Разказите за крокодили, които стопани спускали в канализацията. Там те израствали като чудовищни людоеди. Това се смята за класика на градските легенди.

Видове, които са пренесени от друго място, но са опасност за човека, на пръв поглед не са така интересни.

Хванатия от американецът Джейсън Леон рекордно дълъг питон, се явява ярко потвърждение на такива легенди.

При естествени условия такива същества по-рано не са се срещали във Флорида.

Петър се луташе в парка и се опитваше да си спомни нещо. Знаеше само, че е много важно за него.
– Добър вечер! – каза белия кон, който се бе приближил до него.
– Ъ-ъ, здравей, – каза Петър и със сълзи на очи си спомни за разказите на хора, в които се споменаваха симптомите на делириум тременс.
– От къде си? – вежливо попита коня.
– От близкото село, на няколко километра от тук, – каза Петър.
И бавно си припомни дали има цигари, кибрит, запалка, лютив спрей и всичко останало, което трябва да имаш, когато през нощта в парка някой ви попитат: „От къде си?“
– Хм-м, а вие случайно да не сте пиян? – усъмни се конят.
Животното подуши Петър и изсумтя.
– Не, разбира се! – храбро излъга Петър, надявайки се, че миризмата идваща от него, ще изчезне в мъглата.
– Е, тогава извинявайте …. Имате ли пари за такси? Мога и да ви откарам.
– Не е необходимо …, – с достойство отговори Петър и съобразявайки, че това не е много учтиво, добави, – днес получих заплатата си, ето ….
– Довиждане, млади човече, – каза коня, бавно се обърна и се изгуби в мъглата.
– Довиждане, бял кон, – с облекчение въздъхна Петър.
Отговори му приятелският смях на патрула от конната полиция, който дежуреше в парка тази вечер.

Зоолози от дружество за опазване на природата, за първи път са успели да заснемат сахарския гепарда, една от най-редките диви котки в Африка.
Сахарският гепард е едно от най-редките и малко известни животните в Африка. Изследвайки го, учените често се е налагало да разчитат на разкази на местните жители, както и на техните догадки. Всяка снимка на това създание има голяма стойност.
В изследвания район са били поставени около 40 камери. Те са били качени по дърветата и давали възможност да се запише това, което се случва на площ от няколко хиляди квадратни километра. Основната трудност е, че в целият свят са останали около 250 сахарски гепарди.
Оказало се, че тези котки са още по-редки, отколкото се смяташе досега. На хиляда кв. км от пустинята има по-малко от един индивид. Сахарските гепарди са активни главно през нощта и „патрулират“ обширни райони, което ги прави трудни за откриване.
Основната храна на сахарския гепард са газели, антилопи мендес и берберски овце. Както и при другите гепарди, тези диви котки при атакуване на плячката си правят скок около 400 м. Независимо от активният им начин на живот, те пият много малко вода. Учените не са разбрали напълно как животните го правят.
Изследователите се надяват, че на юг от Сахара гепардите няма да измрат, подобно на много други алжирски пустинни животни. Представителите на този вид диви котки са застрашени от изменението на климата и човешката дейност.

„Лъжете по-рядко, когато всички малко лъжат, а не тогава, когато за това са малко поводите“ – Ф. Кафка.
Франц Кафка е работил като чиновник. Според съвремените представи е бил типичен офисен планктон, глупак, задръстеняк, аутсайдер  и неудачник.
Франц Кафка е бил внук на кашерен касапин и строг вегетарианец.
През целия си живот той е успял да публикува няколко незабелязани от обществото разкази.
Преди смъртта си е поискал от изпълнителят на завещанието му Макс Брод, да унищожи всичките му ръкописи. Но Макс Брод не се покорил на волята на умиращия.
Така Франц Кафка станал световно известен писател. Посмъртно.
В днешно време Кафка се явява един от главните талисмани на Прага.

След смяната на властта в Южна Африка епископ Дезмън Туту забелязал, че работата едва сега започва. Той поел тежката задача да председателства Комисията по правосъдие и помирение.
Ужасните разкази нямали край. Той слушал за страшни побои, изтезания с електрически ток, малтретиране на бременни жени…. Разказвали са му за хора, на чиито вратове са надявали „огърлици“ – нагорещи обръчи.
Ден след ден в продължение на две години епископа трябвало да слуша разкази, достойни за ада, които се извършвали в неговата страна. По това време един репортер го попитал:
– Защо се молите?
Туту отговорил:
– Ако аз почна деня без да се помоля, денят ми пропада. Отдавна съм разбрал, че за мен е полезно да ставам по-рано, за да прекарам един час в присъствието на Бога и да размишлявам над Словото. Този един час ме поддържа през целия ден. Даже се старая да имам два или три часа такова време. Когато се занимавам с физически упражнения, бягам известно разстояние, това време също използвам за молитва. Мислено си представям картата на света и пътешествам по нея, преминавайки от континент на континент. Разговарям с Бога за всичко, което става там. Но за Африка се моля особено много.
След молитвата Туту обличал съдийската мантия и сядал на един от столовете в комисията, която трябвало да допринесе за истината и помирението в страна с опустошени морални принципи.
Молитвата е сътрудничество с Бога. Съвместно правене на това, което Бог е искал да извърши на земята. Не трябва просто да се молим и да очакваме, че Бог ще направи всичко останало!
За успех в битката против злото човек трябва да се моли и да действа. Трябва да действа така, както това му се открие в молитва.