Да приемем, че някой е подарил на свой приятел диамантен пръстен, който струва много пари. Какво би си помислил този, който е подарил пръстена, ако след това при първата си среща с приятела му, той му каже:
– Какъв прекрасен пръстен ми подари. Аз ще го пазя и ще го скрия на безопасно място.
Такава глупост умът ни трудно би могъл да възприеме.
Но колко голямо е безумието на хора, които полагат всички усилия и постоянно се грижат за външния си вид и тялото си, дори и да е много красиво, неразбирайки, че в тях единственото съкровище е душата им.
Исус Христос оценява човешката душа повече от външността, видимия свят и за да я изкупи даде живота Си.
Човек може да се увлече по нещо красиво, но Бог цени вътрешното съдържание на това нещо – неговата душа.
Душата е безсмъртна, надарена е с разум и воля. Тя винаги разбира от какъв вид са всички наши чувства, съкровища на нашето мислене, източници на вътрешна привлекателност и красота, и до колко те са отражение на Бога.
Всяка човешка душа е уникално творение на неповторимия Майстор.
Тежко е на душата ни без Христос. Без Него тя прилича на дом без господар, град опустошен от враговете, кораб без кормчия, овце без пастир и болен изоставен от лекаря си.
Животът и мирът в душата ни са неразривно свързани с общението ни с Небесния Цар. Нека отдадем нужното място на Исус Христос в нашите сърца и души.

Рени би се радвала, ако можеше да се роди в друга епоха. Всичкия този водовъртеж около нея и дотягаше. Тя бе едва на 21 години, но живота я отекчаваше. Ако някой я попиташе:

– Рени, какво очакваш от живота?

Тя щеше да отговори:

– Нищо, просто да умра.

Рени е очарователно момиче и тези думи съвсем не ѝ подхождаха. Вечер съзерцаваше черното небе и се питаше, защо би искала да умре, преди да види новата зора. Не че имаше склоност към самоубийство или че самото ѝ съществуване, ѝ причиняваше непоносима мъка, заради която да сложи край на живота си.

Нещата стояха много по-просто. Светът, в който ѝ се бе паднало да живее не я очароваше. Колкото и да се стараеше, не можеше да открие нещо, което да я зарадва в този свят, забавлява или заинтругува. Отекчаваше до смърт, нямаше стимул, не изпитваше никакви вълнения.

Лошото беше, че никой от околните не споделяше нейното разочарование, а това я изкарваше от равновесие. Това вътрешно напрежение я изолираше, правеше я мрачна и съркастична. Това ѝ състояния я превръщаше в лудетина, която съсипваше празници и събирания на приятели и роднини. Тази ѝ чудатост не ѝ носеше нищо добро. Рени имаше чувство, че не може да се държи по друг начин.

Приятелката ѝ Десислава я предупреждаваше:

– С това си поведение си печелиш слава на свадливо и неприятно същество. Как ще се омъжиш? Като те видят такава неприветлива, ще те обявят за непрестъпна крепост.

Рени не можеше да приеме светът такъв, какъвто е. Тя искаше да употребява мозъка си така, както го прави всеки мъж. Не проявяваше никакъв интерес  към младежите, които ѝ досаждаха. Гледаше на брака като узаконена проституция. и как няма да мисли така, като бе издигнала книгата „Защита на правата на жените“ на Мери Уолстънкрафт по-високо от Библията. Тя бе завладяна от феминиската фолософия на Уолстънкрафт, която се смяташе за една от основателките на тези идеи.
Харесваше ѝ мисълта, че на жената трябва да ѝ се върне изгубеното достойство. Тя не бива да бъде смятана за слугиня на мъжа си. Рени вярваше, че интелигентноста не се измерва с големината на черепа. Тя често се шегуваше, като казваше:

– Вярно е, че главите на мъжете са са по-големи, но не защото имат повече сиво вещество, а за да носят по-голяма шапка.

От друга страна Рени осъзнаваше, че ако няма закрилата и покровителството на един мъж трябва сама да се издържа. но в дивата надпревара, конкуренция и мъжко надмощие в този свят, тя разбираше, че за да се наложи ще трябват много сили, енергия и усилия, но все пак тя беше жена. Щеше ли да издържи на всичко това, без подкрепа?

Можеше да понесе един брак, но искаше истински да се влюби в някой мъж. Тя бе убедена, че трудно ще намери мъж от този свят, защото неговата представа за любовта щеше да бледнее пред рамантичния трепет, който очакваше тя.

Рени копнееше за една бурна страст, която да я разтърси, една неистова треска да изпепели душата ѝ. Ала тя мечтаеше за това за това без капка надежда.

Какво ѝ оставаше в такъв случай? Можеше ли да се примири без това, което според нея, придаваше смисъл на живота ѝ? Не, в никакъв случай!

Ако това младо момиче можеше да разбере, че всяка жена би се покорила на мъж, който истински я обича и уважава, може би щеше да се отърве от феминиските идеи, които разрушават йерархия и благословенията, дадени ни от нашия Творец и Създател.

