Денят бе студен. Вятърът не прощаваше на смелчаците решили да се покажат на вън. Сняг нямаше, но студът вилнееше с пълната си сила.

Наско натискаше педалите на колелото си, борейки се с насрещната стихия. Сълзите му се стичаха по лицето, а вятърът ги грабваше и отнасяше нанякъде.

Горчеше в сърцето му, а думите на сестра му още кънтяха в ушите му:

– Колко си глупав, Дядо Мраз няма! Даже и слабоумните го знаят това!

Къде отиваше Наско в това студено време? При баба си.

– Тя ще бъде честна със мен, – казваше си момчето. – Винаги и направо ми е казвала истината. Никога не ме е лъгала.

В дома на баба му ухаеше на топли кифлички. Наско се самопокани и веднага започна да опитва от вкусотиите на масата. Докато ядеше, той разказа на баба си какво е преживял.

– Чуй ме, миличък, може да ти се иска, но Дядо Мраз наистина няма, – каза сериозно старата жена. – Това е само приказка. Тя се разказва на децата, не знам защо и те много страдат като теб, когато разберат истината.

Наско бе преглътнал вече сълзите си, но в очите му се четеше скрита тъга.

– Я си обличай палтото и да вървим, – подкани го баба му.

– Къде ще ходим, бабо?

Тя не му отговори, само му подаде ръка и двамата излязоха.

Отидоха до универсалният магазин, където имаше всичко. Когато застанаха на вратата, баба му подаде една педесетачка и му поръча:

– Иди купи нещо за този, който има нужда от него. А ще те чакам тук.

Наско често пазаруваше с майка си, но никога не го бе правел сам. Магазинът бе пълен с хора. Момчето постоя няколко минути смутено сред навалицата, стискайки парите в ръка.

„Какво да купя? – помисли си Наско. – И за кого да го купя?“

Той прехвърли в ума си всички, които познаваше – приятели, съседи, членове от семейството му…

Изведнъж се сети за Боби, който миришеше лошо и имаше мръсни и зацапани с кой знае какво коси. Той седеше точно зад Наско, когато бяха във втори клас. Когато настъпеше зима, майка му изпращаше бележка на учителката, че е болен, а той просто нямаше палто, за да излезе навън.

– Ще купя палто за Боби, – реши Наско.

На Наско му хареса едно от палтата. Имаше топла подплата, а и външно изглеждаше много добре.

Когато го занесе на касата, жената любезно го попита:

– Това подарък за някого ли е?

– Да, – каза срамежливо Наско и подаде банкнотата.

– Много е хубаво, – усмихна се жената. – Навярно ще го хареса.

Тя постави грижливо палтото в една голяма чатна и пожела:

– Весела Нова Година!

Същата вечер бабата на Наско заедно с внука си опаковаха подаръка в новогодишно изрисувана хартия, като прибавиха някоя и друга празнична панделка.

Наско написа на пакета: „За Боби, от Дядо Мраз“.

Когато Боби получи новото си палто, очите му искряха от радост, а сърцето на Наско преливаше от любов. Той бе разбрал, че няма по-хубаво от това да зарадваш някого в Новогодишната нощ.

Денят предаваше властта на нощта. В стаята стана тъмно, но Велин продължаваше да седи на стола без да обръща внимание на това. Той бе напрегнат. Нещо сериозно го измъчваше.

В стаята шумно влезе Деси, светна лампата и като видя угрижения си брат попита:

– Ти какво правиш на тъмно? Какво си оклюмал?

– Искам да подаря най-хубавият подарък на Рожденика. И се чудя, какво би Му харесало най-много?

– Кой има рожден ден? – попита Деси и разтърси глава, искайки да си припомни.

Велин се усмихна:

– Наближава Рождество…

– А това ли? – възкликна не много въодушевено Деси. – Той си има всичко. Какво можеш да Му подариш?

– Искам с нещо да го зарадвам, – въздъхна Велин, – но не зная с какво.

– Ако е нещо сантиментално, може да изглежда незначително и безсмислено, – започна да разсъждава Деси на глас. – Да кажем, че е нещо практично, но и тогава не знаеш дали ще покриеш стандартите му за качество. Обикновено се дават пари, рожденикът сам да си избере подаръка, но в случая ми изглежда неестествено.

– Това е човешко съобразяване, – недоволно реагира Велин, – суетно, егоистично, пресметнато в цифри, бюджет или някаква благодарност. Такъв начин на подаряване е свързан с мисълта: Какво ще си помисли рожденикът или останалите гости?

– Не знам, – призна безизходното положение Деси.

