Елена бе тъжна и подтисната. Край нея само недоволни, а на нея от това вече и писваше. Реши да се помоли и да потърси отговор и утеха от Бога.

– Господи, аз се старая да живея според съвестта си и по законите. Никого не обиждам. Със всички се старая да бъда приветлива. Много работя, но не съм щастлива. Защо е така?

– А ти как мислиш? – попита я Господ.

– Това е заради майка ми. Тя е много труден човек. Никога не ме е хвалила, не е одобрявала това, което правя, не ме е подкрепяла. Само ме критикува, оскърбява, унижава и ругае. За нищо не мога да ѝ се доверя, защото тя ми се присмива, а тайните ми разказва на всички, с иронични коментари. Тя ме притиска, като в желязна рамка, трудно ми е дори да дишам. Ограничава моята свобода. Налага своите правила и ми забранява много неща. Даже ми забранява и да плача.

– А ти опита ли се да направиш нещо относно това? – заинтересува се Бог.

– Стараех се и продължавам да се старая, но всичко изглежда е напразно, – каза Елена с тъга. –  През цялото време се старая да докажа на майка си, че аз мога много неща. Учех се отлично. Работя не от страх, а по съвест. Помагам на хората. Със всички сили се старая да бъда добро момиче, за да ме оцени мама и да ми каже: „Браво! Гордея се със теб!“

– И какво, това свърши ли работа?

– Не. Минаха много години, но нищо не се промени. Тя, както преди е недоволна от мен. През цялото време се старае да ме хване, унизи и разстрои. Тя си е все същата. Думите и действията ѝ ме нараняват.

– Това означава, че и ти не си се променила, – обясни ѝ Господ. – Каквато си била, такава си останала. Ти си жертва, а щом има жертва, трябва да има и тиранин. Ти си се съгласила тази роля да изпълнява за теб майка ти.

– Но аз отдавна вече не съм дете! Възрастен човек съм, – възрази Елена. – Защо в живота ми тираните се умножиха? Тероризират ме всички мама, началника, даже и колегите ми.

– Защото ти все още не поемаш отговорност за себе си, търсиш виновни и се обиждаш от майка си, а и на Мен за това, че сме те направили слаба. Ние нямаме нищо против ти да бъдеш силна.

– Аз вече съм друга. Родих две деца. Измених се. Достигнах определени успехи.

– Нищо не се е променило. Всичките ти успехи нямат стойност, защото не са направени от чисти подбуди.

– А от какви тогава? – Елена се обиди.

– От съображения за гордост. Майка ти те е унижавала, а ти си искала да се издигнеш над нея. Тя те е критикувала, а ти си пожелала да ѝ докажеш, че не си такава. Ти не се чувстваш щастлива, защото твоята крайна цел очевидно е недостижима. Не си пожелала да се промениш, а си поискала майка ти да се измени.

– Да, прав си, – каза Елена, след като помисли малко. – Вероятно е така. Но все още не мога да разбера, защо тя постъпи така с мен? Какво съм ѝ направила?

– Нищо. Навярно тя е очаква от теб нещо особено.

– Какво?

– Хайде да я попитаме, – предложи Господ.

Изведнъж се появи образа на майка ѝ, почти като жив, но прозрачен. Бог се обърна към нея:

– Здравей. При мен дойде дъщеря ти. Тя пита, защо си я възпитавала по този начин? На какво си искала да я научиш?

– Исках да ѝ дам сила. Тя растеше толкова слаба, трудно се приспособяваше и не можеше да се грижи за себе си. В отношенията си с мен тя трябваше да се научи да защитава границите на своето лично пространство. Необходимо е да се закали и да позволи да бъде жестока, когато трябва. Да казва „не“ и направо да заявява своите интереси. До сега не съм видяла резултат, но ще опитвам още  и още. Това е, което искам да предам на моята дъщеря, повече в нашия род не желая да има жертви.

– Не се ли страхуваш, че тя може да те намрази?

– Това ще ѝ помогне повече да обича. Сега тя може само да съжалява себе си и другите, които са слаби като нея. Ще плаче, ще се оплаква и още повече ще отслабва. Тогава какво ще предаде на децата си?

– Какво очакваш от нея?

