Кори Тем Бум има един разказ за малко момиченце, което счупило чашата за кафе на майка си. Момиченцето разплакано отишло при майка си и казало:
– Мамо, прости ми, аз разбих твоята красива чаша.
Майката отговорила:
– Добре, прощавам ти. Не плачи.
След това майката събрала парчетата от счупената чаша и ги хвърлила в кофата за боклук.
Но момичето изпитвало още чувство за вина. То отишло до кофата за боклук, извадило счупените парчета и ги занесло на майка си. Плачейки то ѝ казало:
– Мамо, прости ми, аз счупих твоята красива чаша.
Но този път майка ѝ строго ѝ казала:
– Иди изхвърли парчетата обратно в кофата и не ги връщай обратно. Казах ти, че ти прощавам. Така че спри да плачеш.
Не задържайте чувството си за вина.  Щом сме изповядали греховете си на Христос, Той ни е простил и ни е освободил веднъж и завинаги.

Милена и Роза отдавна не бяха се срещали. Роза беше спокойна и уравновесена още от времето, когато двете учеха на един чин. Тя винаги изслушваше приятелката си и ѝ даваше съвети.

Милена бе буйна, търсеше екстремни ситуации и се забъркваше в най-невероятни истории. След като завърши училище постъпи в университета, а след това пое по трудния път на журналиста. Тя бе винаги в най-горещите точки на събитията. Понякога това можеше да ѝ струва живота, но за нея това бе тръпка, преследване на целта, разкриване на истината.

– Как си? – попита Роза. – Още ли си в онази редакцивя?

– Същността на моята работа е да водя мрачната хроника на смъртта по света, – усмихна се малко наперено Милена.

– Смъртта е естествено нещо, но според мен е проява на зло, – сбърчи нос Роза..

– Хората, които се срещат лице в лице със смъртта, като войници, лекари, свещеници, живеят по-бързо от нормалните хора, – въодушеви се Милена. – Допълнителните години не винаги личат, но ги усещаш дълбоко в себе си, в мозъка и сърцето си.

– Навярно всичко това те притиска и измъчва? – съчувствено поклати глава Роза.

– Малко жени работят такава работа – едва доловимо разтегна устни в някакво подобие на усмивка Милена – и не е трудно да се досетиш защо.

– Това  не е място за жени – отсече Роза.

– Не мога да спра – издайнически въздъхна Милена. – Вървяла съм през поле осеяно с трупове. Натъквала съм се на осиротяло дете, легнало върху мъртвата си майка …..

– Интересно какво си чувствала в такъв момент? – оживи се Роза.

– Все едно си си загубил някой, когото си обичал. Смъртта е белязала живота ми с почти непоносими загуби и за това я мразя. Смятам я за свой смъртен враг  – някак раздразнено каза Милена.

Двете дълго стояха пред чашите с кафе. Онова буйното и жизнерадостно чувство от детството се бе изгубило и стопило някъде по прашните пътища. Те не бяха вече същите. Животът, особено този на Милена, бе превърна смеха ѝ в сълзи, а радостта в печал и болка за другите …..

Гръцки изследователи от Университета в Патра са създали алгоритъм, който определя състоянието на опиянение при хората, като анализира температурата на лицата им, особено в областта на челото и носа.
Инженерите твърдят, че тази технология може да се монтира в превозни средства, за да се определя състоянието на шофьора, а в случай на интоксикация се блокира ключа за запалването на автомобила.
В своя експеримент, разработчиците са направили топлинни инфрачервени снимки на 41 доброволци преди и след употреба на четири чаши вино.
След това изследователите използват изкуствени невронни мрежи, за да сравнят трезвени и пияни изображение, пиксел по пиксел. Всички участници имали съдържание на алкохол в кръвта не по-малко от 50 милиграма алкохол на 100 милилитра кръв.
Учените установили, че температурата на фронталните области и в по-малка степен на носът е най-доброто доказателство за нетрезво състояние и построили алгоритъм за разпознаване на интоксикация с 90% точност.
Този алгоритъм работи с изображения на „неизвестните“ лица. Изследователите се надяват, че тяхната технология може да се използва от полицията за хващане на хората, които са в нетрезво състояние.

