Дъщерята на Петър Иванов се женеше, а той бе виден общественик в града, съветник в кметството, инициатор на много тържества в околията.

Сватбата предвиждаше богато меню и строга подредба на гостите на трапезата.

Иванов направи дълъг списък от имената на тези, които бе поканил. Щяха да присъстват много от видните и обществени личности, не само в района, но и в държавата.

Но специално нещата с подредбата на местата се обърка, тъй като някои в последния момент потвърдиха, че ще дойдат, а други, бяха временно, но после имаха възможност да се върнат и т.н.

За това всеки гост, който идваше имаше своя собствена добра идея, къде точно да седне. Така всеки можеше да се приближи до човек, който го интересуваше в една или друга степен.

На сватбата присъстваше и господин Трайков, който беше кмет на града. Той очакваше много от поддръжката на Иванов за наближаващите избори, за това си проби път в тълпата и седна до домакина.

В това време дойде и вицепрезидента, който веднага бе поканен от домакина на челно място, което бе заето от Трайков.

– Извинявайте, – каза учтиво Иванов на кмета, – бихте ли отстъпили това място на вицепрезидента.

– Да, да! Разбира се…. заповядайте, – сконфузи се Трайков и се огледа, но всички останали места бяха заети.

Кметът се изчерви и отиде в края на залата и седна при децата.

Представяте ли си как се чувстваше Трайков? Пот изби по челото ми. Искаше да остане незабележим, когато се промъкваше между редиците назад.

Изведнъж Иванов забеляза, че стар негов приятел, който бе кмет на едно малко градче, седи в ъгъла и веднага се отправи към него:

– Скъпи приятелю, защо си седнал тук? Ела с мен!

И веднага настани приятелят си до вицепрезидента.

Поради смирението си, кметът на малкия град беше поканен на място, където му бе отдадена по-голяма чест.

Скромните хора се смятат за слаби, но смирението съвсем не е страхливост.

То идва от осъзнаването, че не можем да направим нещо сами и се нуждаем от помощ.

В един град в местната управа решиха да проведат агитационна среща, на която щеше да се говори лектор против вярата в Бога.

Времето бе хубаво и благоприятстваше събирането на повече хора. В училищата отдавна вече не се говореше за Бог, това беше тема отредена само за църквата.

Имаше много любопитни, които искаха да чуят какво ново може да им се предложи по темата, а други отидоха без да знаят защо, просто се присъединиха към тълпата.

Скоро дойде и лекторът. Солиден човек с костюм, вратовръзка, очила, които проблясваха над носа му, самоуверена походка и самонадеян поглед върху нещата.

Лекторът дълго убеждаваше хората:

– Няма Бог ……..

Говорителят вдъхновено размахваше ръце и от време на време бършеше с кърпичка изпотеното си чело.

И в края на речта си като неоспоримо доказателство на тезата си, той каза:

– Ако има Бог нека сега ме удари!

Изведнъж към лектора се затътри възрастен човек с бастун. Когато стигна важният гост старецът вдигна дървената си опора и удари говорителя по гърба.

Всички се вцепениха, а специалистът по темата „Няма Бог“  остана в шок.

Като се поокопитиха някои от хората почнаха леко да се усмихват, а други недоволно заръмжаха:

– Защо удари човека?

– Къде се намираш?

– Що за своеволие?

– Кой ти даде това право?

Лекторът притеснен гледаше старецът и му се чудеше, а след това го попита:

– Защо ме ударихте?

Възрастният човек се обърна към множеството и отговори:

– Докато слушах лекцията, Бог ми каза следното за този господин тук: „Сега той ще поиска някой да го удар. Иди при него и го удари. И аз го направих.

– Близо два часа говорене против Бога и всичко отиде нахалост и то само с един удар, – тюхкаха се организаторите.

На Чако Надеев му предстоеше командировка. Това бе неочаквано пътешествие из страната, през което ученият щеше да сподели откритията си през последните 40 години.

Предстоящата среща с много хора го въодушевяваше, но и много притесняваше. Не знаеше дали ще може правилно да предаде идеите си на слушателите, а за него това бе много важно.

В един от градовете пристигна късно. Показаха му хотел, който външно бе с неповторим блясък и красота.

Портиерът му подаде ключа и той се отправи към стаята си.

Когато влезе забеляза, че стаята бе малка. В нея имаше легло, шкаф и баня.

– Всичко е много малко, – каза си Надеев, – но това няма значение.

Очакванията му бяха много по-големи, особено като видя фасадата на хотела, но реши да остави нещата така, без да търси сметка за нараненото си самочувствие.

В този град ученият се задържа цяла седмица. Хората бяха много заинтригувани от това, което им разказваше и всеки ден тълпите към читалището, където се събираха, се увеличаваше.

Чако забеляза, че персоналът на хотела го гледа много озадачено, но той нямаше време да разбере какво става, вън го чакаха хората, жадуващи за нови знания.

И така всичко продължи до края на седмицата, когато трябваше да напусне хотела.

В последния ден, той предаде ключа на портиера и го покани:

– Елате да видите, дали нещо не е откраднато или взето.

