Ели тръгна с майка си да пазарува.

Тя бе поканена на рожден ден на своята най-добра приятелка и сега трябваше да ѝ купи подарък.

– Искам да ѝ взема перфектен подарък, – мърмореше Ели под носа си.

Когато влязоха в универсалния магазин, Ели обиколи всички редове, пъхна се във всеки ъгъл. Търсеше перфектния подарък.

Накрая го видя, голям плюшен мечок. Тя не можеше да откъсне очи от него.

– Това е, – извика Ели, – перфектния подарък за Даря.

Бог прави същото. Той те е избрал. Знае точното място, където ще те постави. Може би гола всекидневна, която се нуждае от топлина и радост.

Бог те е създал с определена цел.

Той е преплел обстоятелства и характер, за да създаде правилния човек за правилния кът на света, а след това е платил цената, за да те прибере у дома.

Филип ръкомахаше възторжено:

– Живеем в нация, която аплодира онези, които преследват мечтите си.

– Мъжът, който отвори пекарната на ъгъла и жената, която стартира собствена линия дрехи, са два хубави примера за успех, – отбеляза Тодор.

– Хубаво е да имаме мечти, – въздъхна дълбоко Щерьо. – Без тях животът ни би бил поредица от несвързани събития, водещи до никъде. Мечтите ни дават причина да ставаме сутрин.

Никола сподели:

– И аз имах мечта. Исках да бъда треньор по футбол в гимназията и да вдъхновявам младите хора да живеят велик живот. Смятах, че това е, което Бог иска за мен.

Той си спомняше много ясно това време.

В деня, когато се яви на интервю за работата на мечтите си, директорът на гимназията му бе казал:

– Съжалявам, но дадохме работата на човек с повече опит.

Вратата се затръшна с трясък пред Никола.

Месеци наред той се цупи. Кипеше от ярост.

Чувстваше се предаден от Бога.

– Не Го ли интересуват мечтите ми? – отчаяно питаше Никола.

Изведнъж осъзна, че Неговото „Не“не беше предателство, а благословия.

– Бог имаше друг план за мен, – си каза Никола. – който не включваше треньорство по футбол. Ако бях следвал плана си, щях да пропусна всичко, което имам днес: семейство, служение, приятелства и възможността да споделя историята си с вас.

Мечтите ни в повечето случаи са твърде малки.

Ако настояваме за нашия собствен път, ще се окажем в кръг и чудещи се защо не можем да накараме нещата да проработят, но ако предадем мечтите си на Бога, Той ще ги замени с мечти, които никога не сме си представяли.

Ако Му позволим, Бог ще преобрази желанията ни в нещо чисто и животворящо. Желания, които ще ни приближат до Него.

Когато предадем желанията си на Господа, ще намерим истинска радост.

В крайна сметка, най-важното не е дали мечтите ни се сбъдват, а дали ставаме човекът, който Бог ни е създал да бъдем.

Пенчо седеше на прага на къщата си и гледаше минаващите хора. До него дойде Стоимен и го подкачи:

– Какво си се умислил?

– В днешно време е трудно да намериш сигурност, – изпъшка Пенчо.

Стоимен се усмихна:

– Тия дни се натъкнах на две съобщения. И двете говореха за едно и също нещо, но толкова много се различаваха, че се чудех на какво да вярвам.

– Те са гледали от различен ъгъл, – поясни Пенчо, – в зависимост от това, кой каква сметка има.

– Така си е, – сбърчи нос Стоимен, – всеки ден се лутаме в тези фалшиви новини и различни гледни точки. Ако можеше да се намери нещо сигурно и то да е вярно, това би било друга работа.

– Погледни младите, – поклати глава Пенчо, – днес технологиите им дават възможност да живеят във фантастичен свят. Разхождат се като аватари във виртуален свят. Избират си тип създание, с какво да бъде облечено, какви сили да притежава и всичко това без никакви последствия в реалния живот.

– Нищо чудно, че е така привлекателно.

– Ето, по същия начин , човек може да се почувства в днешните празници, щастлив и измислен свят на дядо Коледа, елени, Снежанка, джуджета … и на всичко това се наслаждават.

Стоимен махна с ръка:

– Коледа е сладникава измислица, която ни кара да се чувстваме по-добре в студеното време. Тя ни позволява да бягаме от реалността и ни дава фалшива терапия на дребно.

– Да, но библейската история не е такава, – заяви Пенчо. – Исус напълно изпълнява пророчествата изречени преди толкова много години за Него.

– Ясно е като бял ден, че Исус Христос не е като Дядо Коледа, – плесна с ръце Стоимен.

Пенчо повдигна вежди и каза:

– Един ден всеки един от нас ще се изправи лице в лице с Истината, ще застане пред Исус. Когато умрем или когато Той се завърне, няма да има смисъл, да се опитваме, да избягаме в един измислен свят.

– Това ще бъде един страхотен ден, – изкашля се Стоимен, – но може би и плашещ.

– За това трябва да сме готови да се срещнем с Истината, – дебело подчерта Пенчо.

– Колко е хубаво да намериш сигурност – възторжено произнесе Стоимен. – Тя е само в Исус Христос.

Петрана бе бясна. Малкото ѝ момче бе пръснало храната на папагала върху леглото си.

Когато тя се разкрещя, Тони намери от някъде маркери и започна да шари стените на банята.

Петрана бе чувала да я съветват в такива ситуации:

– Брой до три.

Но това не работеше.

Отнемаше му любими играчки, наказваше го в ъгъла и какво ли наказание още не измисляше за малкия пакостник, но те не оказваха никакво влияние на Тони.

Тя бе виждала другите майки да броят до три, но след това нищо не правеха.

И Петрана опита, но малчугана извика:

– Четири!

– Просто не знам, какво за Бога трябва да направя, – тя бе на предела на силите си.

Бе края на Втората световна война. Голяма част от страните бяха опустошени, а сградите им се бяха превърнали в руини.

Най-тежко бе положението на децата сираци, които се скитаха по улиците гладни.

Една студена сутрин войник вървеше по пътя. Зад ъгъла забеляза малко момче, което бе прилепнало нос към витрината на сладкарницата.

Вътре мъж месеше тесто за нова порция понички.

Гладното дете гледаше мълчаливо, наблюдавайки всяко негово движение.

Войникът приближи до момчето.

През витрината можеше да се види как се вадеха от фурната нажежените хапки. Момчето само преглъщаше, докато гледаше как майсторът ги поставя върху стъклен плот.

Войникът попита детето:

– Искаш ли поне една от тях?

Момчето подскочи уплашено и смотолеви:

– О, да….. Бих ….!

Войникът влезе в сладкарницата и поръча една дузина от апетитните хапки. След което бързо се върна при момчето. Той му се усмихна и каза:

– Вземи това е за теб – и подаде на момчето пакета с лакомствата.

Когато се обърна, готов да си тръгне, войникът усети, че някой го дърпа за палтото.

Той изви глава назад и чу как детето тихо попита:

– Господине, …… вие Бог ли сте?

– Де да бях …. – въздъхна дълбоко войникът, – щях да дам на всички като теб, които гладуват.

Дарявайте и ще видите как Бог отваря сърцата на другите за Себе Си.