Снегът бързо се стопи и оголи преждевременно земята, а студът не прощаваше при такава припряност. На обяд слънцето се опитваше да затопли студената пръст, но за няколкото часа, през които се показваше, резултата бе нулев.

Хората рядко се мяркаха по улиците. Те стояха в домовете си край печките и очакваха с нетърпение идването на пролетта.

Закътано в неравно хълмисто място селището бе замряло. Малко хора бяха останали в него. Повечето забегнаха към големите градове, където можеха да намерят работа, а старите почти измряха.

Стоил и Орлин бяха дошли на гости на дядо си, баба им отдавна не беше между живите. В града върлуваше епидемия от поредния грип и ги бяха разпуснали от училище. Родителите им, за да ги запазят от заразата, веднага ги изпратиха при стареца на село.

Двете момчетата се разхождаха по улиците и оглеждаха къщите наоколо. Много от тях бяха изоставени. Срутили се под тежестта на времето. Други бяха с изпочупени прозорци и врати, за по-лесен и бърз достъп до вещите, натрупани от стопаните, които отдавна гниеха в земята, а наследниците им пръснати по чужбина, изобщо нехаеха за случващото се на тези домове.

– Погледни ги, – посочи с ръка Стоил порутените и обрани къщи, – приличат на прегърбени старци, изгубили силите си в чудовищна и страшна безнадеждна битка.

– По-рано в тях се е чувал весел смях, песни и бодри гласове, – тъжно поклати глава Орлин. – но животът е изчезнал от тях. Някои все още държат, но са пусти и безлюдни.

– Приличат ми на човек, който няма в себе си капка жизненост, – каза Стоил. – Може да са били красиви и стройни в миналото, но са изоставени и замрели.

– Мисля си, – почеса се по главата Орлин, – че човек без Бога, макар и да има стремежи и мечти, достигайки ги, открива, че не е това, за което е жадувал. Ето, като тези съборетини, които са градени с радост и надежда да приютът следващите поколения, но са останали празни и ненужни.

– Ех, сега да имаше силни и здрави ръце, да ги възстановят и отново да се изпълнят с веселие и оптимизъм, – въздъхна тежко Стоил.

– Това единствено може да стане с помощта на Господа. Защото каквото и да направи човек, без намесата на мощната десница на Бога, остава безплодно и безжизнено.

Двете момчета разсъждаваха, гледайки разрухата от безотговорността, безхаберието и незаинтересоваността на следващите поколения.

А какво да кажем за държавници, които не търсят мъдрост от Бога при взимането на управленски решения, приемането на закони и тяхното прилагане?!

„Блажен онзи народ, на който Господ е Бог“!

Архимандрит Петър застаря, започна да недовижда, но въпреки това продължаваше да служи по църквите.

Веднъж бе поканен в голям град да отслужи заедно със митрополита там.

След службата Петър си взе довиждане и се насочи към гарата, но до идването на влака имаше цели два часа и той реши да похапне.

Влезе в едно кафене. Момичето на касата веднага му се сопна:

– Дядо, по-добре си тръгвай, много лошо си облечен, ще ми изгониш клиентите.

Петър погледна краката си и се смути. Когато тръгваше от родното си място бе студено и той надена ботушите си, но в града имаше много кал и гьолове, и той се бе оцапал малко, въпреки че се пазеше.

Палтото му бе старо, избеляло, а чантата, в която носеше свещеническите си дрехи, бе малко протрита.

Очевидно момичето го бе взело за някой скитник. И Петър си тръгна.

Отиде в друго заведение, а там го посрещнаха на вратата и му съобщиха:

– Тук даваме по три яденета за обяд, заповядайте и си изберете.

Той се зарадва и на подноса си нареди първо, второ и компот, но стигайки до масата, забеляза, че е забравил да вземе вилица и лъжица и се върна обратно.

Когато дойде на масата, видя, че друг човек бе седна на нея и ядеше супата му.

„Е, няма нищо, нали има второ и компот“, – помисли си Петър и нищо не каза, а се захвана с второто. Мъжът си подели компота с него, а след това стана и си тръгна.

Петър потърси чантата си и я видя на съседната маса, със таблата и недокоснатата си храна.

– Какъв смирен човек, – каза си Петър, – аз му изядох половината обяд, а той нищо не ми каза.

Лятото бе изпълнено със слънце и светлина. Прекрасно време за разходка. Дичо минавайки през полето, забеляза един бряст и лоза, покачила се по него. Той спря и се замисли.

От там мина един овчар, забеляза замисленият младеж и му извика:

– Ей, млади момко, какво си се умислил? Да не сравняваш това безплодно дърво с лозата?

– Мисля си колко много си подхождат един на друг, – отговори Дичо.

– Да си подхождат? Ти се шегуваш? – погледна го изненадано овчарят. – Та брястът е безплоден, а лозата дава изобилен плод?!

