Веднага след като запали фенера, художникът отиде до прозореца и затвори капаците. Избра едно от големите платна, облегнато на стената, занесе го до големия статив и го сложи в средата на стаята.

Направи няколко крачки напред и го разгледа внимателно. Върху тази картина беше работил повече от три години. На нея бе изобразена сцената, в която Юда предава Исус в Гетсиманската градина и войниците го арестуват.

Докато разглеждаше картината по тялото на художника премина ледена тръпка и космите по ръцете му настръхнаха.

Той няколко пъти бе прерисувал Юда. Беше заличавал бягащия мъж, но спираше, преди да стигне лицето и ръцете.

В последния момент бе добавил свидетеля отдясно с фенер на мястото на апостол Йоан.

Картината бе истински триумф. Художникът знаеше това, но тя можеше да се окаже и смъртната му присъда.

Рисувайки тази картина той осъзнаваше каква безумна смелост бе демонстрирал. Бе нарисувал реална личност, която с дейността и действията си заплашваха Христовата църква.

В същото време художникът бе поставил и себе си на картината. В десния край на платното една объркана и уплашена фигура, гледаше безпомощно случващото се.

Бореше се с демоните, които картината събуждаше у него от известно време насам. Много пъти си бе мислил да я изгори. Веднъж дори полетя към нея с нож, но в последния момент хвърли ножа и се свлече на земята, облян в сълзи.

– Не мога да я унищожа, – крещеше художникът. – Не мога да обвиня и онзи богохулник в расо за предателството му.

Беше се опитвал да промени главните действащи лица, превръщайки ги в образи на учениците на Христос, но това се бе оказало невъзможно.

– Господи, Ти ли искаш да остане платното така? – стенеше художникът.

Той искаше да се отърве от картината. Не можеше да я унищожи сам и знаеше това много добре. Сега тази картина не принадлежеше на него, а на историята, но не можеше и да живее с нея.

Художникът взе един парцал и изтри потта от челото си. След голямо усилие на волята взе решение:

– Ще я продам, но с едно единствено условие. Този, който я купи да не я показва на никого, дори и на приятели, докато  е жив този, който съм изобразил като Юда на картината.

Така картината бе запазена за поколенията.

Помните ли, когато отидохте на училище, как се научихте да четете, пишете и смятате? Това сте го научили с помощта на петте си сетива, логическите си способности и умението да събирате и разпределяте получената информация. Такова знание се нарича естествено. И често то се явява единствено за повечето хора.

В Божието царство има и друго знание. То се нарича откровение.
Исус попита учениците си: „Кой съм Аз?“, а Петър Му каза: „Ти си Христос, Син на живия Бог“.

„Исус в отговор му каза: Блажен си, Симоне, сине Ионов, защото плът и кръв не са ти открили това, но Отец Ми, Който е на небесата“.

С други думи: „Петре, ти не си получил това знание, чрез своите пет сетива, ти си го получил непосредствено от Бога“.

Ако вие получите подобно откровение, то знайте, че когато то дойде, всичко ще се измени. То ще ви помогне по съвсем друг начин да погледнете на нещата. Ще ви дава твърда увереност, че „портите на ада няма да надделеят срещу вас“.

Тези откровения не идват просто така. Вие трябва да размишлявате върху Божието Слово и да искате от Божия Дух да ви ги открива, защото те са „скрити“ в Него. Библията казва, че Бог е скрил Неговата мъдрост за светите. Забележете, Той е скрил тази мъдрост  за вас, а не от вас. Бог иска да я притежавате.

Не вярвам Бог да ви даде откровение, когато гледате, където не трябва, например, когато гледате сцени на насилие, бруталност …

Ако вие искате откровение, направете така, че да можете да го приемате.

Размишлявайте върху Божието Слово, молете се и общувайте с Господа.

Откровението от Бога е най-удивителното знание, което можете да получите.

Давидов беше странен учител. Обичаше да се шегува и да пуска остроумия за какво ли не. Лошо бе ако, попаднеш като герой във веселите му истории, които използва в час, за да илюстрира по ясно нещата.