– Какво говорите, – усмихна се портиерът, – вие не сте такъв човек.

– Все пак ви моля, елате и проверете, докато не съм си тръгнал, – настоя Надеев. – Не искам после да има приказки зад гърба ми.

Когато се качиха в стаята, портиерът отвори шкафа и продължи напред.

Оказа се че ученият бе прекарал цяла седмица в преддверието на голям луксозен апартамент с панорамен изглед към града.

Когато разбра това, Надеев бе шокиран.

– Не знаехте ли? – попита учтиво портиерът.

„На мен и на ум не ми бе дошло, че това е само едно преддверие, – мислеше си Чако. – Та аз съм спал на шкафчето за обувки и си мислех, че това е легло. А шкафа не смеех да отворя, дори дрехите да си окача! Колко глупаво положение“.

Но Надеев само се усмихна на портиерът, а когато последният го остави, седна и заплака. Той съжаляваше за изгубената възможност да живее в комфорт.

Колко пъти всеки от нас е стоял в преддверието и не е посмял да отвори вратата към истинското, което е било приготвено за него.

Вървиш по пътя и гледаш хора навели глави. Всеки е обременени от грижи и проблеми.

Търсиш в тълпата щастливец, който се усмихва на всеки срещнат и обикновенно попадаш на някой луд или на човек, който не е на себе си.

И се питаш:

– Нима оптимистите в този свят свършиха?

И като казвам „оптимисти“ се сещам за леля Стела от наши вход.
Тази жена е вечно усмихната, добронамерена, готова винаги да помогне, да успокои и насърчи.

За нея казват:

– О, Стела ли? За нея всичко, всякога е само добро. Дори в едно петно намира светъл отенък.

– Невероятен човек е.

– Нима за нея няма болка, мъка или проблемите изобщо не я познават?

Колкото и да е странно тя е такава. Преди не знам каква е била, не съм я познавала.

Сега зная, че е християнка и посещава местната църква.

Като я погледнеш усещаш как от нея блика радост и много любов. И колкото и да си тъжен, огорчен, притеснен или смачкан от ежедневните си проблеми, не можеш да не ѝ се усмихнеш, когато я срещнеш.

Веднъж пред входа на блока се бяха събрали група мъже и жени, които събираха последните лъчи на есенното слънце.

Леля Стела ги приближи и весело ги поздрави:

– Добър ден!

Бай Гочо реши да предизвика възрастната жена и усмихвайки се иронично ѝ каза:

– Знаем, че си християнка и във всичко откриваш само доброто.

Леля Стела кимна, без да подозира нещо лошо.

Бай Гочо предвкусвайки победата си бързо изстреля въпроса си:

-И в сатана ли може да се намери нещо добро?

– Да, – усмихна се леля Стела. – Той е много трудолюбив …..

Неделя. 1 октомври. 20 хиляди души се бяха събрали, за да се отпуснат и да послушат музика на кънтри фестивала в Лас Вегас.

Изведнъж от една от стаите на ходела се откри огън по тълпата.

Хаосът и ужасът сграбчи масата изплашени хора.

Джонатан бе дошъл на фестивала със семейството си, за да отбележи рождения ден на брат си
След първите изстрели Джонатан си каза:

– Пуснали са фойерверки! Колко подходящо за нашия празник.

Изведнъж  той забеляза, че певецът Джейсън Олдън избяга от сцената. Тогава осъзна случващото се и извика потресен:

– Това са изстрели!

Но това не го уплаши и той започна да насочва освен семейството си и другите изплашени хора на безопасно място.

Млада тийнейджърка молеше, плачейки:

– Помогнете на баща ми, той закри с тялото си мама и мен.

На Джордж съвсем не му бе провървяло. Той прикри съпругата си, но падна прострелян на земята. Каква нелепа смърт. Той беше дошъл на фестивала да отпразнува първата годишнина от сватбата  си с Бети.

Тейлър не се двоуми, скочи бързо и докара камиона, с който докарал приятелката си на фестивала. С нейна помощ започнаха да пренася и товарят ранените в камиона, а след това бързо ги откара в болницата.

Каролайн след като чу изстрелите, сложи малката си дъщеря на земята и я покри с тялото си. За щастие и двете оцеляха.

Пожарникарят Стив правеше изкуствено дишане на една жена, когато го простреляха в гърдите и корема. Въпреки раните, той остана и продължаваше да помага на пострадалите

Финансовият съветник Майк, заслони децата си, когато чу изстрелите. Той си каза:

– Те са млади, а аз съм вече на 54. Поживях си, сега е техен ред.

По чуди Майк също остана жив. Когато тълпата се разреди, по тялото му се виждаха отпечатъци от обувки.

Полицаят Ричард, бе целият в кръв, дали негова или чужда, но не спираше да помага на ранените.

Ветеранът от войната в Ирак Крис бе дошъл в Лас Вегас за някаква конференция. Той установи, че изстрелите идват два етажа по-горе от неговата стая и веднага се обади в полицията. Благодарение на него  бе открито местонахождението на стрелеца.

Каква кървава и страшна драма. 59 човека бяха убити, а повече от 500 останаха ранени.