Силвия бе едва на 13 години, но и бе много тежко на сърцето. Само за една седмица загуби баща си и брат си.

Двамата бяха ходили за гъби в гората, но на връщане , когато вървели покрай шосето, шофьорът на един голям камион бе загубил управлението му и ги бе удари. Баща ѝ почина два дни след катастрофата, а брат ѝ в края на седмицата.

Слънцето грееше ярко, птиците пееха, но Силвия бе глуха и сляпа за всичко това. В душата ѝ бе пълен мрак. Тя често гледаше двата празни стола на масата с насълзени очи. Бе загубила всяка надежда. Имаше чувство, че е пропаднала в някаква яма и не може да се измъкне от нея.

В продължение на една година търсеше нещо, което да я изтръгне от унинието и депресията в лапите, на които бе попаднала.

Един ден нейната приятелка Елица и каза:

– Знаеш ли в Библията пише: „За всичко благодарете, защото това е Божията воля за вас в Христос Исус“.

– Мога ли да благодаря за трагедията в живота си? – скептично попита Силвия.

– Вникни в смисъла на думите, – посъветва я Елица.

– Нима човешкото сърце може непрекъснато и за всичко да е благодари? – още по- отчаяно каза Силвия.

– Това е въпрос на доверие и вяра, – не я остави на мира Елица.

– От къде да взема тази вяра? Как мога да се доверя, при положение, че мъката и болката са обвили сърцето ми?

– На това можеш да се научиш. Когато чувстваме, че скръбта ни обзема, можем напълно да се доверим на Господа, защото Той ще ни изтръгне от отчаянието и ще ни даде надежда.

Силвия дълго стоя с наведена глава, а после прошепна:

– Господи помогни ми! Аз съм толкова отчаяна….. Много ме боли за загубата, която претърпях….. Знам, че не си ме изоставил….. помогни ми да ти благодаря и в тази ситуация.

Изведнъж като, че ли някаква сянка се изтръгна от Силвия. Лицето ѝ светна, тя се усмихна и радостно възкликна:

– Бог винаги е с мен!

Самолетът постоянно потъваше във въздушни ями. Пилотът съобщи:

– Поради лошите метеорологични услови може да се почувствате малко неразположение, но не бива да се притеснявате.

Въпреки това Блага бе изплашена по време на този полет. Облегна се назад и затвори очи. Внезапно в ума ѝ изникна мисъл: „Бог няма да задреме“.

Изведнъж спокойствие заля тялото ѝ. Тогава се замисли за пилота, който стоеше буден, докато всички останали пътници спяха. „Той не се разсейва и държи самолета под контрол“.

Тогава защо да не можем да се доверим на нашия Небесен Отец, Който е създал и контролира целия свят. Той никога няма да заспи?

Можем без страх да се доверим на Бога, като се оставим в неговите ръце. Той ще ни води, защото ние не виждаме пътя пред себе си.

Въздухът при различни температури може да се задържи различни количества пара. По време на охлаждането му, парата се кондензира във вода.

Температурата, при която това се случи, се нарича точката на оросяване.

Росата, която се вижда сутрин по тревата и цветята, мъглата, която се стеле над реката и се кълби над низините, възниква при хладна вечер или нощ от атмосферната влага. Колкото е по-голяма влажността на въздуха, толкова повече, при висока температура става кондензация. Даже в баня, където температурата е 80 ° С, стените стават мокри.

При повишаване на влажността в затвореното пространство 100% може да се получи кондензирана, течна вода при всяка температура.

За целта намерете естествена падина с диаметър около метър, а на дълбочина 50 см., обрасла с треви и ниски храсти. Ако нямате такова място наблизо, можете да изкопаете яма, а на дъното ѝ да нахвърляте свежа трева и скоро отрязани клонки.

Ямата покрийте с найлон, застъпвайки, краищата му с камъни. По средата на найлона поставете още един камък, а на дъното на ямата нека да има някакъв съд.

Почвата, колкото и суха да е, винаги съдържа погълната влага, а зелените растения интензивно изпаряват вода, даже при много сух климат.

Водната пара няма къде да отиде в затворено пространство. Тя бързо насища въздуха и започва да пада като капчици роса. Малките капчици се обединяват и попадат в съда.

