Преживявали ли сте някога нещо толкова прекрасно, че не можехте да не говорите за него?

Често ентусиазмът „не мога да говоря“ се среща при нови, скоро повярвали християни, но и при по-стари.

Станко отскоро бе опознал Исус.

Повечето като него се затрудняваха да поканят приятели нехристияни на събития, обясняващи Исус.

Станко покани дузина.

Той бе толкова радостен от срещата си с Исус, че не можеше да не говори или покани на дадено събитие разкриващо Спасителя.

Предизвикателство за тези от нас, които познават Исус отдавна, е да не загубят чудото.

Фактът, че Бог дойде и живя сред хората, удивителните неща, които Исус направи, ужасът на Неговата смърт и страховитата сила с победа на Неговото възкресение.

Еуфорията на посрещане на Новата година отмина и Венелин си легна.

Събуди се към четири сутринта, обзет от ужас.

– Болестите в семейството ми ме измориха, – въздъхна Венелин. – Изглежда мислите за бъдещето ме карат да се страхувам, а това се отразява на съня ми.

Той седна на леглото и се замисли.

– Ще се случат ли лоши неща през Новата година? – изпъшка Венелин.

По време на катаклизъм човек забравя какво е това смелост.

В главата на Венелин изплуваха думите на Христос:“Аз победих света!“

Внезапно той се изправи. Усмивка озари лицето му.

– Смъртта и възкресението на Христос доказаха Неговата власт над живота и смъртта. Той има крайната победа, – възкликна Венелин. – Въпреки че греховното състояние на света прави страданието сигурно, ние можем да почиваме в истината. Всички неща са подчинени на авторитета на нашия мъдър и любящ Бог.

Нека Божието обещание, че Той контролира всичко и укрепва сърцата ни, помогне по-пълно да Му се доверим през тази Нова година и да бъдем смели, дори когато не знаем какво ще донесе бъдещето.

На стената на концентрационен лагер пишеше:

„Вярвам в слънцето, макар и да не грее. Вярвам в любовта, дори когато не е показана. Вярвам в Бог, дори когато той не говори“.

Коя ръка би могла да изтрие такова убеждение? Какви очи можеха да видят добро в ужаса, в който е живял пишещия на стената?

Има само един отговор:

– Очите му са избрали да виждат невидимото.

Затворникът е насочил погледа си не към това, което е виждал около себе си, а към това, което не е виждал.

Това, което виждаме, продължава кратко време, а това, което не можем да видим, е вечно.

Виждаме нараняването, или Лечителя.

Бог знае, че ти и аз сме слепи. Той знае, че животът чрез вяра, а не чрез виждане не идва естествено. За това ще ни помогне.

Приемете помощта Му.

Не живейте опирайки се на фактите, а „виждайте“ чрез вяра.

Тази сутрин бе прекрасна. На младоженците Ели и Тихомир, завърнали се скоро от медения си месец, им предстоеше ден пълен с възможности.

Какво ли щяха да правят?

Навярно да прекопаят градината, да работят нещо по новата си къща или просто да направят една дълга разходка заедно.

По време на закуската Тихомир небрежно отбеляза:

– Днес някои от приятелите ми ще карат мотоциклетите си. Бих искал да се присъединя към тях за около час. Нямаш нищо против нали, Ели?

– Не, – откликна младата жена.

Нея не я интересуваха мотоциклетите, но …

„Нали сме семейна двойка, – помисли си тя. – Трябва да правим нещо заедно“.

Блаженият облак на Ели за деня се разпадна болезнено.

Никой не е свикнал ужаса на бомбите, които експлодират наоколо. Нито е напускал дома, притежанията си, бизнеса, училището си и приятния живот, за да намери убежище в непозната земя.

Не познава глад, нужда, нито е останал бездомен.

Сякаш сме късметлии.

И въпреки това дори привилегированите имат своите изпитания, скърби, загуби и страдания.

Трудностите идват. Надеждите не се сбъдват. Бизнесът се проваля.

Злополуки, болести, депресия, трагедии могат да се случат на всеки от нас.

Децата и самите ние правим грешни избори. Объркваме се.

Нима Бог е напуснал картината?

Това усещане изпитваме, когато най-много се нуждаем от Него.

Бог ни е изоставил?

Къде е отишъл?

Има време за плач. И Ели викаше в болката си към Бога.

Той чува. Не си е отишъл.

Бог не бе отвърна лицето си от Ели. Той напълно я разбираше.

За това ще възстанови и изцери.

Стойко за първи път се качваше в самолет, но това съвсем не бе стабилна машина.

При най-малкият порив на вятъра се накланяше заплашително, а при по-силен очакваш да се разпадне по шевовете.

Стойко не можеше да се настани удобно.

Все си мислеше:

„Ще се разбием някъде! Това е пълен ужас!“

Той се въртеше. Гледаше уплашено надолу и здраво стискаше седалката под него.

Сякаш това щеше да помогне!

На пилота му стана неприятно, да гледа, как този млад човек се гърчи от страх.

Погледна Стойко и извика, мъчейки се да превъзмогне шума от самолета:

– Няма да срещнем нещо, с които не мога да се справя. Довери ми се, аз управлявам този самолет от години. Независимо, че е толкова стар и често ремонтиран, в моите ръце е надежден.

Ако Бог ви каже същото:

– Довери Ми се.

Бихте ли поверили живота си на Него?

Ние планираме начина, по който искаме да живеем, но само Бог ни прави способни да го направим.