Пламен обясняваше нещо на приятеля си Крум, като размахваше ентусиазирано ръце:

– Чуй само: „Който пази смоковницата ще яде плода ѝ, а който се грижи за господаря си ще бъде почитан”.

– Да, има парадокс в това, – съгласи се Румен.

– Явно е, дори и най-дребните задачи на слугата, , – побърза да отбележи Пламен, – който защитава своя господар, ако са изпълнени добре, са повод за почит. Всяка добре свършена работа е достойна в очите на Бога.

– В този свят тези, които полагат труд се смятат за по-долни от тези с положение и висок пост, – забеляза Румен.

– Виж, – Пламен развълнувано вдигна ръка, – Бог още в самото начало бърка в пръстта и прави човек и Той не смята, че това е под достойнството Му.

– Дори Исус, когато дойде на земята, не бе с много свободно време, Той бе дърводелец, – кимна с глава Румен.

– Ако не вършиш работа и то работа, с която можеш да се гордееш, ти си откъснат от своята човешка същност, – заяви Пламен. – Душата ти ще атрофира. В крайна сметка работата не е зло, а благо.

– И все пак не е задължително това да бъде голяма кариера, която да промени света, – засмя се Румен. – Всяка работа, която е полезна за другите и е свършена добре, заслужава почит.

– Презираш ли работата на метачките или тези, чиято работа е доста мръсна? – предизвикателно попита Пламен.

– Почакай, – спря го с вдигната длан Румен. – Някои презират и хора, които градят кариера, за която се изискват повече умения и образование.

– Тези различия за нас не трябва да имат значение, Исус приемаше всички, – поклати глава Пламен.

Марко не обичаше да ходи на училище.

В къщи майка му го попита:

– Защо мразиш училището? Знанията, които получаваш там, ще ти бъдат необходими в живота.

– Уроците по алгебра, граматика и периодичната таблица ме отегчават, – отговаряше Марко навел глава.

Но това момче обичаше да си стои в къщи.

През лятото Марко ходеше на работа с баща си. Той бе само на 15 години, но знаеше всичко за цимента, дърводелството и как да измаже една стена.

На тези умения, които усвояваше с баща си, той не можеше да се насити.

Каква е разликата между училище и строителство?

Любовта.

Защо Марко обичаше едното, а мразеше другото?

Защото любовта подхранваше знанията за едното, но не и за другото.

Това е много важен въпрос.

Какво обичаме?

Ние ценим това, което обичаме.

Ако обичаме истината и мъдростта, ще ги търсим като скъпоценно злато.

Те ще ни пазят.

Симо бе омърлушен. Личеше си, че нещо го гнетеше.

– Купих си специална тенис ракета, топка, екип, обувки, шапка и всичко, което е необходимо – сподели Симо. – Мислех си, че съм добре екипиран и ще побеждавам непрестанно, но след първите няколко удара на топката, разбрах, че освен екип се изискват определени умения, които не се придобиват с магическата пръчка.

– Ха-ха-ха, – засмя се Тони, – победата в тениса не се присъжда за отличен външен вид. Тя се определя от въздействието ти в играта.

В разговора на двамата приятели се намеси дядото на Симо:

– Ето ви и друг пример, църквата може да е известна със своите сгради, имущество и програми. Външно изглежда чудесно, но ако тя не разпространява Евангелието, не прави ученици и не служи на нуждите на общността, тогава представлява един добре изглеждаш провал.

– Е, дядо, – сбърчи нос Симо, – ти все за църквата, Христос, вярата, спасението и …., друго не знаеш ли?

Старецът невъзмутимо продължи:

– Симо, ако църквата иска да влияе на обществото, първо трябва да осъзнаем, че сме част от едно установено царство, в което Бог определя правилата.

Симо само въздъхна, а дядо му продължи:

– Едно от правилата е да бъдем обединени отвъд расови, икономически, културни и политически граници. Само когато църквата приеме разнообразието, ние ще бъдем онова пристанище, което Бог е създал да бъдем. Тогава църквата ще въздейства в света на изгубените хора.

Симо размаха ръце, все едно гонеше досадна муха и каза на Тони:

– Хайде да вървим, той все такива ги приказва – и погледна осъдително дядо си.

– Чакай, – извика Тони, – той може би казва истината.

– Оставам ви, – Симо възмутен им обърна гръб. – Съвещавайте се там с вашите …

Тони със съжаление погледна приятеля си и се насочи към стареца, за да уточни някои неясни неща по повдигнатия въпрос.

Всички бяха много весели и водеха разговор за радостта.

– Помислете си каква радост изпитва човек, когато овладее някакво умение за първи път, – предложи Люси.

– Например, ако си научил чужд език достатъчно добре, – обади се бързо Недю, – можеш да разговаряш с хора от други страни.

– Или изминаваш километър след километър и най-накрая пресичаш финалната линия на маратона, – размърда се от мястото си Стойко.

– А може би от години се опитваш да се дипломираш и най-сетне излизаш на сцената, за да получиш дипломата си, – усмихна се замечтано Дора.

– Във всички тези случаи изпитваме различни емоции, но на преден план винаги е радостта, – отбеляза Люси.

– Всяко добро нещо идва от Бог и Той се радва на всичко добро, – каза Христо.

Думите му бяха посрещнати с едно мощно:

– Ооооо!

– Той е единственият и истински източник на радост и когато положим вярата си в Него, можем да преживяваме радост във всички наши обстоятелства, – продължи възторжено Христо. – Можем да имаме радост насред борбата, ако нашата надежда е Господ.

– Не може ли без Бог? – нацупи се Дора.

– Грешката, която често правим е, че търсим радост извън Бог, – отбеляза Христо. – Когато оценяваме себе си според мнението на някой друг за нас или според заплатата си, или нашата социална позиция, ние пропускаме истинската радост. Изобщо пропускаме радостта от пътуването, радостта от откритието, радостта от сърце, отворено за Бог, но най-вече невероятната възможност да споделим радостта на нашия Господ с другите.

– О, не! Всичко това ми звучи досадно, – сбърчи нос Люси.

– На когато сме изпълнени с радостта, която идва от Бог, ние излъчваме любов и наслада за околните, – каза с болка Христо, защото съжаляваше, че не го разбират.

Той въздъхна и добави:

– Именно тогава познаваме истинската радост.

Другите му обърнаха гръб.

Трън бе влязъл в крака на Емил и той плачеше. До него се приближи Милен и го докосна по рамото.

– Дай да видя крака ти, – каза му той.

– Много боли, – изплака Емил, – по-добре не го докосвай.

– Има някои на този свят, които могат да измъкват тръни, – усмихна се Милен. – Това те са научили от Бога.

Емил доверчиво подаде крака си.

– Добре, извади го, но гледай много да не ме боли.

Такива „умения“ са забележителни със съпричастност и състрадание към другите в техните болки.

Този образ на страдание като дълбоко вкоренен трън, изисква нежност и умение, за да бъде премахнат, но остава. Той ни напомни за това колко сме нараними и че трябва да копаем по-дълбоко, за да развием истинско състрадание към другите и към себе си.

В този разрушен свят, никой от нас не остава без да бъде наранен. Болката и белезите са дълбоко вкоренени в нас, но още по-дълбока е любовта в Христос.

Обичайте достатъчно нежно, за да извадите тези тръни с балсама на състраданието. Бъдете готови да прегърнете приятел и враг, за да намерите заедно изцеление.