Дядо Иван бе на 75 години. Той си бръсне главата, но си оставяше брада. Обичаше да живее на село, защото там бяха приятелите и познатите му.

Обикновено се носи из гората на велосипед, „търсейки най-краткия път“ до съседното село, преметнал на рамо чанта с противогаз.

Когато го видеха дошли от далече, за да берат горски плодове и гъби, се стряскаха и направо се парализират от ужас, но тези, които го знаеха само отскачат настрани. Иван им сигнализира със самоделно направен клаксон и се смее от сърце.

Но старецът си имаше една интересна особеност, така нареченият синдром на Плюшкин. Този навик трудно можеш да изкорени от него.

Той бе от множеството деца, които бяха преживели глада и студа на войната, за това не би трябвало човек да се изненадва на тази му привичка, да събира всичко старо и износено.

Това се отнасяше и за чорапите. Дядо Иван ги переше многократно, шиеше ги и им слагаше кръпки, но не се разделяше с тях.

Внучката му Наталия, красива млада жена, често го хокаше:

– Дядо, изхвърли тези стари чорапи, станали са кръпка до кръпка. Ще ти купя нови.

На което старецът се мръщеше и опъваше:

– Да, да само да си посмяла! …..Ще ги понося още малко.

Наталия бе разбрала, че дядо ѝ няма да я послуша, за това тя реши да изхитрува.

Купи му нови чорапи. Издебна дядо си, когато отиде в градината да копае, влезе в стаята, изхвърли старите чорапи и на тяхно място постави новите.

В края на деня Иван реши да се преобуе. Взе новите чорапи и дълго ги оглежда. Замисли се.

„Край, – помисли си Наталия, – сега ще ме хване и кой знае колко много ще се сърди и мърмори“.

Но не! След като продължително време дядо Иван въртя чорапите в ръцете си, вдигна глава, погледна внучката си и каза озадачен:

– Наталка, виж колко добре съм ги зашил, като нови са….

Обида, гняв, срах и много други негативни емоции всеки ден съпътстват нашето съзнание, лишавайки ни от здрав разум и трезво мислене.

Отрицателните емоции до нищо добро няма да ни доведат.

Ден като ден. С малко слънце и почти без вятър. Облаците намръщени се трупаха на небосвода и аха да заплачат.

Сашо, който бързаше за работа, бе блъснат във автобуса, в който току що се бе качил. Обхвана го ярост и бе готов веднага да отвърне.

„Само да ми падне, – помисли си Сашо, – с петата си ще го стъпча и ще го смачкам като цигарена угарка“.

От това получи частично облекчение. Даже си представи, как се заяжда с виновника, а после го поступва, докато стигне до своята спирката. Така настроението му се повдигна малко.

Но вместо това Сашо се усмихна и на този, който го бе блъснал каза:

– О, извинявайте! Толкова съм тромав.

Този хумор не бе изпълнен със сарказъм. Сашо се постара да каже всичко това просто и дружелюбно.

Тромавият „джентълмен“ се изненада, смути се и се изчерви, а след това се виновно каза:

– Извинете, навярно съм ви причинил неудобство, моля да ми простите!

Изведнъж напрежението спадна. Сашо и непознатия избухнаха в смях.

– Ама и вие го казахте, – смееше се „нападателят“, – сякаш вие ме бяхте блъснали.

И двамата отново бяха залети от нова вълна смях.

Автобусът спря. Шофьорът отвори предната врата, а след това щеше да отвори и другите, за да слязат тези, които не се бяха успели да се придвижат напред.

Но една нетърпелива „госпожа“ яростно натискаше звънеца и не махна пръста си от него. Сякаш ако веднага не отворят вратата пред нея, ще настъпи Третата световна война.

Това продължително звънене, отекваше неприятно в главите на хората и допълнително ги изнервяше.

Стоян носеше тежка чанта и бе готов да я стовари върху нетърпеливата жена.

Сред намръщените физиономии се обади силен мъжки глас:

– Леличко, на този звънец и един танц можете да ни изсвирите.

Автобусът се разтресе от смях.

