Павел имаше коза, която много обичаше. Един ден тя изчезна от двора, а вечерта му се обадиха от полицейското управление:

– Кола е ударила козата и сега животното е в канавката край пътя.

Павел много се разстрои след тази вест, но въпреки болката отиде да прибере мъртвото животно.

Оказа се, че козата е жива.

Някой бе я откраднал и я бе хвърлил в канавката.

Павел скочи при животното, разряза въжетата, които бяха стегнати около краката му. Удари го и извика:

– Ставай!

Но животното продължаваше да лежи неподвижно, сякаш беше още вързано.

Павел отново я удари и изкрещя:

– Ставай, глупава коза! Не разбираш ли, че те отвързах?

Но животното не мърдаше.

Тогава той сам вдигна козата и я постави на крака. И едва тогава тя разбра, че е свободна.

Не сме ли така понякога и ние вярващите?

Ние вече сме свободни, така че не трябва да чакаме, да ни освободят. Исус ни изкупи напълно на кръста.

Той разкъса нашите вериги на робство и дяволът вече няма власт над нас, но въпреки това някои вярващи, подобно на тази коза, „лежат отстрани на
пътя“, чакайки да бъдат освободени, въпреки че Исус вече ги беше освободил.

Помислете, Бог не е изпратил Исус на този свят да разбере как се чувстваме в нашето робство и да ни остави роби на греха.

Неговата цел беше да ни освободи от това мизерно, окаяно състояние и да ни осинови.

Ние сме завинаги изкупени от проклятието на греха и закона. Бог изпълни Своята цел чрез смъртта Исус Христос и Неговото възкресение.

Исус, Божият Син, ни е освободил, като ни е изкупил от робството на греха завинаги.

Стамен бе на осем години, когато един баща му каза:

– Един ден ще станеш твърде добър за мен.

– Няма как да стане, – възрази синът.

Тогава Стамен смяташе, че родителите му са окачили луната.

Осем години по-късно, той установи, че баща му е бил прав. Стамен се срамуваше от всичко, което правеха родителите му.

Във фазата на пубертета, трудно се надживява склонността да се притесняваме за имиджа си.

Един ден Стамен разбра:

– Управлението на имиджа е един от начините, по който към семейството си се отнасям като към огледало. Вместо да виждам кои са те, какво им е нужно и как да ги обичам, виждам собствените си стремежи и страхове. Понякога дори ги използвам за своя собствена изгода.

Баща му често го бе съветвал:

– Целта на семейството ти не е да те накара да се чувстваш комфортно. Тя е да те освободи, за да обичаш Бог и света повече, защото не би могла да се справиш сам. Семейството не е било предназначено да бъде пешка в играта за управление на имиджа, защото никога нещата не са се въртели около нас. За нас – да. Заради нас – не.

А дядо му, когато го наблюдаваше в тинейджърската му възраст, усмихваше се и казваше:

– Семейства съществуват, за да обичат Бог и другите, вместо за да поддържат имидж, да се сравняват с другите или да се уверят, че децата им се открояват, няма повече нужда да се напрягат. Това освобождава децата ни от наложената от обществото ни тежест на съсредоточаването върху себе си. Когато въвлечем децата си да станат част от цел, която надхвърля самите тях, натискът става много по-малък.

Има едно призвание, което е по-значимо от семейството. Семейството е добро и хубаво, заповядано от Бог нещо и то може да бъде част от този призив, но никога не е било предназначено да бъде самоцел. Тази мисия, а не съвършеният ни брак или успешните ни деца, винаги е по-важна.

Това бе невероятен кораб. Персоналът се грижеше безплатно за здравето на стотици хора от Африка.

Екипът оправяше цепнатина в небцето, възстановяваше възможността на неподвижни крака да ходят и какво ли още не.

И всичко това се набиваше на очи, но какво да кажем за инженер Малинова. Тя оставаше незабелязана.

– Коя е тя? И какво прави изобщо на този кораб? – попита с изненада един от журналистите, които снимаха и постоянно пишеха, за този невероятен помощник на много бедни хора в Африка.

