В малкия град имаше празник. Свещеникът на местната църква отец Николай бе служил на това място 45 години. И сега бе организирана прощална вечер поради пенсионирането му.

На събирането бе поканен и кметът, почитан и уважаван човек.  Той трябваше да изнесе кратка, тържествена реч, но закъсняваше.

Тогава организаторът на празника покани отец Николай:

– Споделили вашите първи впечатления, когато дойдохте в нашия град!

– Когато при мен дойде първият човек от тук да се изповяда, – започна свещеникът, – настръхнах. От това, което чух реших, че архиепископът ме е изпратил на ужасно място.

– Толкова ли зле бе всичко? – обади се някой от присъстващите.

– Този човек ми сподели: „Взех от родителите телевизора им и тайно го продадох. От касата на фирмата откраднах много пари, а след това набедих друг човек и той влезе вместо мен в затвора. Освен това се забърках и в продажба на наркотици, ….“

– Боже, – извика една дебела дама с широкопола шапка, – какъв човек само.

– Но с времето се срещнах с останалите енориаши и видях, че не всички са такива, – продължи спокойно своето изказване свещеникът. – Констатирах, че хората са добри и много отговорни …..

Внезапно се появи кметът. Той смутено започна да се извинява за закъснението:

– Нали разбирате, належаща работа …. и то в последния момент.

– Е, нали все пак успяхте да дойдете, – спокойно го посрещна организаторът на тържеството. – Сега можете  да кажете и вие своето слово.

Малко припряно и забързано кметът започна:

– Никога няма да забравя деня, когато нашият свещеник се появи за първи път тук в нашия град. Имах щастието да бъда първият, който призна пред него …

В залата всички навели глави смутено слушаха изказването на своя кмет и мълчаха.

Всички хвалеха Петър Попов. Той беше добър адвокат. Често го използваха позабогатели в последно време хора и такива, които не знаеха парите си. В замяна на това джобовете на Попов бяха пълни и той не можеше да се оплаче от живота.

Благодарение на Петър и най-големият престъпник успяваше да измъкне от лапите на правосъдието, а невинно наклеветените страдаха заради него.

С човек, който не можеше да му предложи пачка банкноти, Петър не разговаряше.

– Какво като е невинен? Има съд да го оправдае, – надменно вдигаше глава адвокатът.

С безпарични хора Попов не си цапаше ръцете.

Една вечер Петър си легна и се събуди пред райските врати.

– Какво стана? – уплашен подскочи адвокатът. – Къде съм?

Пред голямата врата седеше белобрадо старче и прелистваше една дебела книга. По едно време то вдигна  глава, погледна Петър и каза:

– Виждате ли, господине, вие сте умрели ….

– Не може да бъде! – скочи нервно Попов. – Аз съм съвсем млад. Освен това скоро бях на преглед при лекаря си и той ми обясни, че няма от какво да се страхувам, всичко при мен било отлично.

– При нас нещата се преценяват по друг начин, – спокойно отвърна старчето.

– И какъв е той? – макар и притеснен попита Попов, който бе готов да чуе и най-лошото.

– Тук изчисляваме всички отработени часове, за които сте таксували клиентите си. Оказа се, че вече сте на осемдесет и осем години …..

Изведнъж Попов се събуди целия облян в пот.

– Слава Богу, че това е само сън, – прошепна все още треперещ Петър. – Имам време да поправя нещата, колкото по-скоро, толкова по-добре.

Павел Стълпов имаше своя фирма и тя не бе малка. В нея работеха около пет хиляди човека. Ежедневието на Павел бе постоянно натоварено.

На раменете му тежеше не само организацията на голямото му предприятие, но и  продажбите на изработеното. Той имаше помощници за това, но предпочиташе за всичко да е осведомен.

Един ден Павел падна и си удари лошо крака. Първоначално понасяше геройски болката , но страданието му стана нетърпимо.