Жената се смути. Нищо не каза, но продължаваше да натиска звънеца. На хората им беше вече все едно, това което ги разстройваше, се бе превърнало в източник на добро настроение. Всички се смееха от сърце.

А когато вратата се отвори, човекът, който стоеше зад нетърпеливата жена, взе да ръкопляска. Останалите го подкрепиха, като удряха дланите си една в друга.

Останалият път на автобуса се превърна в празник. От време на време се чуваше:

– Бъдете така любезен …

След, което следваше поредната шега.

Въпреки логиката човек трябва да постъпва, не така както му се иска, а точно на обратно. Вместо да си „връщате“, по-добре обърнете всичко на шега, тогава обидата и гнева ще отстъпят място на бурния смях.

Ден като ден. С малко слънце и много облаци. Вятър нямаше, а това обещаваше поне малко по-топло време.

Хората навели глави крачеха натоварени с проблемите на своето ежедневие.

Мартина се нуждаеше от определена сума пари, за това е насочи към най-близкия банкомат. Но там стана свидетел, на нещо доста интересно.

Възрастна жена насилваше банкомата. Той се съпротивляваше и изхвърляше негодната ѝ карта, но бабата привикнала насила да храни внуците си, натискаше с лявата си ръка картата в банкомата.

И накрая тя победи. Банкоматът погълна нежеланият пластмасов боклук и умря. Бабата се разяри и започна да удря с юмруци по металния корпус на машината, но картата не се показа, нито някакви пари.

Мартина не можеше да понесе подобна вандалщина, за това се опита да помогне на жената.

– Навярно сте вкарали някоя друга карта.

– Вчера беше тази и всичко беше наред, – отговори бабата троснато,  напълно убедена в своята правота.

Това звучеше като: „Вас не ви засяга конфликта ми с електронното чудовище, по-добре чакайте реда си и не се месете“.

Възрастната жена не бе в състояние да се вслушва в съветите на който и да е, особено пък на млад човек.

– Проверете в чантата си, може да сте се объркали и да сте вмъкнали някоя друга пластмасова подобна на нея карта, – Мартина се опита да бъде малко по-мила.

– Объркала, – възмути се бабата, – много добре знам с какво да тегля пари. Не ме учи какво да правя.

И възрастната жена продължи да налага с юмруци банкомата. Младо момиче работещо в банката, побърза да се намеси и да успокои развилнялата се жена.

– Не ми пречете, това чудовище не иска да ми даде пенсията, – крещеше разярена бабата, – дори картата ми погълна. Ако не ми дадете парите, на парчета ще направя този банкомат.

Мартина не се съмняваше, че бабата може да го направи, но тя не дочака края на войната между машината и човека, а се насочи към друг банкомата.

И без това бе загубила достатъчно много време за да наблюдава една безсмислена схватка, породена от несъобразителност и липса на благоразумие.

– Понякога дотолкова много се чувстваме прави, – каза си Мартина, – че на всяка цена искаме да победим, без да размислим и да включим главата си.

Виктор си дойде от училище и хвърли чантата си под масата. Събу си обувките и се изтегна на дивана.
Родителите му бяха на работа и щяха да си дойдат чак вечерта.

Стомахът му подсказваше, че трябва се размърда, иначе гладен щеше да остане.

Майка му предвидливо оставяше храната в хладилника, той само трябваше да я стопли.

Неохотно затътри крака към кухнята. Отвори хладилника и извади приготвената му порция. Постави я на котлона и го включи.

– Докато се стопли, ще изгледам един анимационен филм, – каза си Виктор и се върна в хола.

След първият филм последва втори…..

Мина около половин час. Виктор усети лека миризма на изгоряло, но не ѝ предаде особено значение.
Но миризмата започна да се усилва и той си спомни, че е сложил ядене да се топли.

Изтича в кухнята. От тенджерата се виеше черен дим. Цялата кухня не се виждаше от този дим. Виктор бързо отвори прозореца и едва тогава се сети, че трябва да махне изгорялата тенджера от котлона.