– Ако лозата лежи на земята, тя ще дава гнили плодове, – каза Дичо, – но така, както се е облегнала на дървото, тя произвежда плод за себе си и за бряста.

– Но, как ще дава плодове и за бряста? – ококори очи овчарят.

– Виж, богатият има много пари, имот и всичко, което му е необходимо за живота и то в изобилие, но е беден за Господа.

– Какво означава беден за Господа? – не се стърпя овчарят и прекъсна младежа.

– Занимавайки се със своето богатство, богатият много малко се моли. Дори и да има някаква молитва, той е слаб и немощен.

– Аха, – поклати глава с разбиране овчарят.

– И ако богатият дава на бедните това, от което имат нужда, – продължи Дичо, – бедните благодарят на Господа за богатия. И Бог благославя богатия, защото молитвата на бедния има сила пред Господа.

– Брей, никога такова нещо не ми е идвало наум, – почеса се по главата овчарят.

– Освен това, – Дичо погледна събеседника си, – ти си човек, който се движи по полето и знаеш, че като настъпи суша брястът, който има влага в себе си, подхранва с нея лозата. Така дървото прави добро, а лозата дава двоен плод за нея и за бряста.

– Прав си, момко, сполай ти! И нека Бог да бъде с теб, – каза овчарят и подкара стадото си към селото.

Заваля сняг, но не беше студено. Снежинките бяха толкова малки, че едва се забелязваха, но земята постепенно се покриваше с бяла пелена.

Елена подкани сина си:

– Зарко, облечи се бързо, ще ходим до магазина на бай Михо.

Момчето подскочи от радост и отиде в стаята, за да се вземе палтото и шапката си. Зарко много обичаше бай Михо, защото всеки път му подаряваше по нещо, я бонбони, я вафла, а един път му даде и шоколад.

Магазинерът бе любезен човек и с радост срещна Елена и малкия ѝ син.

– О, здравей, Зарко! Хубава сняг ще натрупа, ще изкараш пак шейната.

След като Елена напазарува, бай Михо свали от рафта един голям буркан с бонбони и подкани момчето:

– Бръкни и се вземи. И не само един или два, а колкото ти хване шепата.

Зарко се сви до майка си и не бръкна в буркана. Тогава бай Миха напъха ръката си в буркана, загреба с шепата си бонбони и ги подаде на момчето.

Когато излязоха от магазина Елена попита сина си:

– Защо не си взе сам, човекът те покани любезно?

Зарко погледна майка си и каза:

– Виж моята ръка колко е малка, а неговата е къде по-голяма от моята.

Майка му вдигна рамене недоумяващо:

– И какво от това?

– Той може да загребе много повече от мен, – каза тържествуващо Зарко.

Майка му само въздъхна и нищо не каза.

Ръцете на Исус са по-големи от нашите и могат да ни дадат много повече, отколкото бихме могли и да си помислим.

Видул седеше на фотьойла в хола и четеше. Влезе баща му и го попита:

– В какво толкова си се зачел?

Момчето се намести по-удобно на мястото си и прочете на глас:

– „Нивите на един богаташ родиха много плод. И той размишляваше в себе си, думайки: Какво да правя? Защото нямам где да събера плодовете си. И рече: Ето какво ще направя. Ще съборя житниците си и ще построя по-големи, и там ще събера всичките си жита и благата си. И ще река на душата си: Душо, имаш много блага натрупани за много години, успокой се, яж, пий, весели се. А Бог му рече: Глупецо, тая нощ ще ти изискат душата, а това което си приготвил, чие ще бъде?“

– Има много добри неща, които се стремим да запазим за много години, – каза бащата.

– Но Бог му каза, че е безумен, – Видул погледна баща си в очите. – Защо?

– Той попита, какво да прави, но въпросът му бе насочена към самия него, – заяви бащата.

– Нима е лошо да запази това, което е произвел? – Видул попита не разбирайки обяснението.

– Грешката му беше в това, че в плановете си не включваше Бога, – усмихна се бащата.

– Не разбирам. Исус осъжда ли този човек, че има много богатство?

– Той го критикува не това, че има богатство, а неговата арогантност и високомерие, – отговори бащата.

Видул бе зяпнал баща си и очакваше още пояснения във връзка с този пасаж.

– Натрупването на богатство е популярна защита срещу страха, – допълни бащата.

– Страх? Как така? – попита недоумяващо Видул.

– Някой хора вярват, че колкото повече имат, толкова са по-далеч от всякаква опасност, – засмя се бащата.

Видул се замисли, а баща му продължи с поучението:

– Бог не иска децата Му да се доверяват на парите. Той е велик снабдител и дарител. Абсолютно щедър и надежден. Довери се на Него, а не на материалните неща.

– Ще запомня това, татко, – бодро каза Видул и прегърна баща си.