Дядо Радул постоянно имаше в джобовете си масльонка, прибор с машинно масло за смазване на различни елементи.

Щом минеше покрай врата, която скърцаше, намазваше с масло пантите ѝ. Случваше някоя порта трудно да се отваря и затваря, тогава масльонката отново влизаше в действие.

И така вървеше дядо Радул премахвайки трудностите и улеснявайки тези, които вървяха след него.

Някои казваха за него:

– Той е странен човек.

– Ненормален?

– Своеобразен и чудат.

А старецът продължаваше да пълни и изпразва масльонката си с масло, като смазваше всички места, които се нуждаеха от това.

Има много хора, чийто живот скърца със зъби и безжалостно трещи ден след ден. На такива нищо не им се отдава и изобщо не им върви. Те се нуждаят от масло на радост, нежност и внимание.

А вие носите ли със себе си такова масло? Готови ли сте да помогнете на ближния си, да смекчите тежката му участ?

Знаете ли, че смазката на одобрение много добре действа на отпадналите духом? Тя е утешение за отчаяните.

Маслото на милосърдието смекчава острите и твърди краища на ожесточеният живот, следствие от греха. Хора, които са го получили стават по-меки и податливи да приемат изкупителната благодат на Спасителят.

Какво чакате? Не се бавете! Този, човек може повече да не го срещнете, за това побързайте да му помогнете!

Колко често се оплакваме от неща, които ни причиняват неудобство, но изпускаме и забравяме моментите, в които трябва да благодарим.

Дългоочакваната зима дойде и натрупа повече от четири педи сняг. Някои се радваха на прелитащите снежинки, но на други този валеж причиняваше неудобство и горчивина.

Валери бе излязъл и ринеше с лопата снега в двора. Мина пощальона и двамата се заговориха.

– Какъв сняг само, – опря се на лопатата Валери. – Няколко дена вече го чистя, защото затрупва всичко. Не може да се минава. А той напук продължава да вали и не спира.

– Забави се снегът, но сега го имаме в изобилие, – засмя се пощальона.

– Интересно, – намести ушанката си Валери, – как разнасяте пощата в такова време? Снегът не ви ли притеснява? Мен би ме нервирал и отегчил.

– Когато са екстремални климатичните условия, работата ми доста загрубява, – призна си пощальона. – Но донасям новините на хората. Виждал съм как някои от тях с нетърпение очакват новия вестник или списание. И щом го получат веднага ги разгръщат жадно впили поглед  в страниците им. Освен това имам що-годе работа. Благодарен съм, че мога да работя и доставям радост на хората.

Съвестта на Валери веднага го изобличи:

– А ти благодариш ли за всичко, което имаш и получаваш?!

– Колко лесно губим от поглед всичко, за което трябва да бъдем благодарни, – каза си Валери, – особено, когато обстоятелствата в живот ни  станат неприятни.

В нашето напрегнато време изпълнено с предизвикателства и болка, ако позволим Божият мир да управлява сърцата ни, бихме били благодарни за всичко.

Милена учеше в пети клас и то доста добре. В бележникът ѝ се редяха само шестици. Учителите я сочеха за пример, а съучениците  я търсеха за съвет. Но това не ѝ доставяше радост.

Причината бе много проста.

Тя смяташе, че не е красива. Често заставаше пред огледалото и си казваше:

– Носът ми е прекалено дълъг. Устните ми непоправимо широки, а очите съвсем малки, …. На кого ще се харесам такава?

Веднъж Милена попита майка си:

– Мамо, защо съм не съм се родила красива?

Майка ѝ я погледна, леко се усмихна и отвърна:

– Имаш нормално лице без недостатъци. Може да не си голяма красавица, но си много умна.

Този отговор не задоволи момичето.

Милена реши да отиде и да се оплаче на баба си. Тя винаги ѝ даваше мъдри съвети. Старата жена живееше накрая на града, но това не попречи на огорченото момиче да хване автобуса и да тръгне към нея.

Докато пътуваше Милена си мислеше: „Очите мога да направя по-големи с малко грим. Устните си ще оправя с червилото. Но какво да правя с този голям нос? ….. Тук козметиката е безсилна.“

Когато баба ѝ я видя, тя разбра, нещо измъчваше внучката ѝ, за това направо попита:

– Какво се е случило?

– Бабо, защо не съм красива? – и Милена силно се разрида в прегръдката на баба си. – Ти винаги си ми казвала, че Бог е създал всичко прекрасно …..

– А защо мислиш, че не си хубава? – попита старата жена.

Милена веднага започна да изброява чертите по лицето си, които не и даваха мира.

– Милена, – топло започна старицата, – красотата е относително понятие. Хората много ценят това, което е уродливо в Божите очи.

– Как така? – възкликна момичето.

– Източник на нашата красота е Исус Христос. Тези, които живеят така, че да се уподобяват на Него, във външността им сияе нетленна красота, на която не влияе дължината на носа или големината на устните. Исус е провличал хората с душевната, а не с външната Си красота.

– Моята душа не е красива, – тъжно въздъхна Милена.

– Всички сме оплескали и провалили привлекателността си поради греха, но Исус умря, за да очисти душите ни от всякакво зло и да ни направи завинаги съвършени. Сега са прекрасни тези, които живеят не за себе си, а за Господа.