Добре, че се сети да вземе кърпа, за да не си изгори ръцете, когато отместваше тенджерата, но за беда я постави на близкия стол. И съдът бързо заплува в разтопената пластмаса, от която бе направен стола.

– Какво да правя? Мама и татко ще се върнат след три часа, – каза си Виктор, като погледна уплашено стенния часовник.

Нямаше да му се размине, на всичкото отгоре остана и гладен.

Набра бързо телефония номер на майка си и изплака в слушалката:

– Мамоооооооо!

– Какво се е случило? – разтревожено попита майка му.

– Всичко изгоряяяяяяяяяяяяя…

– Какво е изгоряло? – тревогата ѝ нарасна.

– Всичкоооооо….

След това Виктор остави слушалката и отиде да си догледа анимационни филм.

Телефонът няколко пъти звънна, но той не вдигна слушалката. Не беше му до приказки.

Майка му се прибра много по-рано от обикновенно. Тя огледа „бойното поле“ и се усмихна:

– Радвам се, че не всичко е изгоряло, а само твоя обяд.

Наказанието му се размина.

Когато тухлите бяха разтоварени, дърводелците и строителите седнаха на масата. И започнаха обичайните разговори в такъв момент:

– От къде си?

– Колко изкарваш?

Разговорът изведнъж премина към гъбите. За селския човек тази тема е неизчерпаема. Като хванеш от майсторски приготвени гъби и стигнеш до темата, как да ги запазиш, когато падне снега.

По едно време  започна да разказва най-старият от дърводелците. Той беше около 70 годишен. На тези години мъжете оставят брадвата, но този  не беше я зарязал. Всички го слушаха внимателно, явно имаше авторитет в групата.

– За всяка гъба е нужен подход, – започна старецът.  – Например, когато отивам за медни агари не взимам чанта. В противен случай няма нищо да набера. Виж, празния чувал влиза в работа.  В гората се натъкнах на пънове. Те стърчаха на метър от земята, явно някой е сякъл тук. На дънерите като гроздове бяха накацали медни агари. Обрах само едно от отсечените дървета и напълних чувала. Имаше много, но нали трябваше да ги отнеса до селото.

Излязох от гората, а до селото оставаха още три километра. Вървях и усещах, че този товар не е по силите ми. А да хвърли толкова гъби просто е жалко. За беда заваля и дъжд. Чувалът натежа още повече.

Изведнъж чух зад себе си шум на кола. Обърнах се – червен „Москвич“.

– Е, – казах си, – слава на Бога.

Сложих чувала на рамо и помахах с ръка. Шофьорът спря и отвори прозорчето.

Той  беше як младеж с кожено яке.

Казвам му:

– Мили човече, закарай ме до селото, уморих се.

Той погледна чувал, после мен, а после недоволно кресна:

– Ти какво, дядо? Целият си мокър, ако седнеш вътре всичко ще намокриш.

Затвори прозорчето и потегли. Какво да се прави, нарамих чувала и отново закрачих под дъжда. Е, има и такива хора по света.

С малки почивки се добрах до селото. Наближавам и гледам червеният „Москвич“ спрял напряко  на пътя пред дома ми.

Приближих и попитах младежа:

– Какво се е случило?

– Как да ви кажа, ….. бензина свърши – и наведе засрамено глава. – Да знаете някой тук наблизо, който може да ми услужи с три литра бензин, за да мога да стигна до бензиностанцията.

– Аз имам бензин, – казвам му. – Сега ще донеса тубата.

Оставих чувала с гъбите и тръгнах към гаража. Когато се върнах младежът крачеше притеснено под дъжда.

– На вземи и наливай! – и му подадох тубата.

– Много ви благодаря. Аз… там на пътя …

– Няма значение, наливай.

Наля бензина, благодари ми смутено и потегли.

Всички се бяха смълчали . Всеки от тях поне веднъж е преминавал край човек в беда и не му е протегнал ръка за помощ. Грешките са си грешки, важно е човек да не таи злоба и огорчение. В такива случаи трябва да намери сили и да помогне на този, който го е пренебрегнал и отхвърлил.