Радко влезе уморен в стаята и се тръшна на фотьойла. Изпъшка и посегна към дистанционното на телевизора. Включи екрана, но погледът му блуждаеше и той изобщо не разбра, за какво се препираха в поредната дискусия.

– Като утрепан си, – загрижено го погледна съпругата му Елица. – Защо не идеш да си легнеш?

– Няма да мога да заспя, – призна си Радко. – После трябва да ходя до Савата, иска да му помагам в гаража.

– Винаги бързаме, нямаме време за почивка, – укори го Елица.

– Как няма да препускам като всеки ден имам нереално дълъг списък със задачи, – измърмори недоволно Радко. – На работа ходя, на този да помогна, при онзи да се отбия, да се видим, …… това няма край.

– Не си ли забелязал, че повече от един човек ти е казвал да позабавиш темпото и да спреш да си починеш? – попита настойчиво Елица.

– Чувствам се виновен, когато си почивам, – въздъхна тежко Радко.

– Трябва ли да се разболееш, за да си вземеш отпуск? – нападна го яростно  Елица.

– Темпото на съвременното ни общество ни кара да се движим непрекъснато, – опита да се оправдае Радко. – Много хора работят дори и в почивните дни. И тези, които отидат на църковна служба често се прибирам у дома си само, за да се потопят отново в работата си, независимо дали това са домакински задължения, подготовка на домашните или бизнес.

– Освен това, те се опитват да направят и всички други неща, които не са успели да свършат по време на редовния работна седмица, – заядливо допълни Елица.

– Да не мислиш, че Бог се усмихва само на тези, които се молят или извършват „духовни“ дейности? – избухна Радко.

– Нищо чудно, че сме изчерпани! – не отстъпи и Елица.

– А ти какво искаш? – Радко вече кипеше.

– Бог ни е създал не само да работим, но и да почиваме, за да бъдем здрави, – подчерта Елица.

Радко се намръщи, но се надигна и се отправи към спалнята.

Кирил се бе пак провинил. Лъжеше, оправдаваше се, само и само да не бъде наказан. Дори се опита да докаже на баща си, че това е направил едва ли не с „благородна“ цел.

Баща му го изгледа, усмихна се и каза:

– Имаш лошият навик да превръщаш грешките си в нещо разумно и полезно,  но въпреки това се бориш със съвестта си, с цел да постигнеш мир в сърцето си.

– Каква съвест? – Кирил започна да върти хитро очи.

– За да постигнеш мир, можеш да отречеш това, което си направил, – погледът на баща му бе станал строг и неумолим. – Да намериш извинения или да се опиташ да се измъкнеш от отговорността и последиците от своето неправомерно поведение.

– Човек може да стане и „по-добър“, – плахо предложи Кирил.

– За да компенсира грешките си ли?

– Е, мога да дам най-доброто от себе си, – смънка нерешително Кирил.

– Докато не признаеш грешките си, няма да стигнеш доникъде.  Щом извършиш нещо лошо, отказваш да приемеш обвиненията срещу направеното, – скастри го баща му.

– Но какво толкова ……, – все още се съпротивляваше Кирил.

–  Можеш дълго време да изграждаш алибито си, да измисляш извинение, но в крайна сметка дълбоко в себе си знаеш, че си виновен.

– Е, добре де ….., – неохотно се  съгласи Кирил.

– Когато човек казва истината, признава, че не е прав. Без изповед няма истинска свобода, – подчерта бащата.  – Тогава идва облекчението, човек се освобождава от тежестта на лъжите и извиненията си.

Кирил мълчеше. Той бе навел глава и не смееше да погледне баща си.

– За това дойде Исус, – наблегна бащата. – Той не бе разпънат на кръста, защото сме добри хора, а за това, че всеки е тръгнал по своя си път и върши своите си работи. Иди при Христос, за да възстановиш вътрешния си мир и духът ти ще бъде обновен!“

– Сбърках, – много тихо каза Кирил.

– Изповедта е акт на честност и смелост. Тя е доверие към един любящ и прощаващ Бог, – каза възторжено баща му.

Обещаха дъжд, а на някои места сняг, но времето остана тихо, макар и облачно. Бе приятно за разходка, тъй като и вятър не духаше. Само сивите облаци, надвесили се над града, можеха да посмутят някого за това, което може да се случи след няколко часа.

Сотир излезе на пейката пред дома си. Годините му тежаха, за това все гледаше някъде да приседне.

Калин го видя от далече и се приближи към него.

– Дядо Сотире, пак ли вардиш пейката? – пошегува се младежът.

– Калине, не ми се смей, ще дойдеш на моите години и тогава пак ще говорим, ако още съм жив.

– Нещо ново? – попита младият човек, колкото да продължи разговора.

– Гледам ви, вас младите и ви се чудя на акъла, – подхвана Сотир.

– Какво пак сме направили? – усмихна се предизвикателно Калин.

– Не е ли странно, че сте приели Бог за даденост? – човръкна го старецът.

– Е, допуснахме материализма, секуларизма и любовта към нещата, за това задушим Божия пламък в душите си, – съгласи се Калин.

– Създадохте Бог по свой собствен образ. Изображение, което е грешно и трагично неадекватно, – размаха показалец Сотир.

– Мнозина от нашето поколение са направили себе си Бог, – въздъхна тежко Калин. – Те смятат, че могат да използват и контролират „Небесен иконом“. Едва ли не, Той ги чака на ръцете и краката, за да задоволява всяка тяхна прищявка.

– За някои вярващи Бог е достъпен и прощаващ. За другите Той е студен, сдържан и осъждащ, – отбеляза старецът.