Отстояването на своята гледна точка е неразделна част от всеки брак. Но аргументите ви не винаги трябва да приключват със сълзи, викове и изясняване на отношенията.
Искате ли да запазите нервите си, времето и усилията си? Тогава се научете как да доказвате правотата си без семейни скандали.
Ето няколко тайни за конфликтно убеждаване.
За съжаление, все още никой не е успял да заобиколи всички остри ъгли в семейния живот. Но появата на спорове, кавги и дори скандали между съпрузите не се считат за нещо неприемливо, защото всички сме хора и всеки от нас има собствено мнение за това, което се случва около нас.
Ако обичате да използвате изясняването на отношенията на висок глас и мислите, че истината е на ваша страна, използвайте тези съвети, за да ви помогне, без конфликт да убеди съпруга си.
Слушайте, дори когато ситуацията е напрегната и се обърквате от критики и разочарования, опитайте да се изслушвате един друг.
Преди да започнете да доказвате правотата си, предоставя възможност на половинката си да представи своето мнение. При това не трябва да го прекъсвате или да отказвате да го слушате. Вие няма да намерите правилния аргумент в спора, ако не знаете какво мисли и чувства другият човек по отношение на настоящата ситуация.
Повишаването на гласа е популярна техника за привличане на вниманието. Но при конфликт това не е подходящ метод. Колкото по-силно  крещите, толкова повече разстройвате другия и толкова по-малко той обръща внимание на вашите доказателства. В тази борба защитата на гледната точка само се забавя.
Ако искате да получите желаното от човек, опитайте се дори и при покачване на напрежението, да не губите търпение. Говори със спокоен глас и не загрявайте обстановката допълнително.
Починете си, ако чувствате, че всичко се срива. Когато някой от вас наистина започне да кипва и престане да мисли трезво – трябва да си починете. Ако не го направите, никакъв аргумент не ще помогне да се защити коя да е гледна точка без семеен скандал. Най- добре спрете дискусията, за да се преосмисли всичко, а по-късно се върнете отново към нея.
Извинете се. Нека приемем факта, че ние не винаги сме прави, но често не си даваме сметка за това и го осъзнаваме късно. Ако на някой етап от спора разбирате, че наистина сте направили нещо нередно и признаете грешката си – извинете се. Искрено и честно поискайте прошка.

Ние сме привикнали към скоча. Използваме го за хиляди неща.
А знаете ли как се е появил?
Това се случило през 1923 г. Изобретателят Ричард Дрю започнал работа на фирма за хартия.
Била му поставена задача да проследи продажбата на хартия в магазините и работилниците. По това време той посетил цех за автомобили.
Дрю забелязал, че при боядисването на автомобила с няколко цвята, не се получават равни линии. И той си поставил задача да реши този проблем.
При следващото си посещение в цеха Дрю носел 5 сантиметрова „лента за поливане“, която била намазана с лепило и от двете страни. Но тя се смачкала и малко по-късно вече не можела да се използва.
Бояджията се заинтересувал от направеното, но не платил за изобретението. Всички останали с мисълта, че идеята не е толкова добра.
След 7 години Дрю си спомнил за своето изобретение. Но този път събитията протекли по-различно.
На 8 септември 1930 г. се появил нов образец на скоча, които веднага отишъл при клиент в Чикаго.
И какво се случило по-нататък?
Изобретението компенсирало всички вложени усилия. Скочът най-накрая бил оценен по достойство.

В долинита имаще прилични човешки жилища. Стените им бяха тухлени, на покривите блестяха червени керемиди, на прозорците имаше не животинска ципа, а стъкла. Някой от тях имаха течаща вода, телефон и дори сателитни антени.

Денят беше непоносимо горещ, а Петър се изкачваше по хълма. Тук къщите бяха схлупени и мизерни. Вместо прозорци и врати, зееха дупки, през които вятърът влизаше безпрепятствено. Съборетините трудно можеха да минат за навеси. Бяха сглобени от хартия и пластмаса. Това беше най мизерния квартал.

Петър живееше в този град вече 27 години. След като завършеха семинарията йезуитските свещеници започваха кариерата си на места с известни лишения, но никой не се привърза към мизерията така, както Петър. Той не пожела да „научи урока си“ и да продължи нагоре в йерархията. Беше решил да остане и да се пребори с нищетата, колкото и трудно да беше това.

Беше чувал от учителите си и по-богати хора да казват:

– Бедността е като упорит плевел, ако днес изтръгнеш едно стръкче, утре ще пораснат 10.

Той често упорстваше:

– Но това съвсем не е безмислено. По тези смърдящи и кални улички живееха повече от 8 хиляди човека и всеки от тях е създаден по Божий образ. Дори само един от тях да получи храна, за да не гладуват или подслон, вместо да спи на улицата, усилията не са напразни.

Тази вечер той нямаше да полага грижи за нуждаещите се, да сипва супа и раздава храна на бедните или да завие с одеало някое зъзнещо дете. Беше зает да събира материал за доклада, който го бяха помолили да направи, за този беден квартала, от социалните служби. Самият факт, че бяха поискали такъв доклад, беше някакъв успех, от 9 месечното му ходене по мъките.

Властите отдавна бяха оставили хората в този квартал на произвола на съдбата. Тук закон не важеше. Ако хората искаха училище или болница си ги строяха сами или настояваха пред властта, докато им обърнеха внимание.

Така Петър се беше превърнал в официален представител на тези бедни и изоставени хора. Не веднъж ходатайстваше и настояваше пред държавната бюрокрация, чукаше на вратите на някои благотворителни организации, за да получи нещо за децата, които растяха по залетите с помия улички и се ровеха в боклука за храна.