– Чакам в отговор на моите нападки да каже твърдо: „Спри, мамо!“ Когато порасне, тираните ще я оставят и ще уважават личното ѝ пространство. Тогава ще мога да си отдъхна и просто да бъда майка …..

След като влязоха Христов покани гостите. Тримата взаимно се огледаха преди да започнат.

– Господин Христов, ние не омаловажаваме вашите успехи, – каза по-дребният от гостите господин Сивков. – Но времената се менят. С новата техника, специалната железопътна и самолетна транспортна служба и най-вече желанието на нашата фирма да разшири дейността си, конкуренцията ще се ожесточи . Така, че за две три години ще бъдете погълнати.

– Не и ние, – натърти Христов.

– Не бих искал да ви напомням, – започна другият от гост, господин Чернев, –  че други предприятия и фирми не издържаха и фалираха и много хора останаха без работа. Ако позволите да купим вестника ви, ще спасим вас и всички, които работят в него.

– Това заплаха ли е? – присви очи Христов.

– Ни най-малко, – изкашля се Сивков. –  но мисля, че сега е благоприятния момент за вас, да се разделите със вестника си. Дори сме съгласни да удвоим предлаганата ви първоначална сума.

– Нямам нищо лично против вас, господа, – каза Христов, – няколко мощни групировки в стремежа си да разширят влиянието си, се домогват до всеки вестник. Те нямат някакви възвишени цели, а само да задушат конкуренцията.

Чернев искаше да го прекъсне, но Христов продължи.

– Познаваме силата на печата. Тя може да създаде или погуби човека, да качва и да сваля правителства, дори да подпалва войни. Някои вестници, които имат огромен тираж, манипулират съзнанието на хората без ограничение и без да вземат върху себе си някаква отговорност.

– Предполагам, че изключвате вашето непорочно творение от тази водеща се гибелна дейност? – заяде се Сивков.

– Нашият вестник си има принципи, – гордо заяви Христов. – Опитваме се да възпитаваме хората и се стараем да направим гражданите ни интелигентни, а не прозяващи индивиди, възпитавани от смес на секс, сензации и скандални клюки.

– Но знаете ли, че много от гражданите ви обичат да гледат разголени мацета и мечтаят за тях, докато лежат до дебелата си съпруга, – каза язвително Чернев. – Секс и пари това са главните цели на човечеството. От какво се нуждаят трудовите хора? Разбира се, не от вашите морални „проповеди“.

– Не, господа, няма да получите нашия вестник, – заяви твърдо Христов.

– Повярвайте ни, – закани се Чернев, – ще ви стане ужасно горещо.

И двамата гости бързо напуснаха стаята.

Христов знаеше много добре, че никак няма да му е леко в тази борба, но той не можеше да се откаже от своите принципи, заради които го уважаваха в града.

Доброто обучение е полезно нещо, но то не разкрива изключителните способности на децата. Напротив, в редица незабележими ученици често се скриват деца с нестандартно мислене, а понякога и истински гении.

Известният руски учен Дмитрий Менделеев се е родил в многодетното семейство на един гимназиален директор. Той бил най-малкият в семейството, седемнадесети подред. Някои от неговите по-възрастни братя и сестри  починали още в ранната си детска възраст.

В първите гимназиални години за Менделеев ученето не било важно. В бележника му често се срещала оценка „посредствен“.

Младият Дмитрий бил с жив темперамент и бил против „зубренето“. За това не обичал часовете по латински и Закон Божий.

Според собствените му признания, към класическото училище той изпитвал отвращение за цял живот.

Все пак, това не му попречило добре да завърши училище и да постъпи в Педагогическия институт в Санкт Петербург.

В първия курс на института по всички предмети, освен математиката, Менделеев получил оценка „незадоволителен“. Това можело да се обясни със слабото му здравословно състояние, разстроено от климата в Санкт Петербург. Това била причината често да отсъства от занятия.
Но това не попречило на успехите му в бъдеще.

Дядо Петър седеше под стария орех, хората минаваха и го поздравяваха. В селото го почитаха и уважаваха за мъдростта му.

Той имаше внук Пепо, който се вреше навсякъде и се интересуваше от всичко. Момчето порасна и се поизточи, но и като младеж бе буен и любознателен

Пепо видя дядо си под ореха и дойде при него.

