В малка работилница с предверие към улицата, което бе превърнато в магазин работеше Емил.

Неговите модели се отличаваха с голяма прецизност.

Често пред вратата му имаше опашка от чакащи клиенти.

Съветваха го:

– Разшири производството си. Наеми за това хора.

– Не, – отвръщаше той, – обичам нещата да са малки и контролируеми.

– Какво ще ти пречат другите хора, които наемаш, нали ти ще ги контролираш?

– Не искам да се нуждая от клиентите си повече, отколкото те от мен.

Емил бе същият и в къщи. Пазеше мислите си и чувствата си, за да не показва, че се нуждае от нещо, което могат да му дадат съпругата или децата му. Тъй като нищо не споделяше с тях, те изобщо не го познаваха.

Освен това Емил нямаше близки приятели.

Всичко тръгваше от детството му. Баща му казваше:

– Мъжествено е да не се нуждаеш от никого.

И наистина Емил рядко виждаше баща си, защото за него бе важна кариерата. В очите на сина си той бе силен и смел, защото от никой не търсеше помощ или подкрепа.

Така и израстна, с чувството, че трябва да се справя сам с живота без чужда помощ.

За това и живота му бе самотен, но той не разбираше колко много губи.

Човек се нуждае от помощта на другите, а понякога и той може да бъде необходим за някого.

На Румен предстоеше среща с бившите му съученици от гимназията.

Щяха да се съберат в дома на Никола, който се намираше на брега на морето. В него можеха да съберат над сто човека.

Когато Румен видя огромното здание с прекрасна архитектура, се почувства малък и нищожен.

Той бе пастирувал в малки селски църкви и знаеше, че не трябва да завижда на богатството на своя съученик и въпреки това си каза:

– Колко щеше да е различен живота ми, ако бях станал бизнесмен.

В същия миг се засрами от думите си и добави:

– Глупаво е да изпитвам завист. Инвестирах живота си в служение на Бога, а резултатите ще са явни във вечността.

Румен се усмихна. Лицето му доби миролюбиво изражение. Той знаеше, че от Божието царство няма по-голямо съкровище.

Всичко в този свят бледнее по стойност пред това, което имаме, като следваме Господа.

Ако оставим живота си в Божите ръце, ние ще принесем вечен плод.

Нека всеки ден за нас да бъде празник, заради съкровището, което сме намерили в Господа.

Климент бе прикован към леглото. Грипен вирус внезапно нападна тялото му.

Гърлото му се възпали. Измъчваше го кашлица. Болеше го навсякъде, дори и лека треска се появи.

– Това е най-лошата болка, която човек изобщо може да изпита, – казваше той на съпругата си Катя.

Какво можеше да у каже тя? Та нали е родила три деца.

„Какво знае той изобщо за болката!?“ – мислеше си тя.

Страдащия стенеше:

– Скоро ще умра.

– Глупости, – махна с ръка Катя, – високата температура те кара да говориш небивалици.

– Не, наистина е така, – оплакваше се Климент. – Никой в целия свят не е страдал толкова, колкото аз сега! Горко ми!

Бурна кашлица прекъсна мрънкането му.

Катя нежно разтриваше челото му с хладна кърпа, за да облекчи треската му.

– Помощ! – отчаяно крещеше Климент. – Умирам.

Катя въздъхна отегчено. Пусна мократа кърпа на лицето му и напусна стаята.

А Климент завика още по силно след нея:

– Къде отиваш? Ела да видиш колко ме боли!.

Скоро Климент се възстанови от грипа.

Тогава започна да разсъждава на глас и да се утешава:

– Ох, колко близко бях до смъртта, но …..

Крум не бе силен в математиката. Колкото и да се стараеше все нещо не правеше както трябва.

За негова радост учителят му Григоров бе търпелив човек. Той наблюдаваше напъните на своя ученик и не бе безразличен към старанието му.

Един ден Григоров каза:

– Круме, ако не можеш да разрешиш проблемите си, ела при мен и аз ще ти помогна.

И така се започна. Поизтърка се паркетът от масата на Крум до учителската.

Ученикът дълго време не се справяше със задачите, но той вярваше, че ще успее, защото бе поверил проблема си на човек, който знаеше как да го разреши.

Направете същото.

Занесете проблема си при Господа и Му кажете:

– Ти каза да възложа грижите си на Теб. Ще ме подкрепиш ли?

Топлото януарско време изненада всички.

Пчеларят Тотьо се шегуваше:пчели

– Пчелите са излезли много рано. Ще ядем мед от кокичета.

– Дали не са били гладни, та толкова рано са се раздвижили, – подкачи го Дончо, който нищо не разбираше от пчеларство.

– Не гладът, а времето ги подмами, – реагира веднага Тотьо.

Бай Стефан се почеса по главата и рече:

– Има един друг глад, които засяга всички, независимо дали живеят в Президентският дом или в приют, дали са секс символи, нови звезди или майки, които си стоят у дома.

– Какъв е този глад? – попита заинтересовано Ганчо.

– Където и да сме, колкото и много да имаме, – усмихна се Стефан, – ние жадуваме за нещо по-богато, по-дълбоко, по-красиво, по-вкусно, по-бързо – нещо, което засища.

– Е, казвай де! За какво говориш? Все със твоите загадки, – нетърпеливо размаха ръка Ганчо.

Бай Стефан бе мъдър човек. Той не бързаше да отговори, защото искаше да накара хората да се позамислят. Виждайки любопитните погледи отправени към него, започна да обяснява:

– Някои признават този глад и се стремят да го задоволят по социално приемливи начини: образование, кариера, семейство, приятели или обществена служба. Други се отчайват и ядосват. Те се опитват да задоволят глада си с безразборни връзки, злоупотреба с наркотици и алкохол и дори с, насилие.

Всички мълчаха в очакване. Никой не се досещаше, какъв ще да е този глад?!

Бай Стефан ги огледа и каза тържествено:

– Това е гладът на душата. Ние всички имаме една и съща нужда – Бог.

– А как да го намерим? – с насмешка попита Радой.

– Най- лесния начин е като Му се отдадеш, – отговори Стефан. – Опитай!

– Не е много лесно, – измърмори Манчо.

– Така само изглежда, – усмихна се Стефан. – В противен случай ще останете в робството на греха и ще се подавате лесно на изкушенията.

Повечето повдигнаха рамене, а останалите махнаха с ръка.

– Бай Стефан само това си знае, – Засмя се Евгени. – За него няма друго освен Бог.

Дали защото осъдиха стареца и не се съгласи със него, не знам, но тъмен облак засенчи слънцето, което до преди малко грееше приветливо.