Корабът, на който плаваше Мартин, доплува до един остров. Докато моряците разтоварваха стоките, Мартин слезе на брега.

Къщите бяха чисти, изпълнени със цветя и зеленина. От тях се чуваше птича песен. Хората, които срещаше по улицата любезно го поздравяваха, все едно им бе познат.

Мартин спря пред един дом, където се бяха събрани повече хора. Когато го видяха, те спряха да приказват. Един старец стана и го покани между тях.

Мартин почувства, че е между хора, които бяха доволни от съдбата си.

Старецът сякаш прочел мислите му каза:

– Да, ние сме щастливи. Ние много отдавна живеем тук. И нас ни управлява господар, от който ние не преставаме да се възхищаваме, а той прави така, че радостта постоянно да изпълва сърцата ни. Той ни научи приятелски да се отнасяме един към друг. Как можем да не го обичаме?

Другите поклатиха глави в знак на съгласие, а той продължи:

– Помогна ни да забравим злобата, ненавистта и зложелателството , които бе между нас. Даде ни да разберем, че богатството е в самите нас, а любовта е източник и началото на радостта, която ни прави щастливи. Ние не мислим как да придобием чуждото. Завист няма между нас. Тук няма да намериш нито въображаеми ценности и удоволствия, нито желание за доминиране над другите.

– А как се казва вашият господар?

– Исус, – усмихна се старецът.

Съпругата на Пешо се върна след дълга командировка. Лошото е, че си дойде един ден по-рано.

Сега ще разберете, защо е лошо, по-скоро бе лошо само за него. Е, не е това, което си мислите.

След като се прибра Лидка огледа целия апартамент. Супата в хладилника, подовете измити, цветята полети. Тя се намръщи и каза:

– Защо си ме лъгал до сега, че нищо не умееш? Оставил си ме всичко сама да върша в къщи.

Пешо се опита да ѝ обясни:

– Една жена накарах…

– Не ти вярвам!

И как ще му повярва? Когато влезе в дома си, тя го завари да мие съдовете.

Арабското ястие лагмаджо, което се е превърнало в национално ястие в Армения е такова и за някои други страни: Грузия, Иран, Ирак, Йордания, Ливан, Палестина, Саудитска Арабия, Сирия и Турция.

Отличителна черта на арменската кухня е използването на значително количество сол. Експертите отдават това на специалните климатични условия.

Консумацията на сол от организма в горещо време е много по-висока, отколкото в умерен климат.

Популярното днес блюдо е шашлик. Преди да бъдат изпечени шишовете на въглища от твърда дървесина, големите парчета месо, предимно свинско, но също и пилешко, говеждо и агнешко, се овалват в лук, черен пипер и сол. Заедно с месото се пекат домати, патладжани, чушки и картофи.

За западно-арменската кухня са характерни кимионът, канелата, бахарът, джодженът. Докато в източната част се използват повече треви, като червен босилек, кориандър.

От култивираните зеленчуци най-често се използват доматите, зелето, патладжаните, чушките, морковите, краставиците и тиквичките. Често те се съчетават по необикновен начин с месото и рибата.

Едно от любимите арменски мезета – суджукът, също е твърде пикантен заради количеството сол и чесън, пипер и канела, които му придават специфичен вкус и аромат.

Арменският хляб лаваш е задължителен за трапезата. Това са много тънки и дълги питки, които се навиват като палачинки, а дължината им достига половин метър. Пекат се като в древността – в глинени печки тонири с цилиндрична форма, закопани в земята. Те се нагряват бързо и налепеният по стените им слой тесто се изпича за минути. Лавашът е много популярен и заради ниската си калоричност.

Арменците много обичат сладкиши. Най-популярни са т. нар. хати – кръгли, сладки питки с различни плънки, и пахлавата, която с ореховата си плънка много прилича на баклава.

Арменските сладкиши с орехи и много захар или мед напълно описват уникалната култура на страната.

Арменците умеят да правят и бира. Ксенофонт описва как на връщане от Персия през Армения гръцките наемници видели местните да пият отвара от ечемик. И днес на арменски „гареджур“, тоест бира, означава буквално „ечемичена вода“.

В приготвянето на арменските ястия се използват около 300 вида диворастящи треви и цветя, които се употребяват като подправки или дори като основни ястия.

Ужасно земетресение разтърси земята. То разруши италианския град Пескара дел Тронто. Той се намира на 150 километра от Рим.

Спасители и пожарникари се бореха ден и нощ, за да извадят хората, погребани живи под развалините.
Там под руините откриха четиригодишно момиченце, която по чудо бе оцеляло.

Когато успяха да извадят детето напълно, те замряха.

– Ето защо е останало живо, – каза потресен от гледката един от мъжете.

– Какво геройство, – промълви друг до него, – сестра му го е защитила с тялото си.

– О, това е Джулия, тя много обичаше малката си сестра. Навярно, когато къщата е започнала да пука и стените да се срутват, тя е прегърнала малката и я е прикрила с тялото си, – предположи един от спасителите, който познаваше цялото им семейство.

– Да, тя е поела цялата тежест на удара, – с насълзени очи каза една жена. – Вижте, малката се е изплашила много, но поне е останала жива.

Постъпката на Джулия бе поразила всички, узнали случилото се.

Погребаха я като героиня с много цветя, сладки и писма.

Един от мъжете, който бе помагал при изваждането на двете сестри бе написал на вече мъртвата Джулия:

„Здравей, Джулия!

Помагах да те извадят от развалините. Прости ни, че дойдохме толкова късно, ти вече не дишаше. Бих искал да знаеш, че направихме всичко възможно да те спасим.

Сега, когато се върна в къщи ще знам, че от небето ни гледа ангел. През нощта ти ще бъдеш за нас като сияеща звезда на там горе.

Сбогом, Джулия. Съжалявам, че не можахме да се срещнем. Обичаме те“.

Ние не знаем колко са тежки кръстовете на останалите хора.

Завиждаме на богатия човек, а той едва тегли кръст украсен с злато и скъпоценни камъни.

Понякога виждаме човек, чийто живот изглежда добре се развива. Той носи кръст обвит с цветя.

Ако имахме възможност да опитаме всички кръстове, които ни изглеждат по-лесни от нашите, накрая щяхме да се убедим, че никой от тях не е подходящ за нас, както този, който носим в живота си.