Дончо и Павлина бяха млада двойка, които се готвеха да встъпят в брак. Бъдещето им изглеждаше розово. Но грехът подкопа това толкова дългоочаквано щастие.

След като станаха семейство, Дончо започна да се увлича по силни алкохолни напитки. В тази си пристрастеност той затъваше все повече и повече.

Дончо започна да прекарва вечерите си навън. Това причиняваше много болка и мъка на Павлина.

Времето минаваше и идеалът на сърцето ѝ постепенно и безвъзвратно се превръщаше в пияница.

Накрая тя загуби търпение и отиде в кръчмата. Атмосферата в заведението бе задушна. От димът на пушещите вътре не се виждаше почти нищо. Миришеше на пот и повръщано. Долавяха се алкохолни изпарения.

Павлина отиде при кръчмаря и възмутено му каза:

– Върнете мъжа ми!

– Ето той е там, – с усмивка кръчмарят посочи към една от масите. – Вземете си го.

Там спеше пиян млад мъж, заобиколен от множество празни бутилки. Той беше грозно отворил уста и силно хъркаше.

– Нима това е моят мъж? – ужасена възкликна Павлина. – Какво сте направили с него? Върнете ми го такъв, какъвто го знаех преди.

– Пиянството е неотслабващ и издържлив порок, – поклати глава кръчмарят като леко се усмихна. – То прави мъжественият човек плах, целомъдреният похотлив и отнема всяко благоразумие. Виното удавя разсъдъка и всяка жизнена мисъл.

– Да, виждам, – каза с огорчение Павлина, – прекаляването му с алкохола, го е направил роб на дявола.

– Сълзи, кавги, мъка, рани без причина, зачервени очи, – каза кръчмарят и погледна със съжаление младата жена, – всичко това постига този, който се е пристрастил към алкохола.

– Защо не го изхвърлите тогава? – попита Павлина настръхнала.

– Дори да го набия и изгоня от заведението, той няма да усети нищо, защото мозъкът му е замъглен и той не усеща болка. Лошото е, че на другия ден като се събуди, няма да помни нищо и ще иска отново да пие.

Павлина разплакана напусна заведението.

Алкохолът е съсипал не едно семейство.

Дъждът спираше за малко своя ход, а след това с нова сила се изливаше безмилостно върху минувачите по улицата.

В такова време е много трудно да останеш сух, дори и чадър да носиш. Обувките ти обилно напоени с влага жвакаха като жабешки хор.

Мария се прибра и бързо се преоблече. От хола се чуваше равномерния глас на майка ѝ, която вероятно пак разказваше нещо на малките. Изглежда бе много интересно, защото не се чуваше никакъв шум.

Мария открехна леко вратата и чу спокойния глас на баба Стойна:

– Първоначално птиците били без крила. След това Бог им направил такива и ги сложил пред тях с думите: „Елате, вземете това бреме и го носете на гърба си“.

Птиците били с прекрасна окраска и имали мелодични гласове. Когато пеели, перата им преливали в разноцветни багри на слънчевата светлина. Но тогава те не можели да се издигат високо в небето.

„Нима трябва да носим това бреме на гърбовете си?“ – смутили се птиците.

След като преодолели нерешителността си, взели в клюновете си товара и го сложили на раменете си, за да го носят.

Известно време бремето им изглеждало много тежко и им било трудно да го носят. Но с течение на времето, тъй като продължавало да бъде на раменете им, то се сраснало с малките им тела, научили се как да го ползват и скоро тежестта се превърнала в истински криле.

Мария пристъпи внимателно към децата, които със зяпнали уста слушаха баба си и тихо каза:

– Ние сме като тези безкрилите птици, а нашите задължения и ежедневна работа, възложени ни от Бога, се превръщат в криле, който ни издигат нагоре.

– Когато разглеждаме и пресмятане нашите бремена и теготи, това ни навява само страх. Но когато ги поемем на раменете си и ги приемем в сърцата си, те се превръщат в криле, – отбеляза баба Стойна.

– Всяка тежест, която приемаме в добро разположение и с любов, се преобразува за нас в благословение, – допълни Мария. – Бог желае предназначения за нас труд да ни бъде в помощ.

Децата обръщаха очи и жадно слушаха ти майка си, ту баба си.

– Ако не желаем да наведем гръб, за да поемем нова тежест, то ние се отказваме от възможността да растем в благодатта, – засмя се Мария.

– Благословено е бремето, което колкото и тежко да ни изглежда, е възложено на раменете ни от Божията ръка, – заключи възрастната жена.

Приказката и поучението бяха свършили, сега беше време за вечеря и всички се отправиха към кухнята.

Опустошението свърши. Грозно стърчаха развалини от разрушени сгради, а там някога цъфтеше живот.

Много жици бяха прекъснати и в оцелелите домове отдавна нямаше ток. Те тънеха в сумрак, но хората не се отказваха да ги използват за защита срещу студа през нощта и яркото слънце през деня.

Общината реши да възобнови електричеството във всеки оцелял дом. Само след една седмица светнаха лампите.

Но това не стана празник за хората. Те бяха ужасени.

– Боже, в каква непоносима мръсотия сме живели.

Празни, прашни и без гърла бутилки се търкаляха по пода. Подгизнали, разкъсани и мухлясали хартии бяха пръснати навсякъде. Имаше и изгнили неразпознаваеми предмети… Цареше пълен безпорядък.

– По-добре да изгасим лампите, отколкото да гледаме всичко това.

Тези хора свикнали повече с тъмнината и нещастието си, поискаха да се скрият от това, което им разкри светлината. Тя ги изобличи за нехайството и безделието им, затова те я намразиха.

Светлината им разкри до каква степен са затънали в тинята на нежеланието си да променят нещата. Те предпочетоха да затворят очи пред истината и да избягат.