Веднъж в час по вероучение Давидов обясняваше на учениците си следното:

– Да направиш като Валаам, означава проклятието да се обърне в благословение. Например, когато министърът е казал пред парламента, че евреите са изключително непреклонен и упорит народ, е постъпил като Валаам.

Господин Давидов обичаше да изпълва уроците си с духовитости, които никак не бяха забавни.

Най-често за мишена на шегите и остроумията си вземаше собствената си съпруга.

Например, когато искаше да илюстрира пасажа от Трета книга на царете за бичовете и скорпионите казваше:

– Скорпионите са сто пъти по-лоши от боя с бич. Аз тук ви наказвам с бич, но жена ми в къщи ме измъчва със скорпиони.

Веднъж той обясняваше мястото от Еклесиаст, където се казва: „…шумът на тръните под котела“:

– Иначе казано, когато жена ми се мъчи да пее.

Хубаво е човек да се шегува и иронизира нещата, но тези истории на Давидов дотягаха на учениците и те изобщо не го слушаха. Запомняха остроумията му, но не бяха съгласни с мишените, които използваше. Особено, когато ставаше въпрос за жена му.

Тя бе добра жена. И нямаше човек в селището, на когото да не е помогнала. За това Давидов си бе спечелил неприязън и враждебност от страна на учениците.

Началото на учебната година е свързана с много притеснения относно снабдяването на учениците с необходимите неща. Но за полезните технически приспособления изобщо не се споменава.

Сега няма да говоря за тетрадки, учебници, химикали и т.н.

Ще разкажа за нещо доста необходимо особено за „ранобудните“ ученици.

Става въпрос за бягащ будилник. Ако го имате в дома си, ще успеете да научите детето си бързо и навреме да се събужда.

Главната особеност на този модел е, че той не може просто така да се изключи. За да направите това, трябва да станете и да го догоните.

Златка бе дребна на ръст, с високо чело и дълбоки топли кафяви очи. Тя издърпа стола и седна. Заслуша се в разговора на останалите. Отметна падналия кичур върху лицето си и се намеси:

– Други ценности владеят съзнанието на нашите деца днес. Не знания, а пари, бизнес и мода са в акълите им.

– Да си виждала млади хора да говоят за философия, наука и литература? – засмя се Бойко.

– В устата им са имената на бизнесмени, разни рекетьори, съвремени „супермени“, които са майстори на далаварите, притежаващи суперлуксозни коли и много момичата за забавление, – намръщено добави Велко.

– Какво друго очакваш, – махна с ръка Златка, – щом учениците палят цигарите си от тези на учителите, а после пият заедно коняк в училище?!

– Спомням си думите на един ученик, – каза Стойчо, – „Има ли смисъл да уча? Баровците, които карат поршета и понятие си нямат за Втората световна война, Аспарух, законите във физиката и химията, но това не им пречи да правят милиони. А тези завършили висше образование са без работа, а ако работят изкарват сто пъти по-малко от един бизнесмен. Защо ми е това скапано училище?“

– Така мислят почти всички ученици, – засмя се тъжно Бойко, – ако някой не е съгласен с това, го смятат за ненормален. Никой не иска да дружи с него и обикновено е обект на подигравки.

– Накъде отиваме тогава? – с болка каза Златка.

– Към духовна гибел, – не без ирония отбеляза Велко. – Пиянството от парите и власта е неудържимо, попаднеш ли в тяхната хватка отърване няма.

– Това е по-опасно от наркоманията и най-лошото е, че продължава цял живот, – въздъхна Стойчо.

– Те си плуват в миражите си с награбените милиони във висините, а ние стоим  безсилни да им се противопоставим. Така ставаме съучастници в градежа на общество, което ни е твърде чуждо, – заключи печално Златка.

Приятелското събиране тази вечер загуби веселия си тон. Всеки бе помръкнал и потънал в нерадостни мисли. Какво можеше да се направи? Живеем в променено общество, с изкривен идеал и ценостти, но плодовете, от  примирението и ненамесата ни във всичко това, са горчиви.