В парка бе тихо. Сякаш хората се бяха изпарили. Времето беше хубаво и създаваше условия за размисъл.

Пламен седеше на пейката зареял поглед във високите дървета. До него седеше Цветан и чоплеше с маратонката си дребния чакъл край пейката.

– Разбери не мога повече, – каза Пламен. – Никога не съм предполагал, че такъв проект ще стигне до задънена улица, а колко обещаващо изглеждаше от начало.

– Нали каза, че е имало хора, които са се отдръпнали по-рано, ти защо не го направи? – попита Цветан.

– Надявах се……, очаквах….. – махна с ръка Пламен.

– Знаеш ли при нас има един много интересен начин за ловене на раци, – усмихна се Цветан.

– Каква е връзката, с моето положение? – намръщи се Пламен.

– Има много общо, – каза Цветан, – сега слушай. Закачаме парче месо, в повечето случаи пилешко на дълга връв и я хвърляме във водата. Когато ракът започне да дърпа връвта, започваме бавно да я изтегляме. Раците се хващат здраво за месото и попадат в капан.

– Е, и? – нетърпеливо се обади Пламен.

– Този метод действа безотказно, – започна убедително Цветан, – само защото раците не знаят кога да се откажат. И с нас се случва така. Хващаме се здраво за някой тежък товар в този свят и полагаме огромни усилия, за да го задържим.

– Да, вярно е, – съгласи се Пламен, – често се вкопчваме в проблемите и се опитваме сами да ги разрешим.

– Тогава губим хоризонта – плесна с ръце Цветан – и не проявяваме достатъчно мъдрост, за да се пуснем и освободим от примката.

– Лесно е да се каже, – измърмори Пламен.

– Трябва да признаем своето безсилие и да възложим проблемите си на Бога …..

– Да, но ….., – Прекъсна го Пламен.

– За да го направим, – каза възторжено Цветан, – трябва да се откажем от желанието си да контролираме неговото решаване. Тогава Господ ни дарява с мир, който надхвърля нашите разбирания и ни извежда от мрака.

– Да, прав си, – съгласи се Пламен. – Трябва да се пусна от проблема, в който съм се вкопчил и да ги възложа на Бога.

Един французин пътешествал из пустинята. Негов водач бил един арабски християнин. Всеки ден арабинът не забравял да се отпусне на колене върху горещия пясък и да призовава Бога.

Една вечер французина попитал арабина:

– От къде знаеш, че има Бог?

Водачът му за малко се замислил и казал:

– От къде си правиш заключение, че миналата нощ, край нашата палатка е преминала камила, а не човек?

– Това може да се разбере по следите, – отговорил удивен французинът.

Тогава, показвайки с ръка залязващото слънце, заливащо с лъчите си целия хоризон, арабинът казал:

– Тези следи не са от човек.

Всички тези думи сочат към една дълбока промяна и начало на нещо неочаквано.

Било е непоносимо задушно, но внезапно е подухнал силен вятър и е премахнал тази задуха, а присъстващите дълбоко поели обновения въздух.

Всичко вкиснатото и стоящото в блатото се превърнало в живот. В закрития хоризонт, в тъгата и мрака се взривила светлината на любовта, обещанието за свобода и огъня на творчеството. Всичко се обновило.

Това са слаби човешки думи, които само намекват за това, което е станало в центъра на християнството. Вярата в идването на Божия Дух одухотворява живота, води до победа над всяко робство, инерция и ограниченост.

Христос каза на учениците си за това пришествие на Утешителя и че човеците трябва да Го приемат.

След този тайнствен „трети час“, всичко добро и истинско в християнството живее с вяра чрез Святия Дух, с опита от неговото идване и неизреченото, със светлината и радостта от общението с Него.

На този велик и славен ден Петдесетница Църквата празнува тази вяра и опит.

Един кораб потънал. Двама корабокрушенци успели да се хванат на една дъска и едва се задържали над водата.

Един от тях започнал да се моли:

– Господи, прости ми! Аз много греших, пиех, пушех и мамех ….повече никога …

– Спри! – казал втория. – На хоризонта кораб.

Вечерта беше притихнала. Гъсти черни облаци закриваха луната и угнетяващо действаха на всичко. Людмил крачеше нервно в стаята.

Недялко мълчаливо го следеше и хвърляше от време на време поглед върху движещите се фигури на телевизионния екран. Той бе по-малкия, затова винаги слушаше брат си и го следваше навсякъде.

– Боже, имало ли е някога по ненужно изобретение, – извика Людмил и със замах изключи телевизора. – Като четеш или слушаш радио, мислено си представяш всичко. Безкрайни гледни точки, безгранични хоризонти.

Недялко внимаваше на всяка дума от монолога на брат си, той знаеше, че сега батко му ще се впусне в поредните си философски разсъждения.

– Докато телевизионния екран смачква всичко, – продължи да мърмори и негодува Людмил, – смалява света, да не говорим за ума. Вместо да гледам телевизия, по-добре е да се спусна по Амазонка с лодка и да позволя на племето хиваро да ми изсуши главата.

Недялко не се стърпя и  се обади:

– Какво е това племе?

– Живеят в джунглата и обичат да правят изсушени глави. Такъв обичай имат, – отговори Людмил.

– Шегуваш се, – не му повярва Недялко.

– След като обезглавят човек, правят разрез от темето назад чак до врата, – съвсем сериозно започна да обяснява Людмил.  – След това обелват врата, скалпа и лицето. Зашиват го като торбичка. Зашиват още очите и устните. Напълват го с камъни и го варят, докато се свие до размерите на бейзболна топка.

– И за какво са им тези изсушени глави? – попита уплашено Недялко.

– Окачват ги една до друга, – засмя се Людмил. – Представяш ли как се полюшват леко от вятъра.

– Боже Господи, – изстена Недялко.

– А сега си представи хората зазяпани в телевизионните екрани, – плесна с ръце Людмил. – Не ти ли приличат на онези изсъхнали черепи, които водени от вятъра се поклащат незаинтересовано и затъпяващо ….