Денят бе хубав. Слънцето грееше приятно. Полъхваше лек ветрец. Сранимира бе свършила часовете си в училище и весела се прибра в къщи.
Когато влезе в хола, усети, че нещо не е наред. Майка ѝ бе пребледняла, а братчето ѝ не можеше да диша.
Те бяха в чужда страна, баща ѝ беше на работа, а майка ѝ още не бе усвоила езика.
Нямаше много време за размишления и Станимира взе инициативата в свои ръце. Тя бързо позвъни в службата за спешна помощ:
– Моя брат се задушава.Той умира, – каза тя малко припряно по телефона, но отсреща я разбраха.
Веднага за броени минути пристигна един от дежурните екипи, Вратите в къщата бяха широко отворени.
Майката стоеше все още объркана и уплашена.
– На брат ти му оставаха броени минути, – каза един от групата. – Ако не беше се обадила, той щеше да умре.
– Погледнете я , колко е малка, а бързо е реагирала, – каза една от жените пристигнала с другите на помощ. – На колко си година момиченце?
– На осем, – наведе срамежливо глава Станимира.
Един от мъжете бе направил изкуствено дишане на бебето, но малкото момченце още не даваше признаци на живот. То лежеше неподвижно.
Една от жените го обърна и тогава ……. чуха най-хувавия звук в този свят – бебешки плач.
Момченцето започна да диша и всички въздъхнаха облекчено. Майка му го прегърна и лицето ѝ засия.
– Браво, – поздравиха малката героиня, малко преди да си тръгнат хората от екипа дошъл в дома им. – Цял юнак, не се уплаши. Всяка минута бе ценна. Трябваше да се реагира точно така.
Станимира не осъзна колко много бе направила, за нея бе важно, че братчето ѝ е живо и здраво, а майка ѝ е спокойна и усмихната.