Милена изведнъж осъзна, какво искаше да ѝ каже старата жена. Падна на колене и зашепна:

– Господи, прости ми, че постоянно съм си мислила за своята външност и се занимавах изключително само със себе си. От днес искам да живея не така, както ми харесва, а за Теб. Желая да Те прославя със живота си.

Лицето на Милена се проясни. Тя вече знаеше какво да прави. За нея нямаше значение какво показва огледалото, защото то не можеше да разкрие истинската красота на човека.

Михаил бе подтиснат и притеснен. Той бе студент втора година в Техническия Университет в столицата. Трябваше да предаде проекта си още преди две седмици, но не успя.

Имаше финансови и физически проблеми. Това го доведе до срив и стигна дори до болницата. След предстоя си там, се зае отново с проекта, но нищо не вървеше.

Той стана нервен и напрегнат. Това му състояние отново го повали на легло. Когато се възстанови беше изминала вече седмица и половина от датата, на която трябваше да представи проекта си.

Този път Михаил си каза:

– Трябва да го направя! Каквото и да става, трябва да успея!

Повече от 36 часа не спа. Черта, мисли, три и на три пъти започваше всичко отначало.

Когато завърши работата си, се чувстваше изхабен и разнебитен.

– Важното е, че приключих, – въздъхна Михаил. – Сега трябва да отида при професора.

Сърцето му се сви на топка. Не знаеше какво да му каже. Притесняваше се от това, как възрастния човек щеше да го приеме.

Въпреки всичките си страхове, уви внимателно проекта си. Пъхна го в чантата си и с натежали, сякаш от олово крака, тръгна към Университета.

Разбра, че професорът е тук и се насочи към кабинета му. Когато стигна до врата му, се спря. Беше готов да се обърне и да си тръгне, но се престраши и почука.

От вътре се чу ясно и силно:

– Да, влезте.
Михаил плахо пристъпи и затвори вратата зад себе си. Погледна объркано професора. Извади проекта си. Нерешително го подаде напред и едва доловимо промърмори:

– Съжалявам, ….. но не се чувствах добре …..

Професорът погледна младежа, усмихна се и строго каза:

– Млади човече, имайте предвид, че до момента по-голямата част от работата в света се извършва от хора, които не се чувстват много добре.

И това бе истина. В много случаи дали, защото липсва мотивация или енергия, много неща не виждаха своя край.

Не чакайте, докато се почувствате по-добре. Не използвайте недоброто си състояние за оправдание, а се заемете веднага с работата си.

Всеки от нас се изгражда с такива дейности, които в момента могат да изглежда трудно осъществими, но това е цената, която трябва да платим, за да достигнем до определена цел.

Група отегчени младежи седяха на масата. Погледите им блуждаеха в пространството. Певецът в заведението сякаш усетил настроението на младите хора тихо припяваше:

– Имам празнота дълбоко в себе си ….

Една от девойките в групата въздъхна тежко:

– Имам чувството, че липсва парче от душата ми.

Приятелката ѝ добави:

– Празнина, дълбока празнина.

Тези младежи се бяха опитвали по всякакъв начин да запълнят този недостиг в душата си, но ….

– Опитах се да спечеля много пари, – омърлушено се обади Крум, – но това вече не ме задоволява.

– Знаете ли, – шеговито подметна Спас, – един древен философ е казал: „Милионите не винаги могат да дадат на човек това, от което наистина се нуждае той в живота си“.

– Опитайте тогава с наркотици, алкохол или секс, – предложи Дамян.

– О, – възкликна раздразнена Виолета, – тези неща дават моментно удовлетворение, но след това отново се чувстваш празен.

– Други опитват да задоволят нуждите си като работят тежка работа, слушат музика, тренират или търсят успех в някаква изява, – примирено отбеляза Дамян.

– В тези неща няма нищо лошо, – намръщи се Теодора, – но те не задоволяват напълно човешкото същество.

– Дори най-близките човешки взаимоотношения, колкото и прекрасни да са те, сами по себе си не удовлетворяват тази „празнота дълбоко вътре в нас“, – добави Виолета.

Цялата компания седеше на масата без някакъв признак на радост и оживление. Атмосферата около тях бе тежка и непоносима.

Внезапно те видяха Павел да приближава към тях. Дори не бяха забелязали кога е влязъл в заведението. Той погледна угрижените и апатичните физиономии на групата и понеже беше чул част от разговора им весело каза:

– Нищо няма да запълни тази празнина освен връзката ни с Бога, за която ние сме били създадени.

Младежите го погледнаха изненадано, а той продължи:

– Причината за тази празнота е, че сме обърнали гръб на нашия Създател. Исус е единственият, който може да задоволи най-дълбокия ни глад, защото той е този, който прави възможно връзката ни с Бога да бъде възстановена.

В повечето от погледите на групата се прокрадваше някаква надежда.

– Само във връзка с нашият Създател, ние откриваме истинското значение и цел на нашия живот, – каза пламенно Павел.

– Какво да правим тогава? – попита смутен Стоян.

– Ако сме честни, ще трябва да признаем, че всички правим неща, за които знаем, че са грешни. – И Павел изгледа компанията. – Само чрез Исусовата смърт на кръста можем да бъдем опростени и връзката ни с Бога да бъде възстановена. Затова покайте се и намерете мир с Господа.