– Независимо от това как Го виждаме това, което вие и аз мислим за Бога, е важното за нас, – поклати глава младежът.

– Трябва да искате прошка за това, че приехте Неговата голяма любов за даденост, за егоистичните си искания и налагане на собствената си воля, – наставнически започна Сотир.

– Нека Бог вземе любовта ни към нещата в живота и да ни помогне да обичаме само Него, – примирено каза Калин.

– В крайна сметка ще формирате образа на Бога, – завъртя пръст старецът, – в зависимост от това, което носите в съзнанието си.

Шлосерът Давид Трайков създаде нещо чудно. Той бе направил необичаен служител за храма, който приличаше на човек и робот, който беше висок около 180 сантиметра и тежеше 60 килограма.

Човекоподобната фигура можеше да движи тялото, ръцете и главата си. Лицето ѝ бе човешко, покрито със силикон, който имитираше кожата на човек. В дясното ѝ око бе поставена камера.

По-голямата част от робота-човек се състоеше от метал и демонстрираше техногенна естетика от проводници и детайли.

Много от хората посрещнаха това техночудо  възмутени. Електронният проповедник не се хареса на всички:

– Как може да се получи благословение или нравоучение от бездушна машина? – роптаеха те.

Но се намериха и много привърженици и то между свещениците:

– Много разбират те, – засмяха се някои от тях. – Нима не разбират, че това изобретение е ориентирано към новото поколение.

– Не е тайна, че младите хора постепенно се отделят от църквата, но може би „новият проповедник“ ще ги заинтересува, – съгласи се друг.

Според замисълът на Давид Трайков, роботът щеше да общува с младежите на разбираем за тях език и по такъв начин се очакваше да ги доведе до вечните истини.

– Какво роптаете, колеги? – обади се един възрастен свещеник. – Още по времето на Мартин Лютер във Витемберг бил представен железен проповедник. Неговият изобретател го нарекъл Bless-U2. Е, той не е бил толкова съвършен като този, но е предизвикал фурор сред посетителите на местната църква.

– Това решение е неудобно от гледна точка на духовността …., – малко нерешително се възпротиви мъж на средна възраст.

– Хора, – скокна един запален привърженик на робота, – трябва да по разсъждаваме върху темата: „Не е важно чрез какво човек е дошъл до Бог“.

– Нашето общество не роптае против електронни продавачи, медицински сестри или келнери, – зави млад господин заслушан в споровете, – тогава защо се противи на един електронен проповедник?

– Когато машината проникне в сферата на духовността или изкуството, това предизвиква противоречиви чувства, – констатира мъж облечен в черно, с очила на носа и бомбе на главата.

Споровете ще продължават, но това което е основно поръчение за повярвалите в Христос, трябва ли да се преотстъпва дори на машина?

Тихият ветрец и засмяното слънце напомняха, че пролетта иде. Е, може пак дъжд или малко сняг да завали, но сме пред прага на обновлението на природата, когато всичко заспало в земята ще се събуди и ще тръгне нагоре, търсейки живот и светлина.

Григор отиваше при приятеля си Калоян. Крачейки бързо по алеята в парка той се изненада, когато видя Калоян да идва насреща.

– Вярно е, че закъснях, но можеше да ме почакаш малко, – укори приятелят си Григор.

– Извинявай, не исках да те обидя, но не ме свърташе на едно място, – заоправдава се Калоян. – Затова реших да те пресрещна.

– Да не си научил нещо ново, та толкова си се разбързал? – попита Григор и внимателно се взря в приятеля си.

– Фалшива вест или клюка, това ли си мислиш? – обидено сви устни Калоян. – Това са грозни думи. Не обичам тези съчетания от звукове.

– Колкото и да е странно, това е, което продава в милиони илюстровани и скъпи списания на някоя будка или супермаркет, – каза примирено Григор. – Може би си мислиш, че ти си над тези неща?!

Предизвикателството падна точно на място.

– Е, може да не чета тези списания, – заяви Калоян, – но съм също толкова виновен, колкото и тези, които ги четат, когато се радвам, че предавам човек, който не харесвам или ми допада новината за трудностите през, която преминава.

– Езикът е огън и когато говорим, трябва добре да се замислим какво правим, – натърти Григор.

– Не си ли забелязал, че клюките и разпространяването на фалшиви вести са защитен механизъм за запазване на нашето самочувствие? – усмихна се Калоян. – Те възниква от комплекса за малоценност.

– Фактически ние се изграждаме, като разкъсваме другите?!  – допълни Григор. – И не само с думи, но и когато чуем, че те са се спънали за пореден път, тържествуваме.

– Това е отровен навик, – намръщи се Калоян. – Той отразява нашата несигурност и липса на духовност. Ако всичко това ни карат да се чувстваме по-добре, ние се самозалъгваме.

– „Може ли и прясна вода, и солена вода да текат от една и също отверстие?“ – цитира Григор.

– Ако кладенецът в нас прелива, какъв резултати ще очакваме? – попита Калоян. – Ако чрез нас вместо любов, радост и мир, изведнъж се появят гняв, отмъщение и завист, това ще бъде ужасно и то не само за околните, но и за самите нас.

– Същевременно можем да поднасяме и нещо лъжливо, което не отговаря на истината, – каза Григор. – По този начин заблуждаваме хората.

– По-страшно е, когато сами вярваме в тези лъжи и ги разпространяваме без съмнение, – подчерта Калоян.

– Човек трябва да внимава какво говори, „защото от думите си ще се оправдаеш и от думите си ще се осъдиш“, – заключи Григор.

Без дърва огънят угасва, без клюки или фалшиви вести кавгите умират.