Един французин пътешествал из пустинята. Негов водач бил един арабски християнин. Всеки ден арабинът не забравял да се отпусне на колене върху горещия пясък и да призовава Бога.

Една вечер французина попитал арабина:

– От къде знаеш, че има Бог?

Водачът му за малко се замислил и казал:

– От къде си правиш заключение, че миналата нощ, край нашата палатка е преминала камила, а не човек?

– Това може да се разбере по следите, – отговорил удивен французинът.

Тогава, показвайки с ръка залязващото слънце, заливащо с лъчите си целия хоризон, арабинът казал:

– Тези следи не са от човек.

Всички тези думи сочат към една дълбока промяна и начало на нещо неочаквано.

Било е непоносимо задушно, но внезапно е подухнал силен вятър и е премахнал тази задуха, а присъстващите дълбоко поели обновения въздух.

Всичко вкиснатото и стоящото в блатото се превърнало в живот. В закрития хоризонт, в тъгата и мрака се взривила светлината на любовта, обещанието за свобода и огъня на творчеството. Всичко се обновило.

Това са слаби човешки думи, които само намекват за това, което е станало в центъра на християнството. Вярата в идването на Божия Дух одухотворява живота, води до победа над всяко робство, инерция и ограниченост.

Христос каза на учениците си за това пришествие на Утешителя и че човеците трябва да Го приемат.

След този тайнствен „трети час“, всичко добро и истинско в християнството живее с вяра чрез Святия Дух, с опита от неговото идване и неизреченото, със светлината и радостта от общението с Него.

На този велик и славен ден Петдесетница Църквата празнува тази вяра и опит.

Един кораб потънал. Двама корабокрушенци успели да се хванат на една дъска и едва се задържали над водата.

Един от тях започнал да се моли:

– Господи, прости ми! Аз много греших, пиех, пушех и мамех ….повече никога …

– Спри! – казал втория. – На хоризонта кораб.

Вечерта беше притихнала. Гъсти черни облаци закриваха луната и угнетяващо действаха на всичко. Людмил крачеше нервно в стаята.

Недялко мълчаливо го следеше и хвърляше от време на време поглед върху движещите се фигури на телевизионния екран. Той бе по-малкия, затова винаги слушаше брат си и го следваше навсякъде.

– Боже, имало ли е някога по ненужно изобретение, – извика Людмил и със замах изключи телевизора. – Като четеш или слушаш радио, мислено си представяш всичко. Безкрайни гледни точки, безгранични хоризонти.

Недялко внимаваше на всяка дума от монолога на брат си, той знаеше, че сега батко му ще се впусне в поредните си философски разсъждения.

– Докато телевизионния екран смачква всичко, – продължи да мърмори и негодува Людмил, – смалява света, да не говорим за ума. Вместо да гледам телевизия, по-добре е да се спусна по Амазонка с лодка и да позволя на племето хиваро да ми изсуши главата.

Недялко не се стърпя и  се обади:

– Какво е това племе?

– Живеят в джунглата и обичат да правят изсушени глави. Такъв обичай имат, – отговори Людмил.

– Шегуваш се, – не му повярва Недялко.

– След като обезглавят човек, правят разрез от темето назад чак до врата, – съвсем сериозно започна да обяснява Людмил.  – След това обелват врата, скалпа и лицето. Зашиват го като торбичка. Зашиват още очите и устните. Напълват го с камъни и го варят, докато се свие до размерите на бейзболна топка.

– И за какво са им тези изсушени глави? – попита уплашено Недялко.

– Окачват ги една до друга, – засмя се Людмил. – Представяш ли как се полюшват леко от вятъра.

– Боже Господи, – изстена Недялко.

– А сега си представи хората зазяпани в телевизионните екрани, – плесна с ръце Людмил. – Не ти ли приличат на онези изсъхнали черепи, които водени от вятъра се поклащат незаинтересовано и затъпяващо ….

Този въпрос може да ви изглежда странен, но ви насърчавам да помислите върху него.

Твърде често след като получаваме спасение и живота ни малко се изчиства, ние губим състрадание към тези, които все още са изгубени в този свят.

Гледаме пияницата как се олюлява на улицата, колега, който мами началника си и разказва мръсни вицове, и вдигаме презрително духовния си нос.

Но ако наистина разбирахме сърцето на нашия Небесен Отец, никога не бихме постъпили така.

Исус е разказал една притча, която много добре разкрива Неговото сърце. Това е притчата за блудния син.

Навярно сте слушали много пъти тази история. Въпреки, че синът се разбунтувал, баща му с радост го приел обратно, когато той се покаял.

Там има една интересна фраза: „А когато бе още далеч, видя го баща му, смили се, и като се завтече, хвърли се на врата му и го целуваше“.

Този израз много ясно разкрива сърцето на един любящ баща. Тя ни казва, че преди синът му да се покае, баща му вече чакаше и се надяваше, че той ще се върне у дома.

Всяка сутрин бащата гледаше към хоризонта, надявайки се да види силуета на сина си. И в края на деня той правеше същото … устремил очите си с надежда нататък.

Той винаги мислеше за сина си, и сърцето му бе изпълнено с любов към него. Такава искрена любов, че в деня, когато синът му си дойде у дома, той изтича да го посрещне, и го целуна.

Това е сърцето на нашия Небесен Отец относно грешниците.  Така Той се е отнесъл и към нас, когато ние се скитахме изгубени в този свят. Неговото сърце ни прие с отворени обятия, когато бяхме окаляни от греха.

Този свят е пълен с уморени хора, които се лутат безнадежно и не знаят за тази Бащина прегръдка.

Те не са „грешници“, а наши потенциални братя и сестри, които са изгубени и отчаяно се нуждаят от любящия Небесен Отец.

Не трябва да гледаме на тях от високо. Нека Бог ни помогне да ги върнем у дома.