Невяна остро погледна Боряна. В погледа ѝ се четеше предизвикателство.

– Какво става между вас двамата?

 – Нищо, – отговори Боряна. – Всичко е наред. Защо питаш?

Но това беше Невяна, любимата ѝ леля, която я обичаше и нямаше да я съди прекалено строго. Вероятно подозираше каква е истината, след като снощи, когато я завари разплакана.

Боряна въздъхна и като прехапа устни,  реши да каже какво точно е положението.

– Рутината поражда презрение. Двамата с Димитър се държим като приятели, когато сме заедно, само че това се случва много рядко.

– Често ли оставаш сама у дома?

– Не. Заета съм с разни неща различни организации, няколко дружества, все от този род. Докато се занимаваш с благотворителна дейност, добиваш усещане, че си необходима. От време на време ходя на фитнес. Посещавам разни курсове. Имам си свой собствен живот и много приятели.

– А тези, с които общуваш по електронната поща?

– Те са прекрасни жени. Хресват ме, защото аз не съм като тях. За тях съм връзката им с реалния живот.

– Искаш ли да си влиятелен човек?

Боряна се усмихна.

– Казвали са ми, че от мен би станал страхотен директор на училище, добър психолог или невероятен градинар. Но аз не искам да ставам такава. Никой не ме е карал насила да се откажа от ученето.

– Наистина ли? – С изненада попита Невяна.

– Вярно е, че забременях, – призна Боряна. – Но след раждането можех да продължа образованието си, ако бях пожелала. Но не го направих.

– Съжаляваш ли за това?

– Проблемът не е в това, че нямам кариера, – каза тъжно Боряна, – а това, че се отдалечаваме един от друг. Връзката ни отслабва и при изкушения всеки от нас може да се подведе и да сбърка.

Невяна въздъхна и погледна племеницата си загрижено. Май от това, което се страхуваше, бе станало с младото семейство.

Сашка и Ангел от известно време излизаха заедно. Връзката им се задълбочаваше постепенно. Днес излязоха на разходка в парка. Разговорът им беше добил много сериозен отенък.

Всеки се интересуваше от живота на другия и искаше по-добре да го осмисли и разбере.

Сашка пое дълбоко въздух и каза:

– Искам да ми кажеш, как така правиш, че хората ти се доверяват и ти вярват.

– Повечето хора искат да бъдат уважавани. Не виждам какво толкова ти се струва необичайно, – отговори Ангел.

– Открий ми тайната си, – настоя Сашка.

– Може би е свързано с моето детство и времето на израстването ми, – призна накрая Ангел след няколко минути размисъл.

– Родителите ти строги ли бяха? – полюбопитствува Сашка.

Ангел се засмя:

– Не е това, което си мислиш. Баща ми беше касиер в едно предприятие, но го хванаха в някакви злоупотреби и полежа малко в затвора. Живеехме в малко селище и всички хора ни познаваха.

– Навярно с майка си сте се чувствали зле след случилото се, – съчувствено каза Сашка.

– О, – с болка каза Ангел, – беше много по-лошо. Ако нещо изчезнеше в училище, веднага обвиняваха мен. Когато влизах в магазина, продавачите ме следяха зорко, нали баща ми бе крадец. Много често чувах зад гърба си думите: „Крушата не пада по-далече от дървото“.

– Когато излезе баща ти от затвора, нещата не се ли оправиха?

– Не, – тъжна усмивка пропълзя по устните на Ангел. – Наложи се да се преместим. Баща ми трудно си намираше работа, а ако си намереше не се задържаше много на нея, защото бързо научаваха за миналото му. Често се сбивах с децата, за да затворя устата на клюкарите.

Сашка стоя замислено известно време без да каже нещо. След това вдигна глава и каза:

– Искал си всички да знаят, че не си като баща си? Нужно ти е било, да ти имат доверие. Правел си всичко според възможностите си, бил си честен с хората и си очаквал същото от тях. А ако някой те е лъжел или мамел си го съсипвал.

– Нещо подобно, – смутен от разобличаващия го коментар, Ангел леко се изчерви.

– А не се ли страхуваш, че понякога можеш да прекалиш? – не го остави намира Сашка. – Хубаво е да си честен и справедлив, но хората не са идеални.

