милен и му близна ръката.

Младежът го погали нежно.

– Кой те е изхвърлил, приятелю? Сега ще дойдеш с мен и аз ще се погрижа за теб.

От този ден двамата станаха неразделни. Имаха много и чудни приключения. Заедно лежаха на тревата и гледаха небето …..
Милен се ожени, но не изостави стария си приятел, който още от запознанството им го кръсти Амиго.

Кучето често гледаше вече порасналият и възмъжал млад мъж и си мислеше:

„Колко много искам да си поговоря с теб. Бих искал да ти кажа, че съм ти благодарен много, за това, че ме спаси“.

Милен не разбираше нито лая му, нито можеше да разчете мислите му, но много обичаше своя четириног приятел.

– Ако кучетата не отиват в рая, – каза Милен на един свой познат, – бих искал след смъртта си да попадна там, където ще бъде Амиго.

Минаха години и кучето остаря. То бе уморено и трудно се придвижваше, но Милен не го бе изоставил.
Амиго гледаше спасителя си и отново потъна в мислите си:

„Времето ми дойде, приятелю. Толкова съм радостен, че си близо до мен. Почеса ме между ушите, толкова обичам това ….Всичко ще бъде наред. Бих искал да ти кажа, да не тъжиш, когато вече няма да ме има …. Толкова много съм ти благодарен …. с теб беше всичко чудесно“.

„Да! И в долината на мрачната сянка ако ходя, няма да се уплаша от зло. Защото Ти си с мене. Твоят жезъл и Твоята тояга, те ме утешават“.

Така, както овчарят се отнася към овцете си, така и нашият Пастир се отнася към нас.

Той също ни води в планинска страна. Когато намалее храната на пасищата в равнината, Бог ни отвежда в планината.

Той ще ни изведе от портата, ще преминем равнината и Той ще ни поведе по пътя , отиващ към планината.

В подножието на всяка планина има долина. Нейните краища са прорязани от дълбоки клисури. Краткия път към върха винаги преминава през тази долина. Всеки пастир, запознат с най-високата точка на планината, знае това.

За това той внимателно и нежно води своето стадо, здраво ги държи, когато пътеката извива и преминава в дълбините на тъмните долини.

В определен период нашия Пастир, прави същото това за нас. Той ще ни поведе към планината през долината, към Своя дом през долината на мрачната сянка.

Преди много години един свещеник във френската армия решил да използва текста на 23 Псалом, за да повдигне духа на войниците преди сражението.

Той ги карал да повтарят псалма, като всеки път да свиват по един пръст.

Безименият пръст съпровождал думата „Господ“, палецът съответствал на думата „пастир“, а показалеца се свивал при думата „мой“.

След това той помолил всеки войник да напише тези думи на дланта си и да ги повтаря всеки път, когато се нуждае от духовна подкрепа.

Свещеникът наблегнал особено на показалеца, който се сгъвал на думата „мой“. Той напомнил на войниците, че Бог е техен личен пастир, Който има има конкретна мисия, да ги върне в къщи цели и невредими.

Дали свещеникът е постигнал целта си?

След битката един от младите войници бил намерен мъртъв. Неговата дясна ръка стискала показалеца на лявата ръка. „Господ е Пастир мой“.

Ново проучване показва, че противно на съществуващите идеи хора с разстройства от аутичния спектър, като например синдром на Аспергер, нямат проблем с емпатия. По-скоро тяхното затруднение се състои в това, че те твърде много преживяват чуждите емоции и не могат да се справят с тях.

Хората със синдром на Аспергер, форма на аутизъм, често изглеждат безразлични, равнодушни самотници или затворени в себе си. Това, което останалия свят възприема като хладно отношение е всъщност защитна реакция срещу емоциите на другите, излишък от съпричасност.

Тази идея е привлякла много хора с разстройства от аутистичния спектър и техните семейства. Тя съответства на новата представа за природата на аутизма, която се нарича теория на „интензивния сват“.

Основният проблем при разстройства от аутистичния спектър не се състои в социален дефицит, а по-скоро в свръхчувствителност, която включва съответна реакцията, следствие на породен страх.

Някои смятат, че аутистите не са чувствителни, но те чувстват и усещат много повече.  Почти при всички хора с разстройства от аутичния спектър е отчетена някаква форма на свръхчувствителност и силен страх.

Социалните проблеми на хората с тези заболявания са свързани с факта, че те не могат да се справят с този свят, където някой е завъртял копчето за усещанията и чувствата на максимална мощност.

Ако гласът на родителите ви, седящи близо до кревата ви, звучи като концерт на метъл, тогава вероятно ще предпочетете да се скриете в най-далечния ъгъл и ще се люшкате от едната страна на другата, за да избегнете силният и неприятния звук.

Разбира се, това избягване и самоуспокояващо действие при аутистите включва повтарящи се действия, безсмислено повтаряне на чужди думи или движения, невъзможност да се поддържа контакт с очи, а това възпрепятства нормалното социално развитие.

Без опита, който другите деца придобиват по време на обичайните им социални контакти, аутичните деца не се научават да възприемат неявните социални сигнали.

Проучванията показват, че когато хората изпитват прекомерни съпричастни чувства, те се опитват да се отдръпнат. Когато чуждата болката е твърде силна и въздействат върху вас, тя може да ви накара да се оттеглите.

За хора с разстройства от аутичния спектър такива съпричастни чувства могат да бъдат много силни и в резултат на това те се отдръпват, а изглеждат студени и безразлични.

Тези хора всъщност не са безчувствени, те искат да общуват, но за тях това е много сложно. И това е много тъжно, защото те са способни на това, но светът е твърде интензивен за тях, така че те се отстраняват и се изключват.