Дани погледна нагоре стреснато. Петров стоеше над него и гледаше надолу през зацапаните си очила.

– Имаш ли нещо да кажеш на класа? – попита Петров.

– Не, всъщност не,  – каза тихо Дани, като се опитваше да скрие тетрадката си, в която скицираше нещо.

– Може би желаеш да ни покажеш домашното си, над което си се трудил цяла седмица, – подигравателно подхвърли Петров.

– Ами, …. – започна Дани засрамено.

– А може би слушаш внимателно урока в час и старателно си водиш записки за чутото, – гласът на Петров премина в кресчендо.

– А мм …., – започна да мънка Дани, чудейки се как да се измъкне от ситуацията.

– Разбира се, че не, – продължи своята назидателна реч Петров. – Аз съм само един учител, който стои по цел ден тук и си приказва разни работи, за собствено удоволствие и кеф, без надежда, че ще успее някого да образова.

– Ама аз наистина слушам, – запротестира Дани.

– Не се опитвай да ме заблуждаваш, – кресна учителят.

Петров беше винаги изтупан по модата, но говореше като човек от миналия век. Учениците се страхуваха от него и никога не му правеха номера, като на другите колеги, които бяха доста либерални в опитите си да се справят с тази „пасмина“.

Той беше дошъл от скоро в училището, но още от първия ден беше накарал учениците да запазят тишина. Нямаше нищо топло, сърдечни и любвеобилно в този човек.

Но резултатът беше налице. В класната стая винаги имаше дисциплина, домашните се предаваха навреме. Дори най-бунтарски настроените и небрежните в учението деца изправяха гърбове и млъкваха щом Петров влезеше в стаята.

В долинита имаще прилични човешки жилища. Стените им бяха тухлени, на покривите блестяха червени керемиди, на прозорците имаше не животинска ципа, а стъкла. Някой от тях имаха течаща вода, телефон и дори сателитни антени.

Денят беше непоносимо горещ, а Петър се изкачваше по хълма. Тук къщите бяха схлупени и мизерни. Вместо прозорци и врати, зееха дупки, през които вятърът влизаше безпрепятствено. Съборетините трудно можеха да минат за навеси. Бяха сглобени от хартия и пластмаса. Това беше най мизерния квартал.

Петър живееше в този град вече 27 години. След като завършеха семинарията йезуитските свещеници започваха кариерата си на места с известни лишения, но никой не се привърза към мизерията така, както Петър. Той не пожела да „научи урока си“ и да продължи нагоре в йерархията. Беше решил да остане и да се пребори с нищетата, колкото и трудно да беше това.

Беше чувал от учителите си и по-богати хора да казват:

– Бедността е като упорит плевел, ако днес изтръгнеш едно стръкче, утре ще пораснат 10.

Той често упорстваше:

– Но това съвсем не е безмислено. По тези смърдящи и кални улички живееха повече от 8 хиляди човека и всеки от тях е създаден по Божий образ. Дори само един от тях да получи храна, за да не гладуват или подслон, вместо да спи на улицата, усилията не са напразни.

Тази вечер той нямаше да полага грижи за нуждаещите се, да сипва супа и раздава храна на бедните или да завие с одеало някое зъзнещо дете. Беше зает да събира материал за доклада, който го бяха помолили да направи, за този беден квартала, от социалните служби. Самият факт, че бяха поискали такъв доклад, беше някакъв успех, от 9 месечното му ходене по мъките.

Властите отдавна бяха оставили хората в този квартал на произвола на съдбата. Тук закон не важеше. Ако хората искаха училище или болница си ги строяха сами или настояваха пред властта, докато им обърнеха внимание.

Така Петър се беше превърнал в официален представител на тези бедни и изоставени хора. Не веднъж ходатайстваше и настояваше пред държавната бюрокрация, чукаше на вратите на някои благотворителни организации, за да получи нещо за децата, които растяха по залетите с помия улички и се ровеха в боклука за храна.

Първо разберете защо се случва това. Съвсем не оправдавам тези, които правят от другарчетата си „боксова круша“.
Вие можете да се обърнете към учителите и възпитателите, но това не е достатъчно.
Напълно е възможно вашето дете да се заяжда с цел да му се обърне внимание, независимо от последствията.
По-слабите физически деца в училище също понякога са бити. Тогава помогни на детето си да укрепне и да стане по-силно. Насочете го да се занимава с някакъв спорт. Нека сам да се отбранява, а не да се крие в ъгъла, но не със злоба, а да докаже, че не трябва да го закачат.
За да защитите детето си от побойници, трябва да му обръщате повече внимание. Нападат не само слабаците, но и страхливите деца.
Възможно е детето ви да има низка успеваемост, а на урок по физическо възпитание да е „лош играч“. Децата в това отношение са жестоки и не прощават.
Възпитавайте у детето си увереност, интелигентност, чистота и правилно говорене. Това ще му помогне много при неговото израстване.
Не съветвайте детето си непременно да се бие. Не му се карайте за неумението да направи това или онова. Запомнете, ако е слабо детето ви, това може да се преодолее, но ако се озлоби в себе си, това може да доведе до дългосрочно отмъщение за тези, които са го обидили, а това не е добре.