Такъв „източник“ може да даде около половин литър вода. Не е много, но може да утоли жаждата на човек в критично положение.

Има и един „походен“ вариант, който не се нуждае от предварителна подготовка. Съберете няколко току що откъснати клони от дърво или храст. Поставете ги в найлонова торба и я завържете здраво. Отдолу окачете чаша, в която да се стича чистата вода.

През Първата световна война мобилизираха Михо. Той бе причислен към кавалерията. Целият му живот беше свързан с конете. През втората световна война още в първите дни той бе на фронта. И отново с конете.

През 43 година Михо получи съобщение, че са загинали четирима от синовете му, петият още воюваше. Две години по-късно бе убит и последния му син.

Накрая Михо се върна, но сам. Донесе грамофон. Радваше се, че не бе попаднал в Далечния изток. Неговата жена го дочака, въпреки голямата си скръб по децата си.

След войната Михо отново започна да се занимава с коне. Дори и като се пенсионира продължи да работи в конюшната. Не можеше да живее без коне.

Имаше си Михо кобила. В стопанството беше напълно безполезна. Своенравна, дива и неконтролируема. Но Михо не даваше и дума да се изговори за клане, нито я продаваше. Неговият авторитет в конюшната бе безспорен и никой не закачаше кобилата.

А ето какво се случи веднъж.

Кобилата си имаше конче. Жребчето щеше да стане добър кон.

Една вечер Михо поведе кобилата и жребчето към реката, за да ги окъпе.

Завърза жребчето на брега и изкъпа кобилата, а след това изкъпа и жребчето.

Михо живееше край река, но так и не се научи да плува.

Той се хвана за кобилата и реши да прекоси реката, а жребчето ги последва. Изведнъж  Михо попадна в яма и започна да потъва. Течението на реката бе доста силно и той се намери сам във водата.

Успя с последни сили да се хване за жребчето, а то пръхтеше и издуваше безпомощно ноздри. Течението ги отнесе по средата на реката. Михо усещаше, че ще се удави, но след себе си повлече и малкото конче.

Наоколо нямаше никой. Михо се опита да извика, но се нагълта с вода.

Кобилата се хвърли в реката и започна бавно и мъчително да ги дърпа към брега. Течението ги блъскаше неумолимо. Така кобилата се бори цели два километра надолу по реката.

Михо беше в безсъзнание, но здраво бе стиснал жребчето за врата. Какво стана той не видя…….

По-късно в кръчмата Михо разказваше за случилото се:

– Когато дойдох в съзнание, не смеех да отворя очи, да не би да видя архангел Гавраил. Накрая се престраших и погледнах. Над мен бе склонила глава моята кобилка.

Докато се влачеха във водата и кобилата се бореше в реката, някой ги бе видял и се бе развикал:

– Помощ! Михо се дави!

Жена му, на която бързо ѝ бяха съобщили лошата вест, тичаше по брега и високо ридаеше.

Когато кобилата измъкна Михо и жребчето си, хората дотичаха, обезпокоени. Зарадваха се, щом разбраха, че Михо е жив.

След този случай само някой да обидеше кобилата на Михо, трябваше да ѝ даде от най-хубавото зърно или захарче направо от ръката си.

Църквите на Свети Георги са станали едни от най-известните  монолитни църкви в Етиопия. Те са общо 11. Тези църкви са част от световно културно наследство на ЮНЕСКО.

Всичките 11 църкви са издълбани във вулканични масиви. Нивото на покрива съвпада с нивото на земята. Дворът на църквите е поставен в ямата на дълбочина от 12 метра. Диаметърът на ямата е 25 метра. Църквата се състои от един единствен монолитен камък заедно с околните скали.

Няма единно мнение за това, как е построен комплекса.

Първата версия гласи, че дворът е изсечен в скалата като пръстовиден окоп, а след това от каменните скали останали в средата, са изсекли църква, с вътрешни помещения, сводове, арки, колони и прозорци.

Втората версия гласи, че разкопките и довършването на църквата са станали по едно и също време, отгоре надолу.

Църквата има кръстообразна форма, чиито размери са 12 х 12 метра, с височина от 12 метра. Стените на храма са украсени със специални корнизи и пиластри.