– Спомняш ли си история с бедната вдовица в храма и двете лепти, – попита Велин, – които пуска в съкровищницата на храма? Тази жена постъпи странно според човешката логика. Защо ѝ е необходимо да дава на Бога всичко свое, което на практика е абсолютно нищожно?

– Вярно, – замисли се Деси, – тези монети няма да свършат никаква работа за нея самата, камо ли на Бога. Тогава защо Христос забелязва точно нея и я даде за пример на учениците Си?

Велин бе осенен от неочаквана мисъл. Той вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре и въодушевено каза:

– Защото тази вдовица си ти, аз и всички останали хора, които сме поканени на голямото празненство за рождения ден на най-добрия ни Приятел.

– Тогава какви варианти ни остават? – попита озадачено Деси.

– Ако сме горди, няма да отидем, защото ще си кажем, че нашият подарък е жалък и тогава всички ще видят колко не можем, не знаем, нямаме или не сме.

– Аз бих постъпила така, ако смятам, че подаръкът ми не струва и другите ще ми се смеят, – изказа мнението си Деси. – Но какво в действителност трябва да направим?

– Другият вариант е да отидем смирено с двете лепти и да ги пуснем в ръката на Рожденика. Той няма нужда от тях. За Него не е важна стойността на твоя подарък. Това, което ще зарадва Рожденика, е покорност дори в малкото или в това, което ти си мислиш, че е малко.

Деси гледаше брат си и още не можеше окончателно да реши, какво да подари на Рожденика.

– Господ Исус Христос иска да използваме двете лепти на това Рождество. Независимо колко незначителни се чувстваме, трябва да използваме това, което имаме в джоба си, в ума си, в ръцете си, в дома си, за да зарадваме някого заради Исус на това Рождество. За да зарадваме Рожденика, ни трябва само едно – готово за това сърце, – заключи тържествено Велин.

Където и да отидем, каквото и да правим, особено  за празниците, ние много внимателно се приготвяме.

В дома на Стефан и Борис кипеше усилена работа. Наближаваше Рождество.

– Подготви ли се за празника? – попита Стефан брат си.

– Какво толкова има да се приготвям? И за какво е всичката тази суматоха? – възмути се Борис. – Ще си облека чисти и изгладени дрехи. Ще се среша, та косата ми да придобие някаква форма. Обувките си ще лъсна. А, и да не забравя, малко парфюм няма да ми е излишен.

– Само това ли? – изненадано повдигна вежди Стефан.

– Какво друго?! – възкликна Борис. – Нали това правим, за да създадем добро впечатление у другите, а това до някъде способства за увереността и устойчивостта ни, но преди всичко за нашето самочувствие.

– Подготовката е не само външна, но и вътрешна, – въздъхна дълбоко Стефан.

– Вътрешна? – попита недоумяващо Борис.

– Вътрешният процес е невидим, много пъти дори е неосъзнат, – започна да обяснява Стефан. – А понякога дори и неосъществен. Умът ни се настройва спрямо ситуацията.

– Искаш да кажеш дали е шумно или тихо, весело или тъжно? – прекъсна го бързо Борис.

– Да, – съгласи се Стефан. – И това влияе на поведението ни. Според ситуацията се чувстваме по определен начин и знаем как да се държим пред останалите. За това те попитах: Каква е вътрешната ти нагласа за Рождество? Не какви дрехи ще облечеш, дали ще участваш в програмата за празника или ще бъдеш с приятелите си на път, а какво е усещането ти за предстоящото празненство?

– Какви са тези глупави въпроси? – намръщи се Борис. – Празник като всеки друг.

– Съвсем не са глупави, – реагира мека Стефан. – Ако усещаш, че ти липсва радост и мир за празника, трябва да положиш началото на поне една положителна промяна. Каквато и да е причината сърцето ти да не е готово за рождения ден на Спасителя, Рожденикът иска да я споделиш с Него. Не защото Исус Христос не знае какво става в душата ти, а защото очаква да бъдеш открит, както подобава на едно истинско приятелство.

Борис все още намръщено гледаше брат си и вдигаше ръце от време на време, сякаш искаше да се отърве от нахален натрапник.

– Много пъти това, което изпитваме дълбоко в себе си, остава скрито и на тъмно, недокоснато от истината на Божието Слово. Когато бъдем докоснати от светлината на Писанието, нещата, които допреди това сме считали за нормални, придобиват съвсем друг смисъл. Искаш ли Исус да бъдеш тъжен, отчаян, изнервен или самотен на Рождество?

