Атанаска обичаше да се храни в заведение за бързо хранене. Днес не бе по-различно.

Тъкмо се готвеше да седне на една от масите, когато забеляза един мъж.

Дрехите му не личаха какъв цвят са. В косата му се наблюдаваха интересни остатъци, които трудно можеше да се определи от какво са.

В едната си ръка стискаше празна хартиена чашка.

– Очевидно е гладен, – каза си Атанаска.

Не за първи път се сблъскваше с подобен тип хора.

Единственото, което я занимаваше в момента бе:

– Как да му помогна?

Напрягаше мислите си до краен предел, искайки да постъпи по най-добрия начин спрямо този човек, без да го обиди.

– Ако му дам пари на ръка …. неразумно е. Не се знае за какво точно ще ги употреби. А ограниченията, които бих му дала, по-скоро биха го подтиснали, а може и да го огорчат.

Този мъж се нуждаеше не само от храна, но и от много повече.

– Ако му купя храна и му я дам ….., – Атанаска се чудеше какво да прави, – може да се смути и да откаже.

Когато Атанаска си тръгна, тя сложи недокоснатия си пакет с пържени картофи на близка маса и срещна погледа на мъжа, докато го правеше.

– Дали ще се възползва от ….? – запита се Атанаска и прехапа устни. – Ако наистина е гладен …. надявам се.

Божието сърце бе разкрило чудесно решение, за да насърчи падналия мъж.

Има ли някой около вас днес, когото бихте могли да поканите да вземе от снабдяването в живота ви? Ако ли не, помолете Бог да разкрие нуждите на тези около вас, на които можете да разкриете сърцето Му, изпълнено с любов.

Снегът отново изсипа благословението си на земята. Тънката снежна кора само напомняше за желанието на зимата да се върне отново.

Времето се бе постоплило и хората се надяваха, че са прескочили студеният период на годината. Но уви, метеорологичните условия сякаш си правеха шега. До къде ще стигнем така един Бог знае!?

Пешо бе отишъл на гости у Денчо. Двамата си попиваха и замезваха със салатката, която Денчовата булка набързо приготви.

Скоро виното въздейства върху умовете им и те започнаха да разсъждават върху доста интересна тема.

– Не е ли вярно, че много брачни кавги се получават в резултат на разочарование от нашите брачни партньори? – попита настървено Пешо.

– Да, искаме те да са нещо по-така, да направят нещо по-иначе или да доловят нещото, което желаем, – щракна с пръсти Денчо. – Но те не го правят и ние се самосъжаляваме.

– Всъщност ние искаме те да ни обичат, както Бог ни обича, – заяви наперено Пешо. – Очакваме, просто да знаят, че сме имали тежък ден. И когато казваме: „Не се притеснявай. Не е кой знае какво. Нямам нищо особено“, да се досещат, че не казваме истината.

– Ние имаме нужда нашите жени да са силни и нежни, да отстъпват и да премълчават, защото така ни харесва, –  подчерта дебело Денчо. – Ако наистина ни обичаха, щяха да знаят това, нали?

– Бъди честен, – смъмри го Пешо, – осъзнаваш ли, че това, което искаме е прекалено много за съпругата ни, тя също е човешко същество?

– По-добре е тогава да търсиш „монашески брак“? – напери се Денчо.

– Монашески брак, що за щуротия е това? – недоумяващо погледна Пешо събеседника си.

– Просто вземам решение да уповавам само и единствено на Бог, – започна да обяснява Денчо, –  без да очаквам каквото и да било от моята съпруга. Разбираш ли, изцяло разчитам на Бог за всичките си нужди, включително и емоционалните?

Пешо се замисли сериозно, това бе нещо ново за него.

– Тогава вместо да негодувам от това, което прави жена ми, щях бъда изумен, в добрия смисъл на думата, от всяко малко нещо, което тя прави. Щях да бъда изпълнен с благодарност вместо с възмущение, – продължи Пешо.

– А в брака не се ли случва точно обратното? – подскочи като ужилен Денчо, – Когато я срещнеш и тя направи нещо мило за теб, ти си мислиш: Колко хубаво! Добре е да сключа брак с тази девойка. Но идва момент, когато започваш да си мислиш: Това ли е всичко, което тя може да ми даде?

– Затова искам „монашески брак“, – плесна с длан Пешо по крака си. – Преимуществото е в това да имаш за партньор благочестив човек, но с монашеска нагласа. Да не очакваш нищо, да уповаваш на Бог и така да изпитваш истинска благодарност за всичко, с което твоята съпруга реши да те благослови.

Нощните лампи светнаха на улицата и двамата приятели по чашка, се усетиха, че трябва да се разделят. Денчо изпрати Пешо до портата и двамата си обещаха утре след работа пак да се видят.

Петър изведнъж реши да отиде на риболов. Всъщност това бе кодовото название за среща с приятели на чашка. За да покаже, че нищо лошо не върши и е много загрижен за семейството си, той каза на жена си:

– Ще взема Станислав със себе си. Ще пошляпа във водата. Ще поиграе на чист въздух.

– Да не го изгубиш някъде, – тревожно го погледна жена му.

– Как ще го загубя, та той вече е голям, – засмя се Петър, като тайно намигна на сина си.

Докато Петър беше на реката, под сянката, където си пийваше с приятелите си, петгодишният Станислав бе оставен на свобода. Детето се къпеше, препичаше се и не усети кога изгоря на слънцето.

Когато Петър видя зачервеният гръб на сина си разбра, че е станала беля. Бързо взе момчето и го заведе в близката болница.

Там ги посрещна една възрастна медицинска сестра, на която всички викаха леля Мира.

– Май сте прекалили със слънцето, – каза им тя, – но аз имам чудодейно лекарство.

Медицинската сестра намаза с мехлем изгорелия гръб на Станислав и нещата се понаредиха.

По време на лечението медицинската сестра смъмри безотговорния баща:

– За децата си човек трябва да се грижи. Лятото настъпи, малките не мислят много за силното слънце и му се радват, но родителите, особено бащите трябва много да внимават.

Вечерта мъжът се върна със сина си в къщи. Застана пред жена си виновен и уплашен, а малчуганът бе намръщен и ядосан.

Жената попита:

– Какво се е случило?

Мъжът ѝ наведе глава и нищо не каза.

– Как какво? – свил устни, каза синът настървено. – Докато татко ловеше риба под сянката, лятото ми се нахвърли отгоре….

Веднъж Евгени Евстигнеев седял в ресторан с Виктор Павлов на по чашка коняк.
– Знаеш ли, – казал Павлов, – преди пет години аз така изиграх една драматична роля, че цялата снимачна група се разплака. Цялата площатка се заля със сълзи. Никой не можеше да устои ….
– Това е нищо! – прекъснал го Евстигнеев. – Веднъжда толкова добре изиграх ролята на мъртвец, че едва не ме погребаха.

Двама приятели били седнали на чашка и тъй като нямали половинки, не празнували Денят на влюбените. Но страното е, че разговорът се към любов, брак и семейство се въртял.
Единият казал:
– На Адам и Ева им е било лесно да се обичат, за това са имали идеален и щастлив брак.
– А ти от къде знаеш? – попитал другият.
– Много просто. Адам не е трябвало да слуша за всички мъже, за които Ева е могла да се омъжи, а Ева от друга страна е била щастлива да не чува, колко добре готвела майката на Адам.