Гошо беше на четири- пет годинки, когато майка му го бе оставила при леля му за известно време. Той беше кротко и мечтателно дете, което можеше да се забавлява с предметите, които стояха пред него.

Понякога седеше пред къщата, загледан в пространството без да се движи. Леля му забелязваше само как мърдат устните му, сякаш си разказваше някаква приказка.

Тя се тревожеше, че е постоянно сам. Опита се, да го сприятели със съседските деца, но те го намираха за много скучен и бързо го изоставаха. Гошо не търсеше тяхното прителство, излягаше се на тревата и се втренчваше в нищото.

Леля му реши да го разнообрази и му купи играчки, но Гошо поигра малко с тях и се завърна към обичайните си занимания. Подреждаше предметите от масата: две чаши, пепелник, ваза, няколко кламера, лъжица по някаква си своя логика, смяняше местата им, образуваше фигури с тях и така по цял ден.

През нощта заспиваше прегърнал едно старо проскубано, плюшено мече.

Понякога леля му се опитваше да наруши спокойството му. Предлагаше на детето да излязат на разходка, да отидат до магазина, но Гошо вдигаше само рамене, изненадан от активността ѝ.

Веднъж тя трябваше да посети една жена, която живееше в края на селото.

– Искам да остана в къщи, – каза детето.

Тя не пожела да го остави.

– Тръгваш с мен, – настоя лелята.

Но Гошо не отстъпи:

– Искам да остана у дома. Не ме е страх да бъда сам. Мечето ще ме пази, – погледна умоляващо леле си. – Няма да отварям на никого.

Изведнъж лелята се ядоса, заради упорството, за отчуждението му, заради флегматичния му нрав, за липсата му на какъвто и да било интерес към останалия свят.

– Идваш с мен, – извика тя. – Няма какво повече да говорим.

– Не, лельо, оставам, – каза тихо и търпеливо Гошо.

Нима лела му не можеше да схванене нещо толкова просто?

Тя му удари един шамар по бузата. Продължи да го удря с двете ръце по раменете, гърба. Удряше го силно в яростта си.

Гошо изтърпя мълчаливо пороя от удари. Изчака гневът ѝ да мине, а след това я погледна с широко отворените си очи и я попита:

– Защо толкова много ме мразиш?

Леля му се сепна. Разплака се и го прегърна. Целуна го по главата и му разреши да остане в къщи. А когато се върна, след по-малко от час, му каза:

– Извинявай, бях много груба с теб.

– Няма нищо, – каза Гошо. – Всеки се ядосва.

След няколко дни, когато майка му дойде да го вземе, леля му го целуна с много любов по двете бузи. Гошо отвърна учтиво с целувка, но със стиснати устни.

Синята метличина расте като плевел между пролетните и зимните култури, особено ръж, по-рядко пшеница, ечемик, лен и многогодишни треви.
Цветовете на метличината съдържат флавоноиди, антоциани, гликозиди, горчиви алкалоиди, аскорбинова киселина, минерални соли и мазнини. Поради съдържащото се в цвета съединение с цианови компоненти, придаваща му син цвят, синята метличина е слабоотровна.
Цветът на метличината се използва като диуретик при оток с сърдечен и бъбречен произход, нефрит, цистит, уретрит и като леко жлъчегонно средство при хронични заболявания на черния дроб и жлъчните пътища. Настойката от цвета на метличина се използват като противовъзпалително и антимикробно средство при конюнктивит.
Ето как се прави настойка от цветовете на метличината.
Една чаена лъжичка сухи цветове на метличината се заливат с 200 мл или една чаена чаша гореща вода. Остава се така в продължение на 20 минути, охлажда се и се перцежда. Взимат се по 2 супени лъжици 3 пъти на ден 15-20 минути преди хранене.
Противопоказания: бременостт, индивидуална непоносимост.
Внимание!!! Поради съдържащите се в растението активни съединения с цианови компоненти бъдете внимателни при прилагането на тази билка и стриктно спазвайте дозировката.