– Едва ли лекува хора, – обади се човекът с камерата.

Инженер Малинова се усмихна и обясни:

– Назначена съм да работя на пречиствателната станция на кораба.

– И за какво е нужна такава? Не се ли изхвърля всичко във водата? – искаше да изясни нещата за себе си журналистът.

– Четири хиляди литра отпадъци се произвеждат всеки ден, – кимна леко с глава Малинова, – а управлението на този токсичен материал е сериозен бизнес.

Да, тя се грижеше тръбите и помпите да снабдяват с достатъчни количества от необходимото при животворните операции.

Лесно е да ръкопляскаш на тези, чието служение е явно, но не бива да се пренебрегват и тези, които поддържат първите.

Не могат да се издигат едни дарби по-високо от други.

Всеки дар е важен, независимо дали е чудотворно изцеление или е в помощ на другите.

Всъщност, колкото по-малко важна е ролята, толкова по-голяма чест заслужава.

„Тия части на тялото, които се виждат да са по-слаби, са необходими“.

Николай работеше в една от фирмите за доставки на пици. Той караше по зададеният му маршрут, когато се натъкна на дом, обхванат от пламъци.

От сградата се чуваше детски писък.

– Боже, там има дете, – изтръпна куриерът.

Николай без да се замисли много веднага се втурна в горящия дом.

Озовавайки се сред пламъците, той затвори очи и се заслуша. Дете още пищеше.

Николай кашляше и се задушаваше, но не спираше.

Куриерът се добра до малкия, взе го на ръце и го изкара навън.

Оставайки без дъх, Николай падна на земята.

Той се бе надишал прекалено много с дим.

Веднага го откараха в болницата, където му помогнаха да възстанови здравето си.

Местното полицейско управление нарече постъпката на Николай героична и вдъхновяваща.

Слънцето грееше и излъчваше топлина, макар че бяхме още януари.

Днешния ден бе почивен, но в душата на Захари Спасов се таеше напрежение. Той бе излязъл да се разсее и поразвлече.

В парка срещна приятеля си Григор Смеянов.

– В какво време живеем само, – въздъхна тежко Захари. – Нервите ни са изпънати, като струни на музикален инструмент, до край и всеки момент могат да се скъсат.

– Откакто изобретиха електронните часовници много неща се измениха, – скептично додаде Григор.

– Че какво ни пречат часовниците? – попита Захари.

– Сега ние отделяме много време на умните си часовници, смартфоните и лаптопите си. Темпът на животът ни е станал по-бърз. Даже нашето „спокойно“ ходене се ускорява, – поясни Григор.

– Това е вярно особено за градовете, – съгласи се Захари, – а това оказва негативно влияние на здравето ни.

– Знаеш ли, – Григор вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре, – един професор бе казал, че ние се движим бързо и все по-бързо. И отношенията помежду ни са такива. Това енергично движение ни кара да мислим, че всичко може да стане веднага, на момента.

– Може ли изобщо да се контролира времето? – попита изпълнен със съмнение Захари.

– Тайната за управлението на продължителността за извършване на нещо, не се състои в това да се забързват нещата или да се забавят, – загадъчно се усмихна Григор.

– Тогава в какво? – очите на Захари искряха от любопитство.

– Единствено в пребъдването в Бога.

– Какво означава това? – недоумяваше Захари.

– Това е да прекараш повече време с Господа, – обясни Григор. – Този, Който ни е формирал, знае нашите цели и планове, най-добре може да ни упъти към най-добрият вариант.

– Тогава какво да правим? – Захари повдигна отчаяно рамене.

– Нашето време на земята не е вечно. И все пак ние можем да го управляваме разумно, не от гледна точка на часовника, но като даваме всеки ден на Бога. С Него ще бъдем навреме, сега и завинаги. Така и Моисей ни съветва да се обърнем с молба към Господа: „Научи ни да броим дните си, че да си придобием мъдро сърце“.