Учените са изяснили, че мравките са способни да лекуват гъбични заболявания.

В случай, че се заразят с гъбични патогени, насекомите започват да ядат храна, богата на свободни радикали.

Когато мравките поемат такава храна, организма им много по-добре се справя с различните инфекции.

Насекомите имат предпочитание към подобно ястие, когато са заразени с гъбични заболявания.

Експериментите са проведени с черни мравки от вида Formica fusca.

Учените са установили, че шанса да оцелеят мравките, след като са преминали през „лечение“ със свободни радикали, се е повишил с 20%.

Меги каза всичко, от което Таня се боеше, че ще чуе, а и самата тя го мислеше. Ако приемеше предложението за работа едното от децата ѝ, именно Меги, щеше да я намрази, а след това и останалите.

Мъжът ѝ да не изглеждаше разстроен. Другата ѝ дъщеря Ели ведро и с великодушно сърце прие новината, но Меги недвусмислено заяви:

– Няма да ти простя, ако приемеш тази глупава работа и заминеш.

Таня ѝ повярва. Мъжът и Петър я убеждаваше:

– Ще го преодолее. Аз ще се грижа за нея, докато отсъстваш.

– Не мога да причиня това на семейството си, – унило отбеляза Таня, – Децата никога няма да ми простят, а и ти може би след време ще ме намразиш.

Очите на Таня се напълниха със сълзи. Мъжът ѝ я прегърна и каза:

– Гордея се с теб!

Като го чу, Меги изхвръкна от стаята и затръшна вратата.

– Никой няма да те намрази, скъпа, – окуражаваше я Петър. – Ние ще намразим себе си, ако пропуснеш тази възможност.

– Не мога да пожертвам децата си, колкото и привлекателно да изглежда всичко това.

– Те нямат право да ти пречат, – възмути се Петър. – Това е важно за теб, трябва да те разберат. Нали аз ще съм тук и ще се грижа за тях. Те няма да усетят дори, че те няма у дома. И без това повечето време прекарват навън с приятели.

– Не ме насилвай. Оценявам усилията и подкрепата ти, но не мога да изоставя нито теб, нито тях. Обичам те, двете ни деца също. – и Таня прегърна мъжа си.

– Чуй ме внимателно! – Петър погледна Таня в очите. – Ако пропуснеш този шанс, ще намразиш живота си. Не позволявай децата да решават вместо теб.

– Реших, – вдигна глава Таня, – ще остана у дома и ще живея с хората, които най-много обичам.

– Ние ще те обичаме, дори да си далече от нас, – упорстваше Петър. – Меги ще ти прости. А по-късно ще се гордее с теб, аз и Ели също.

– Не, – каза Таня. – Понякога човек трябва да се отказва от мечтите си, защото така е по-правилно. Заслужава си, ако го прави заради хората, които обича.

– Искам да приемеш тази работа, – извика Петър.

– Ами ако това разбие брака ни? Всичко това може да се окаже много по-трудно отколкото очакваш. Ако замина, много ще ми липсвате, – една сълза се търкулна по бузата ѝ.

– Ти също ще ни липсваш, – възкликна Петър, – но трябва да бъдеш смела. Няма да те обичам по-малко, ако го направиш. Не се отказвай от мечтата си.

Таня го погледна и видя, че и неговите очи бяха пълни със сълзи.

– О, мили, толкова много се страхувам!

– Няма от какво да се боиш, скъпа.

Това бе най-щедрият жест, който бе правил до сега за нея. Таня не каза нищо. Разплака се още по-силно и се вкопчи в Петър като уплашено дете…..

Учените твърдят, че от степента на социализация на малките деца и умението им да общуват с връстниците си в ранна възраст зависи бъдещето им – нивото на образование, шанс да намери постоянна работа, дори и наличието или отсъствието на проблеми със закона.

В изследването са участвали повече от 700 души. Учените започнали тяхното наблюдение в момент, когато лицата са били много малки и посещавали детска градина.

С помощта на учители, се оценявали способностите на децата да общува с връстниците си по осем пункта, всеки, от които се оценявал от 1 до 5. В пунктовете за оценка влизат такива изрази като: „стреми се да помага на другите“, „поделя играчките и нещата си“ и други.

Наблюденията над участниците са приключили, когато всеки който е бил следен от малък е навършил 25 години.