Нареди на помощниците си какво трябва да правят и хукна да търси доктор. Той рядко ходеше на лекар, за това не знаеше къде точно да отиде.

Изведнъж се плесна по челото и извика:

– Разбира се, че при Петров. Само Стоянчо ще ми свърши работа. Все пак с него едно време бяхме съученици.

Окрилен от тази надежда, Павел се запъти към кабинета на Петров.

Няма да ви разказвам през какво премина, за да влезе без предварително записан час при съученика си, но все пак успя.

Седнал на стола Стълпов погледна с очакване Петров и бързо му съобщи:

– Разбери нямаше толкова да препирам ако не ме чакаше много работа.  Моля те, Стояне, оправи  този крак ако може малко по-бързо. Просто нямам време. Чакат ме неотложни дела.

– И преди в училище си беше такъв нетърпелив. Ще направя каквото мога, но доколкото знам работите се вършат не с краката, а ….. с главата, – усмихна се Стоян. – От край време търсят хора, които не тичат напразно, а мислят разумно и трезво.

Бай Васил бе известен в града кундурджия. Ще попитате:

– Що за професия е това?

Ако ви трябват чепици, т.е. обуща трябва да намерите обущар или кундурджия, за да ви ги изработи. Въпреки че днес обущарите поправят, а не правят обувките, които купуваме от магазина. Май тази професия е на изчезване?!

Та думата ми бе за бай Васил. Оправен човек бе. Уважаваха го не само за майсторлъка му, но и за мъдростта му.

От няколко дена на площада идваше Марин Петльов, спираше хората и се опитваше да ги поучава на това или онова. Даваше им умни съвети, все едно притежаваше голям опит.

Бай Васил много добре познаваше този млад мъж. Той нямаше нищо против това, което младежът казваше, но го дразнеше едно, че говори и поучава за неща, които може би само бе прочел от книгите или бе чул от някой, а животът му съвсем друго говореше.

Един ден кундурджията не се стърпя и попита:

– Марине, ти изпълняваш ли всичко това, на което учиш хората?

Младият мъж се позасмя и хитро погледна бай Васил:

– Не! А нужно ли е това?!

– Че как така? – възмути се кундурджията. – В противен случай ти ги мамиш.

– Ех и ти бай Василе, – въздъхна дълбоко Марин. – Нима ти носиш всички кундури, които си направил.

Старецът вдигна възмутена ръце:

– Каква младеж! Боже, опази ни!

Домът се намираше на самият връх на възвишението. Беше на три ката. Целият бе от камък.

Изгладени естествени дъбови дървета на два пояса го опасваха. Те  бяха като допълнителен екстериор към сградата.

Покривът бе от от едри каменни плочи, които образуваха солидна стряха.

Домакинът бе поканил в дома си само видни хора. Самият той изпитваше неприязън към простолюдието.

Когато минеше край някой по-беден човек или жена с много деца, които подсмърчаха или плачеха, обръщаше глава на другата страна.

Той не бе от тях. Нямаше нищо общо помежду им. Изпитваше чувство на превъзходство над тази тълпа.

Той беше много повече от тази многолюдна паплач, няколко степени над тях.

Придружаващите го оглеждаха къщата и цъкаха с език. Един от тях шеговито каза:

– Продане, ти си издигнал истинска крепост. Само не знам от кого ще те пази тя ….

– От кого ли? – Домакинът смръщи вежди и кимна с глава към селото. – Богатството предизвиква завист, а тя лесно може да се превърне в злоба, която търси всякакъв повод да раздуха и най-малката искра, за да предизвика пожар.

Попиталия само поклати глава и си помисли:

„Виж ти какво ставало в мирните дни, когато не ни заплашват войни или природни катаклизми?!

Всеки позабогатял и придобил власт е започнал да мисли само за себе си. Кой знае колко такива крепости са издигнати и ще продължават да се издигат?“