Специалисти, изучавайки маниерите при общуване на различни по характер хора, стигнали до следния извод. Властните хора не умеят да изслушват събеседника си. И разговорът с тях се свежда до обсъждане на техните постижения и успехи.
По време на експериментите помолили участниците да разкажат за случки от живота си, в които е трябвало да вземат важни решения и са приемали контрол над ситуацията или са се подчинявали на друго лице. По такъв начин участниците били разделени на лидери и на такива, който са склонни да се подчиняват.
След това хората били разделени по двойки. Всеки човек разказвал на събеседника си за най-важните постижения и успехи в живота си. Най-накрая всеки трябвало да каже, чия история му е харесала повече, неговата или на събеседника му.
Резултатите от експеримента показали, че властните хора винаги считат своя разказ за по-интересен. Учените свързват тази особеност с това, че лидерът ако признае, че историята на партньора му е по-вълнуваща, означава да признае превъзходството на събеседника над себе си.
В следващия етап от работата си, учените искат да разберат дали хора с лидерски качества, могат да се вдъхновяват за нови разработки.

Повече от хората се оплакват, че с годините времето ускорява своя ход. Учените за сега не са намерили отговор на тази загадка.
Възможно е това да е свързано с факта, че хората по различен начин възприемат времето в този момент, когато се стараят да си спомнят за минали събития.
Ако човек  се занимава с една и съща работа в продължение на две седмици, той няма никакви нови впечатления и му се струва, че времето върви много бързо, отколкото ако е в отпуска или получава много нови емоции или информация от всички сетива.
Оказало се, че за човешкия мозък е изключително важно, колко нови сведения получава  и може да ги запази за определен период от време.
Ето защо хората чувстват по-дълги тези интервали от време, в които се вместват повече различни събития.
Имено по тази причина по-възрастните хора имат чувството, че с годините времето „бяга“ по-бързо. Това се обуславя от това, че в младостта си, те са успявали да направят много повече, отколкото в преклонна възраст.

Желанието с цел печалба на нефт се явява основният мотив за намесата на чужди сили в гражданските войни. Към този извод са стигнали британски политолози, доказвайки „циничността“ на изследователите на международните отношения.
Учените са разгледали вътрешните конфликти в 69 страни в интервала 1945-1999 г. В целия свят гражданските войни са 90 процента от въоръжените конфликти. В 70 процента от случаите в конфликта се е намесвала и трета сила. Политолозите са се опитали да разберат какви фактори увеличават вероятността от такава намеса.
Те открили, че, от една страна, възможността за външна намеса е в пряка зависимост от количеството на нефт в страната. Второ, колкото повече нефт се изнася в една или друга държава, толкова тя с по-голяма готовност се намесва във вътрешния конфликт на страната, износителка на нефт.
Докато войските на LIH не стигнаха до богатия на петрол северен Ирак, за тази група почти не можеше да се чуе новина. Но веднага след като те заеха петролните полета, обсадата на Кобани излезе на предната линия в новините, а САЩ изпрати безпилотни самолети, за да атакуват LIH. Възможно е да има и други причини за тази намеса, но в повечето случаи се откроява много ясен модел. Търсенето на петрол се е отразило на много такива решения. Активната намеса в конфликта на Либия има само „икономическо“ обяснение.
Освен това, шансовете за инвазия на трета сила се увеличават, ако тя е голяма държава, бунтовниците са добре въоръжени, между двете страни има етническа близост, а конфликтът се развива на фона на студената война. Като пример учените привеждат участието на САЩ в гражданската война на Ангола 1975-1991 г., Гватемала, Индонезия и Филипините. Те споменават решението на Великобритания да се намеси в нигерийския  конфликт 1967-1970 г. и отказа ѝ да участва в гражданската война на територията на други нейни бивши колонии, където нямаше петролни резерви, като Сиера Леоне и Зимбабве.
От друга страна, дори да имат силна армия, страните с най-големи резерви на петрол, като арабските държави в Персийския залив, Мексико, Индонезия, на практика не се намесва във вътрешните конфликти на своите съседи.
Изследователите отбелязват, че намаляването на зависимостта от енергоносителите може да промени модела, описан по-горе.

Зоолози от дружество за опазване на природата, за първи път са успели да заснемат сахарския гепарда, една от най-редките диви котки в Африка.
Сахарският гепард е едно от най-редките и малко известни животните в Африка. Изследвайки го, учените често се е налагало да разчитат на разкази на местните жители, както и на техните догадки. Всяка снимка на това създание има голяма стойност.
В изследвания район са били поставени около 40 камери. Те са били качени по дърветата и давали възможност да се запише това, което се случва на площ от няколко хиляди квадратни километра. Основната трудност е, че в целият свят са останали около 250 сахарски гепарди.
Оказало се, че тези котки са още по-редки, отколкото се смяташе досега. На хиляда кв. км от пустинята има по-малко от един индивид. Сахарските гепарди са активни главно през нощта и „патрулират“ обширни райони, което ги прави трудни за откриване.
Основната храна на сахарския гепард са газели, антилопи мендес и берберски овце. Както и при другите гепарди, тези диви котки при атакуване на плячката си правят скок около 400 м. Независимо от активният им начин на живот, те пият много малко вода. Учените не са разбрали напълно как животните го правят.
Изследователите се надяват, че на юг от Сахара гепардите няма да измрат, подобно на много други алжирски пустинни животни. Представителите на този вид диви котки са застрашени от изменението на климата и човешката дейност.

Убиването на леопарди било умишлено, целенасочено и много активно.
И всичко това не било направено заради месото, кожата, за да се спаси селище или домашните животни в него, от нападение на звяра.
Работата била в това, че населението на Занзибарския архипелаг било твърде уверено, че тези леопарди са свързани с вещици и зли магьосници, които специално ги развъждали и обучавали да им бъдат в помощ, а след това изпращали леопардите да вършат техните черни дела.
Кампанията по изтребването на този вид започнала през втората половина на 1960 г. 30 години по-късно не е останал нито един занзибарски леопард в дивата природа.
Учените започнали да бият тревога в началото на 90-те години на миналия век, но след няколко години, програмата за опазването на вида е преустановена като безнадеждна.