Малък крилат крокодил, който пълзи по дърветата и каца по цветята, изненадва хората и тревожи хищниците.
Разбира се, това не е истински крокодил, а малка суринамска цикада.
Главата на това насекомо има необичайна форма, напомняща в профил глава на крокодил.
На крилете на цикадата са разположени, така наречените, лъжливи очи.
Така тази цикада разполага с две средства за възпиране на нападателите. Ако голямата ѝ глава не изплаши хищниците, в ход могат да влязат „очите“ на крилете ѝ.
Попаднал трън в цветна леха. Решил той да въведе свой ред на това място и да прокара свои правила.
Но цветята го гледали с такава любов …
Че той не издържал, сам не разбрал как пуснал корени и сам разцъфтял.
Любовта покорява и най-злият.
Беше едва 10 часа., а денят се очакваше да бъде знаменателен. Бе 22 септември 1908 г., понеделник.
Влакът с княз Фердинанд и министрите спря на гара Трапезица. От там се отправиха към Иван Асеновата църква „Св. Четиридесет мъченици“.
Радостната новина бързо се разнесе сред хората от Търново. Те се събираха на главната улица и оживено говореха:
– Княза дойде.
– И министрите са с него.
– Днес ще се обяви независимостта на България.
– Най-после дочакахме истинската свобода.
На къщите се развяваха трицветни знамена. От прозорците и балконите бяха спуснати килими и шарени черги.
На Царевец започнаха да издигат арка и трибуна, обкичени с цветя и знамена. Хълмът се изпълни с народ.
Църквата и дворът бяха претъпкани с празнично пременени и усмихнати хора. Отслужи се молебен. Хорът изпя „Многая лета“.
Княз Фердинанд извади от джоба си манифеста и бавно зачете. Наоколо цареше пълна тишина.
– По волята на незабвенния Цар Освободител, великият братски Руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, поданици на Негово Величество Румънския Крал, и от юначните Българи, на 19 февруари 1878 година сломи робските вериги, що през векове оковаваха България, някога тъй велика и тъй славна.
От тогава и до днес, цели тридесет години, Българският Народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за своята свобода и въодушевяван от техните завети, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя и създаде от нея под Мое ръководство и онова на о’ Бозе почившия Княз Александър, държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи. Винаги миролюбив, Моят Народ днес копнее за своя културен и икономически напредък; в това направление нищо не бива да спъва България; нищо не трябва да пречи за преуспяването ѝ. Такова е желанието на Народа Ми, такава е неговата воля – да бъде според както той иска.
Българският народ и Държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и едно да желаят.
Фактически независима, държавата Ми се спъва в своя нормален и спокоен развой от едни укази, с формалното разкъсване на които ще се отстрани и настаналото охлаждение между България и Турция.
Аз и Народът Ми искрено се радваме на политическото възраждане на Турция. Тя и България – свободни и напълно независими една от друга, ще имат всички условия да създадат и уякчат приятелските си връзки и да се предадат на мирно вътрешно развитие.
Въодушевен от това свето дело и за да отговоря на държавните нужди и народното желание, с благословението на Всевишния прогласявам съединената на 6 септември 1885 година България за независимо Българско Царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този Ми акт ще намери одобрението на Великите Сили и съчувствието на целия просветен свят.
Да живее свободна и независима България!
Да живее Българският Народ!
Така Фердинанд провъзгласи съединената на 6 септември 1885 г. България за Независимо Българско Царство.
Църквата екна от гръмко „ура“, което се поде от множеството на двора, а войската го разнесе по долината на Янтра.
Корабът, на който плаваше Мартин, доплува до един остров. Докато моряците разтоварваха стоките, Мартин слезе на брега.
Къщите бяха чисти, изпълнени със цветя и зеленина. От тях се чуваше птича песен. Хората, които срещаше по улицата любезно го поздравяваха, все едно им бе познат.
Мартин спря пред един дом, където се бяха събрани повече хора. Когато го видяха, те спряха да приказват. Един старец стана и го покани между тях.
Мартин почувства, че е между хора, които бяха доволни от съдбата си.
Старецът сякаш прочел мислите му каза:
– Да, ние сме щастливи. Ние много отдавна живеем тук. И нас ни управлява господар, от който ние не преставаме да се възхищаваме, а той прави така, че радостта постоянно да изпълва сърцата ни. Той ни научи приятелски да се отнасяме един към друг. Как можем да не го обичаме?
Другите поклатиха глави в знак на съгласие, а той продължи:
– Помогна ни да забравим злобата, ненавистта и зложелателството , които бе между нас. Даде ни да разберем, че богатството е в самите нас, а любовта е източник и началото на радостта, която ни прави щастливи. Ние не мислим как да придобием чуждото. Завист няма между нас. Тук няма да намериш нито въображаеми ценности и удоволствия, нито желание за доминиране над другите.
– А как се казва вашият господар?
– Исус, – усмихна се старецът.
Съпругата на Пешо се върна след дълга командировка. Лошото е, че си дойде един ден по-рано.
Сега ще разберете, защо е лошо, по-скоро бе лошо само за него. Е, не е това, което си мислите.
След като се прибра Лидка огледа целия апартамент. Супата в хладилника, подовете измити, цветята полети. Тя се намръщи и каза:
– Защо си ме лъгал до сега, че нищо не умееш? Оставил си ме всичко сама да върша в къщи.
Пешо се опита да ѝ обясни:
– Една жена накарах…
– Не ти вярвам!
И как ще му повярва? Когато влезе в дома си, тя го завари да мие съдовете.