Диди беше малко момиче. Руса коса, очи, в които се отразяваше небето и лъчезарна усмивка, всичко това бе събрано в нея. Скоро тя щеше да навърши 6 години. Живееше при леля си, възрастна стара жена с посребрени коси, защото родителите ѝ бяха починали.
След закуска леля ѝ каза:
– Отиваш и си оправяш стаята веднага, след това ще дойдеш да ми почетеш. Като свършим с четенето, ще дойдеш да ми помагнеш да приготвя яденето за обяда. А, забравих да ти кажа, че съм те записала на урок по пиано. Учителката обеща днес да дойде следобед към два часа…..
Следваха изброявания на редица още дейности, с които Диди трябваше да се справи през целия ден.
– Но, лельо, – изплашено извика Диди, – аз кога ще живея. След всичко, което изброи да направя, едва ли ще ми остане време да си поиграя.
– Да живееш? – недоволно вдигна вежди лелята. – Не разбирам какво имаш предвид. Всички ние живеем, докато не ни прибере Господ. А ти живееш, като се занимаваш с полезни дейности.
– Да, когато се занимавам с нещо, аз дишам и се движа, но нима това е животът. Когато казвам, че искам да живея означава, че мога да върша това, което обичам. Да изляза да играя на улицата с другите деца, да прочета книга, която ми харесва, да се разходя из градината, … всичко, за което мечтае всяко малко момиче на моите години.
Лелята беше строга и стриктна жена. Тя се наведе и се замисли.
Много неща бе видяла в живота си и бе успяла да се пребори с бедността и мизерията. Предстоеше ѝ доста работа с това дете, не че Диди беше непослушна и плава, но тя бе длъжна да стори всичко необходимо за нея.
„Може би малко я заангажирам със полезни дености, – помисли си старата жена, – навярно трябва да прибавя още нещо“.
Възрастните хора се стремат да дадат всичко на децата, но не осъзнават, че всяко дете трябва да се наслади на детството си, да направи свои собствени открития и да получи само опит в живота си.

„Не гледайте само за собствените си интереси, но се интересуват и от другите, също“.
В бракът ви може да имате много възможности, при които трябва да правите корекции в живота си. Промяна се извършва през цялото време. Това са етапи свързни с децата, работното място или някакво заболяване. При промяна на обстоятелствата в живота ви, вие и вашият съпруг ще трябва да направите корекции, за да запазите брака си. В действителност, вие изглеждате като двама несъвършени човека, които изграждат съвместен живот, който изисква определена настройка.
Хората в бракове, които израстват, винаги ще демонстрират способността да се нагаждат един към друг. В основата си, това е наистина безкористно. Да се ​​научим да бъдем по-малко егоистични е един от най-великите уроци в живота. Той може да бъде и най-важният урок, който Бог иска да ни научи чрез брак.
Как да станем по-малко егоистични и да направи положителни корекции спрямо съпруга си в брака? Помислете от какво вашият съпруг се нуждае най-много? Библията казва: „Не гледайте само за собствените си интереси, но се интересуват и от чуждите“. За съжаление, колкото по-дълго сме женени, толкова по-малко мислим за нуждите на нашите съпрузи. Ние трябва да бъдем загрижени за нуждите на всички останали повече, отколкото за нашите собствени нужди. Това трябва да е особено вярно за домовете ни.
Погледнете един към друг. За да се приспособите към вашия съпруг означава да дадете това, което наистина се иска от вас, за да отговори на нуждите на вашата съпруга или съпругата. Някои хора мислят, че жените им трябва да се корегират в брака, защото те са духовните водачи на дома си. Но да бъдеш лидер означава, че ти трябва да проправиш пътя за по-лесното извършване на дейностите в семейството си.
Направете корекции в малките неща. Може би това означава, да пристигнеш малко по-късно или да си тръгнеш малко по-рано, да си легнете малко по-късно или да станеш малко по-рано, да отидеш на кино или ресторант, защото вашият съпруг иска да отиде, да слушате, когато вашият съпруг иска да го изслушате, а не само когато ви се искате да правите това. В тези малки ежедневни решения трябва да се приспособявате и да отговаряте на нуждите на другия. Така именно се изразява истинската любов.
Любовта не е само в произнасяне на нежни думи, тя трябва да се показва на дело. Отнасяйте се към вашата половинка така, както Исус би го направил. Ако вземете решение да постъпвате така, то всичко се променя. Зрялата любов се отнася вече за тренирани хора. Исус е нашият най-добър пример, когато става дума за любов „От това познаваме любовта, че Той даде живота Си за нас“.
Ще прекараме ли остатъка от живота си, като се стремим да прилагаме това, за да имаме брак, който да бъде неизмеримо по-добър?
Корекция, която сте виждали съпругът ви да прави във вашия брак, означава ли много за вас? Казахте ли му колко много оценявате това?
А каква промяна бихте направили тази седмица като акт на любов към съпруга си?