– И какво да правя тогава? – безпомощно въздъхна Борис.

– Има неща, които трябва да правим  всекидневно, например, да се радваме, да се молим и да благодарим.

– А ако ги изпълня и не се чувствам добре? – смотолеви нерешително Борис.

– Това е невъзможно, – откликна Стефан. – За това Рождество ти пожелавам радост, която да идва от мисълта за Спасителя; молитва, която побеждава всички негативни обстоятелства и благодарност, която да бъде твоят подарък за Рожденика.

Навън валеше обилно. Нямаше вятър, но беше студено. Димитров крачеше бодро по улицата, но изведнъж реши да се отбие в близкото кафене.

Вътре имаше много малко посетители. Димитров си поръча кафе и зачака поръчката си.

Когато сервитьорката му поднесе любезно кафето, той я попита:

– Ако сега имахте възможност да разговаряте с Бога, каква молба бихте отправила към Него?

– Искам да имам мир в себе си.

Сервитьорката се разплака.

– Баба ми скоро почина, – уточни жената, – около погребението и след това преживях доста емоционални смущения.

– Вие искате вътрешно спокойствие, но изглежда нямате връзка с Господа?!

Сервитьорката го погледна изненадано.

– Хората често търсят задоволство, като се опитват да подобрят външния си вид, физическата си годност, финансовото положение и социалния си статус или като злоупотребяват с различни вещества, – продължи спокойно Димитров. – Но такива неща не могат да донесат спокойствие в сърцето или ума.

– Тогава какво да направя?

– Само връзката с Исус води до истински мир.

Жената бе вперила очи в Димитров и очакваше да чуе още нещо за този непознат за нея мир.

– В света сме роби на прегрешенията си. Заблуждаваме се и живеем в опозиция на Бога. Нашите престъпления са създали препятствие на враждебност между Него и нас, а ние сме безпомощни да ги пресечем сами. Без Божията намеса не бихме могли да намерим пътя на мира. Но нашият небесен Отец е предоставил идеалното решение на проблема ни с греха.

– Какво е то? – очите на сервитьорката се бяха ококорили от нетърпение.

– Той изпрати Сина Си, за да плати за нашите беззакония и да премахне разделението, което съществуваше между нас и Него.

– Помогнете ми да добия този мир.

– Нека се помолим заедно, – предложи Димитров.

Двамата наведоха глави.

– Боже, ето една душа, която се нуждае от Твоя мир. Разчупи оковите на греха и я освободи. Дай ѝ възможност да Те опознае по-добре, приемайки я за Своя дъщеря в голямото Божие семейство. Оставям я в Твоите ръце и вярвам, че Ти ще извършиш необходимото.

След молитвата на лицето на сервитьорката грееше усмивка, очите и искряха, а цялото ѝ същество красноречиво говореше, че тя вече има мир с Бога.

Това бе голямата им мечта – съживление, мощно движение на Бога в обществото. Те бяха от една малка църква, но нима стремежите ни за нещо по-добро, не са вложени от Бога в нашите сърца?

И това се случи. Грешниците се покайваха. Престъпниците отиваха в полицията и признаваха злодеянията си. Хората буквално плачеха по улиците, а църквите бяха препълнени с люде.

И това не бе само ден, седмица или месец, а цели 14 години подред. Всички се изненадваха от тази Божия благодат и се питаха:

– От къде дойде това?

– Знаем, че не сме го заслужили, но как стана?

Веднъж в църквата  на една от молитвените служби се изправи дядо Петър и с болка си призна:

– Много отдавна имах навика, всяка събота вечер до след полунощ да се моля Святия Дух да слиза между нас, – старецът се разплака, – …. а сега това вече не правя две или три седмици вече. Простете ми и Бог нека ми прости…..

В църквата настана тишина. След думите на старецът, никой не смееше да помръдне.

Пастирът наруши мълчанието:

– Сега разбрахте ли, кой е ключът, който е държал толкова време съживлението в района? Ако искаме съживлението да продължава, трябва да се молим ….

Дядо Петър се изправи, издигна ръце нагоре и започна:

– Моля Те, Господи, докосвай сърцата на мъже и жени не само в нашата област, но и в цялата ни страна. Отвори очите им, за да осъзнаят греховете си и да признаят нуждата си от Спасител.. Излей Духа Си в града и страната ни и нека мощно Божие движение променя сърцата и умовете на хората. А на нас ни дай бреме за погиващите и ни помогни да достигнем до изгубените. Помогни на църквата да бъде готова да служи на тези хора и да им помогне в тяхното израстване. В името на Исус. Амин.