– Вчера ми говореше за правилното мислене, дядо, – каза Пепо. – Имаш ли нещо против пак да поговорим за това?

– Добре, – съгласи се малко неохотно старецът. – Всичко, което се случва на човек добро или лошо, е следствие на неговото мислене. То предопределя взетите решения и направените избори, водещи до неговите действия.

– Резултатите остават, – каза младежът, – те никога не изчезват, а отгоре на това се и трупат. Странното е, че едни могат да привличат, а други да бъдат като бариера.

– Това се нарича „репутация“,  – уточни дядо Петър.

– Не вярвам да се създава репутация от едно единствено действие, – каза Пепо.

– Тя се създава с времето, – поклати глава старецът, – чрез много повторения и еднотипни действия.

– Интересното е, – каза младежът, – че нито лични симпатии, дори намесата на държавата не са в състояние да вкарат принудително успех в живот, известен с лоша репутация.

– Успехът идва сам, – подчерта дядо Петър, –  той не може да бъде поискан или принуден. Не възможно е да бъде прескочен някой момент от този процеса на изграждане. След лоши резултати, породени от неправилни действия, човек може да заяви, че е решил да промени поведението си и наистина да го направи, но ако фундамента му не бъде поправен ….. мисленето му не се промени, резултатите пак няма да бъдат добри.

– Защо? – попита младежът.

– Защото те са произведени от действия, които са плод на решения, взети по стария начин.

– Тогава защо на човека да не му дадем повече от една възможност да се поправи? – попита Пепо.

– Докато този човек не промени мисленето си, той няма много варианти за успех. Когато нечия лоша репутация се е установила, хората очакват глупави решения, водещи до неприемливи действия и получаване на посредствени резултати.

– Какво ще ме посъветваш в случая, дядо?

– Не се събирай с хора създали си лоша репутация.

Миро стоеше пред групата и внимателно ги наблюдаваше. След това прикова очите им към себе си, като махна с ръка и каза:

– Повечето възрастни хора посвещават по-голяма част от времето си на работата си, а това дава отражение във всичките аспекти на живота им. Няма значение дали човек работи в офис, притежава магазин или малък цех, или  управлява нечия фирма, всичко това е работа.

Хората от групата слушаха внимателно и се опитваха да отсеят нужното от чутото.

– Решенията, които вземаме ежедневно, имат голямо отражение върху работата ни, – продължи Миро. – Какво следва от това?

– Дългосрочните успехи и провали на работника, мениджъра или собственика се определят от качеството и точността на взетите решения, – обади се един слаб и дългокос младеж.

Миро остана доволен от отговора и продължи:

– Всяко решение, което сте вземали през живота си е продукт на вашето мислене в този момент. Решенията се превръщат в действия, а те пък от своя страна водят до някакъв видим резултат. Комбинацията от действията и резултатите създават репутацията на човека. Но къде е коренът на репутацията, нейното истинско начало?

– Мисленето, – отговориха в един глас няколко души.

– Мисловният процес прилича на семенце, – Миро започна да илюстрира с пример това, което искаше да им каже. – То покълва и расте години наред и когато му дойде времето дава плод. Качеството на плода е предопределен отдавна още от времето, когато се е развивало растението и за него са се полагали грижи. За това детството е важен етап, в който се формира мисленето на бъдещия индивид.

– Много училища днес учат учениците си какво да мислят, – каза недоволно един русоляв младеж. – Според мен това е пример за лошо формиране на мислене.

– Не ви ли се струва, че ние като общество притежаваме забележителни способности? – поклати глава един побелял мъж. – Логиката на мисълта ни ни води до погрешни, а често и опасни заключения.

– Какво мисли един човек, се определя от това, как точно мисли, – заключи едно нежно създание в зелена рокля и особен блясък в очите.

– Това е вярно, – съгласи се дългокосия младеж. – Няма значение дали заключенията са точни, безопасни, полезни, глупави, зли или такива, които довеждат компанията до банкрут.

– За това е важно да се обучават хората още от малки как точно да мислят, – заключи Миро.

Всички бяха разбрали, че не какво, защо и къде е важно за мисленето, а как се мисли.

Днешната дискусия свърши по-рано от предвидения час, но присъстващите на срещата си тръгнаха удовлетворени.