– Чесността я има или я няма, средно положение няма, – изстреля на един дъх Ангел.

– Това не е ли доста крайно?

Ангел сви рамене.

– Не съм краен. Просто не искам да ме възприемат за глупак. На никого няма да позволя да си играе с мен. Такъв съм.

Сашка прехапа долната си устна.

– Някой опитвал ли се е да те подведе?

Лицето на Ангел се изкриви подигравателно.

– Но тогава хората ще се страхуват да сбъркат пред теб – каза Сашка – и това няма да е отговор на чесното ти и справедливо отношение към тях.

– Да, но се получава, – доволно заяви Ангел. – Така остават много малко такива, които биха ме излъгали.

Едно шест годишно момче много обичаше научните експерименти. То често правеше такива с родителите си и в детската градина.
Веднъж то дойде от неделното училище и с ентусиазъм радостно каза на майка си:
– Мамо, днес ни разказаха как Бог говорел на Моисей от къпинов храст и той не изгарял. В градината нямаме къпинови храсти. Нека да пробва на твоите рози, за да разберем как точно е станало!

Не бива да забравяме за това, че именно църквата в Южна Африка се трудеше и молеше, страдаше и се бореше за това, по време на големите промени, когато бе премахнат режима на апартеида и хората придобиха нова свобода. Всичко премина без големи кръвопролития, въпреки очакванията на някои.
И отнова, именно Църквата  запази живота в комунистическа Източна Европа и със своите шествия показа, че не трябва да се живее така.
Църквата, въпреки безумията и паденията, отиваше в болниците, в училищата, в затворите и на много други места, където беше нужно и продължава да го прави.
Църквата това е „семето Божие“, „всички, които вярват в Исус и го следват“ или „хора, които със силата на Святия Дух участват в раждането на новото творение“.
Вятърът, огънят и птицата бяха дадени, за да може Църквата да бъде Църква и Божият народ наистина да бъде такъв.
От това следва нещо удивителни и невероятно.
Духът ни се даде, за да можем ние обикновените хора, в някаква степен да станем такива, какъвто е Исус.

Катя тръгваше за работа преди осем. Отиваше един час преди останалите от персонала. Тя бе важна личност. Оглавяваше една от най-големите благотворителни организации в района и носеше отговорност за милиони левове. Събрани, за  да помогнат на хора в неравностойно положение. В живота ѝ не можеше да има по-важна цел.

Така бе възпитала и дъщеря си. Зорница още на дванайсет години, а братята й на шест и на осем, бе поела грижата за тях вместо майка си, която отсъстваше по много уважителни причини.

От Катя можеха да се чуят само наставления:

– Ще наглеждаш ли момчетата вместо мен, скъпа? Погрижи се Дидо да си облече якето.

– О, забравих! На Мони му трябва закуска за училище. Във хладилника има готово руло. Само го нарежи и ги опечи като добро момиче, нали ще го направиш Зори?

При това Зорница помагаше на братята си не само сутрин. Тя често бе в ролята на майка си и вечер.

– Оставила съм кутия със замразено задушено на масата, – нареждаше Катя по телефона. – Сложи го в тенджерата, когато се върнеш от училище и включиш газовия котлон на слаб огън, за да имаме какво да вечеряме веднага щом се прибера.

По- късно отново притеснена, Катя звънеше на Зорница:

– Ако Дидо се върне у дома с петна по униформата си, би ли я сложила в пералнята? Аз сама ще я простра. Трябва  да бъде чиста за утре.

Защо Зорница да затруднява допълнително майка си, която вършеше толкова важна работа? А и Катя оценяваше високо усилията ѝ.

– Ти си най-добрата дъщеря на света, Зори, и аз съм най-щастливата майка. Момчетата те слушат. Имаш добър подход към тях. На приятелката ми Николета ѝ е много трудно да направи кариера, защото си няма дъщеря като теб.

Зорница направо разцъфтяваше от похвалите. Стана най-добрата домакиня. Бе страхотната готвачка и чудесната помощница.

Само че сега, когато се обърнеше назад, към детството, а и към брака си, където правеше същото, се питаше: “ Не ме ли използваха повече от необходимото“?