Колко много хора живеят в прашните си и занемарени жилища, като се оправдават с недостиг на време, но това е нищо в сравнение със скандалните, неприятни и грозни мисли и думи излизащи от устата им.

Да се откаже човек от душевната си тъмнина е много трудно.

По му е лесно да се успокои с мисълта:

„Всички хора около мен са непочтени, лъжат, хитруват, мошеничестват, мамят и се развращават. Тогава защо точно аз трябва да се променям? Тази светлина само ми пречи да водя обичайния си начин на живот, по-добре да я няма“.

Това е въпрос на избор, който може да се коригира към добро, ако всичко е оставено в ръцете на Бога. Само така може да се предопредели безпогрешната и правилна посока в живота.

Завоят бе остър. Валеше като из ведро.

Инат Своенравов влезе в завоя с осемдесет. Колата стана непослушна и занесе. Срещу нея се зададе ТИР.

На сантиметри от него Своенравов успя да овладее колата.

Все пак това беше неговата кола. Той е лудо влюбен в нея. Обичаше я повече от жена си и децата си.

До втори март на две хилядната година Инат се заглеждаше по жени, че кой не го прави днес, но на тази дата взе шофьорска книжка и от тогава се заглежда само по коли.

А ето какво стана само за секунди. Тежкия ТИР връхлиташе малката лада. По това време Инат само си подсвиркваше безгрижно с уста.

Колата усетила опасността стъпи здраво на гумите си и в последния момент се хвърли в канавката. Канавката е мястото за всеки, който добре се е почерпил в някое заведение, преди да тръгне на път.

– Боже, какво правя в канавката, – попита уплашено Своенравов, – нали само една чаша изпих?

А дали бе една и той съвсем ясно не си спомняше.

Ладата прилича на нещо което бе леко сплеснато между ръцете на великан. Тирът продължи без да спре.

Минаха една две коли, но шофьорите си обърнаха главите на обратната страна. Сигурно са си казали: „Добре, че не сме ние“.

Невероятно, но една кола все пак спря.

– Да те закарам до една ремонтна работилница, оттатък града е, – и спрелият шофьор започна да вади въже от багажника си.

– Вече звънях до „Пътна помощ“ и полицията, – каза Инат, – трябва да ги дочакам.

А в същото време си помисли: „Сякаш съм ги поканил на любовна среща …..притрябвали са ми“.

Но въпреки всичко не тръгна с предложилия му помощ.

Човекът хвърли ядосано въжето в колата си, тръшна вратата, запали и показа на Инат как се излиза от завоя с пълна газ.

Тъмно сиви облаци се скупчиха изненадващо бързо. Те предвещаваха дъжд. Светкавица раздра хоризонта, а от последвалата я гръмотевица земята се разтърси.

Дамян излезе от поликлиниката тъжен и угрижен. Лекарят недвусмислено му бе казал:

– Имате тежка форма на рак. Ще трябва да преминете курс на химиотерапия и ….. да се надяваме на подобрение.

– Е, какво пък толкова, – каза си не много ентусиазирано Дамян, – той каза, че мога да се надявам на подобрение.

Мина курсът на химиотерапията. Бяха направени допълнителни изследвания и Дамян отново стоеше пред лекаря.

Докторът погледна резултатите от анализите и снимките, свъси вежди и каза:

– Пригответе се за операция. Трябва да ви предупредя, че след нея по всяка вероятност ще останете инвалид. След това може да се наложи отново да преминете през още курсове на химиотерапия и нови операции….

– И всичко това ще завърши със смърт, – отчаяно добави Дамян.

Лекарят кимна с глава и вдигна безпомощно ръце.

– Ще имате няколко свободни дни преди хоспитализацията, – каза докторът.

Дамян излезе от кабинета депресиран и объркан.

– Как мога да се подготвя за това? – каза си той. – Нужно ми е нещо, което да ме укрепи, за да не падна в отчаяние.

Дамян не беше християнин, но когато мина край една църква, там пееха и нещо го накара да влезе вътре.

Когато завършиха песента, излезе един възрастен мъж и прочете:

– „Болен ли е някой от вас? Нека повика църковните презвитери, и нека се помолят над него и го помажат с масло в Господното име. И молитвата, която е с вяра, ще избави страдалеца, Господ ще го привдигне, и ако е извършил грехове, ще му се простят“.

Тези думи направиха силно впечатление на Дамян. Всяка от тях звучеше така, сякаш беше насочена към него изплашения, нещастния, смъртно болния…..

Спонтанно започнаха сълзи да се стичат по лицето му, а устата му  тихо зашепна:

– Господи, искам да бъда отново здрав. Не искам да умирам….. Вярвам ……..помогни на моето неверие….

В Дамян се пробуди нова надежда.

Един ден по-късно той отиде и отново повтори изследванията си, а след това ги занесе на лекаря си.

Докторът дълго се взираше в новите резултати.

След това погледна Дамян и го попита изненадано:

– Какво сте правили през тези няколко дни? Какви лекарства сте вземали? Какво изобщо е станало с вас?

Самият Дамян все още смътно разбираше случилото се и си призна честно:

– Никакви нови лекарства не съм приемал. Минавах край една църква, там пееха и влязох…..

– А, ясно, – прекъсна го лекарят. – Е, вероятно се е получило това, от което се нуждаете.

– Какво е станало с мен?

– Работата е там, че всичко при вас е чисто, няма и следа от рака. Вие сте напълно здрав човек.

Този лекар не беше християнин, но разбра, че с Дамян бе станало чудо в църквата. Това бе извън неговият медицински опит и знания. Но той не се замисли много дълбоко върху причините за случилото се.

Важното бе, че операция не е нужна и пациента може да бъде изписан.