От резултатите станало ясно, че от способността на детето да общува с другите, зависи неговото бъдеще.
Изследователите призовават родителите да полагат всички усилия, за да научат децата си да общуват от много ранна възраст.

Калин си свирукаше весело. Беше свършил работния му ден и той се прибираше у дома.

На прага, в уютния му дом, го посрещнаха светлите очи на съпругата му Елена и веселите погледи на двамата му вече порастнали синове.

Елена усети доброто настроение на Калин и разбиращо се усмихна. А после като на шега подхвърли.

– Днес май си имал хубав ден.

– Не се ли радваш? – подхвана шегата ѝ Калин.

– Не ми ли личи? – продължи да се усмихва лъчезарно Елена. – Целия сияеш … и светиш …

– Дано синовете не ме „зарадват“, както обикновено!, – засмя се Калин.

– Не ни подценявай, татко, – обади се Манол, по-големият му син.

– Какво друго може да се очаква от вас, – укори сина си Елена, – така сте си послали.

– Обещах, че ще се поправя и ще започна всичко наново, – не се предаваше Манол. – Това малко ли е?

– Лесно е да се каже, – скептично реагира Елена.

– Всичко от вас зависи, – каза с по-мек тон Калин, – С майка ти всичко даваме за вас, та един ден ….

– Поотпуснете малко юздите, вече сме големи, – плахо взе да опипва почвата малкият Панчо.

– До определени граници, – каза Калин.

– А откъде да знаем къде е тази граница, та да се напънем с брат ми и да я отместим малко по- нататък, – скочи Манол.

– Това е въпрос с повишена трудност, – засмя се Калин, – много зависи от активността на сивото ви вещество.

– Ше се опитаме! Дайте ни шанс! – настоя Панчо.

Как можеха Елена и Калин да им обяснят, че „порастнал“ все още не означава „помъдрял“.

Като родители те се стараеха да предпазят синовете си от постъпки, за които  по-късно можеха да съжаляват. Но кой ги слуша?

Всички се събраха на гробището. Небето беше тъмносиво и мрачно. Можеше да се подуши снега в студения северен вятър. И в шестте гроба бяха пуснати ковчезите.

Един глас от тълпата зададе въпрос, който вълнуваше всички присъстващи:

– Всички ли така ще умрем?

Свещеникът бе почти 60 годишен, той обикновенно се държеше топло и приятелски с хората.

– Всички ще умрем, приятелю, но никой не знае кога, – каза свещеникът. – За това винаги трябва да сме готови да се срещнем с Бога.

Михаил не се стърпя и заговори:

– Какво да правим с тази болест? Тя е цяла напаст, може да отнесе всички ни.

– Най-добрата защита е молитвата, – каза свещеникът. – Най-добре е да отидем в църквата и да изповядаме греховете си, така че ако Бог реши да ни вземе да сме готови.

– Но нали тази болест се разпространява много бързо между хората, които са струпани на едно място? – гласът на Милена потрепера. – Не е ли по-добре да останем по домовете си, за да се избегне контакт с болните?

– Ако си останете у дома, няма да можете да ходите на църква. Светостта е най-доброто лекарство, – настояваше свещеникът на своето си.

– Ако стоиш настрана от останалите, има по-голям шанс да избегнеш заразата, – обади се Катя.

– Трябва да отменим събиранията на много хора на едно място, да затворим пазара, да не допускаме външни хора в града, – прокламираше Мирон.

– Но ако останем по домовете си, как ще вършим работата си? – попита Слави.

– Ако затворя магазина си, ще загубя много пари, – провикна се Нено, – но съм готов да го направя, за да спася живота си.

– Тази болест е изпратена от Бога, за да ни накаже за греховете ни, – каза свещеникът. – Светът е станал зъл. Навсякъде се ширят сладострастия и непочтителност. Мъжете са затънали в пиянство и разврат, жените излагат на показ телата си, децата не се подчиняват на родителите си. Бог е разгневен и яростта му се излива върху нас. Къде ще избягате от неговата справедливост? Тя ще ви намери, където и да се скриете.

– Какво да правим тогава?

– Ако искате да живеете, – извиси глас свещеникът, – трябва да ходите на църква, да изповядате греховете си и да водите по-праведен живот.

– Това не е живот, – извика един доста едър мъж от множеството, –  вие ни обричате на смърт.

Повечето от хората не бяха съгласни със свещеника. Те подкрепяха в мислите си този мъж. Напастта бе дошла, трябваше да се направи нещо …….