Близо до училището живееше стара изгърбена жена. Викаха ѝ баба Мара. На колко години беше никой не знаеше.

Край нея често минаваха ученици от училището. Сред тях бе и Марко. Голям присмехулник и пакостник беше. Често го наказваха за белите, които вършеше, но това изобщо не му въздействаше.

Срещнеше ли баба Мара все и се присмиваше. Веднъж сръчка приятеля си Иван:

– Виж я само каква е, – Марко се кикотеше и я сочеше с пръст, – със своите галоши прилича на въпросителна.

– Марко, недей така, – каза му кротко Иван, – тя е възрастна жена.

Но Марко не го слушаше, а се бе хванал за корема и се заливаше от смях.

Повечето деца помагаха на баба Мара. Чистеха, готвеха и обработваха малката ѝ градина. Христо ѝ цепеше дърва и поправяше покрива, беше навсякъде, където трябваше да се кове или закрепи някоя вещ в дома ѝ.

Но един ден се случи нещастие.

Работници ремонтираха близкия кладенец и бяха забравили да го затворят, преди да отидат за още материали.

Марко се бе затичал разперил ръце. Той не внимаваше къде стъпва, подхлъзна се и падна в кладенеца. Чу се вик:

– А- а-аааа!

Всички наоколо разбраха, че е станала беда. Дойдоха мъже и извадиха внимателно Марко. Занесоха го в къщата на баба Мара. Тя го изми, превърза раните на момчето и се помоли за него:

– Господи, това момче е паднало и сериозно се е наранило. Той е още малък, не позволявай да погине, смили се над него и го изцери ….

Марко беше изненадан, той я гледаше и не можеше да повярва….

„Толкова пъти съм ѝ се присмивал. Бил съм груб със нея, а тя ме изми, превърза ме и се моли за мен….“ – помисли си с тъга Марко.

Нещо в душата му се пречупи.

Откараха го в къщи и родителят му веднага извикаха лекар, който поклати сериозно глава, когато го прегледа обстойно.

Минаха няколко месеца. Марко стана от леглото след дългото и тежко боледуване. Той беше с повреден гръбначен стълб и имаше белег на лицето. Поради нараняването в гръбнака бе гърбав.

Нещо в него се бе променило. Когато го питаха, отговаряше почтително и с уважение. Думите му бяха изпълнени с любов и нежност.

Един ден Филип вървеше с майка си, капризничеше и се дърпаше. Той видя Марко, който идваше срещу тях и се стъписа. Искаше да му се присмее, но голяма буца заседна в гърлото му и той остана с отворена уста…

Майката на Филип се обърна към него и му каза:
– Бъди учтив и вежлив, великодушен и доброжелателен, състрадателен и отзивчив към старите хора и инвалидите. Бъди готов да им се притечеш на помощ.

Филип наведе глава и се изчерви. Той бе чувал за случая с Марко и разбра какво искаше да каже майка му.

Баща носи сина си на ръце. Антон е още малък само на две години.

– Тони, краката ти починаха ли си? – попита бащата.

– Не.

– А ръцете на татко се измориха, – каза с привидна тъга бащата. – Ти вече си голям.

– Когато вървя съм голям, а когато съм в ръцете ти съм малък, – заключи сериозно Антон.

Елена гледаше с тъга дъщеря си. Най-после те се бе престрашила и бе разказала на Яна истината за баща ѝ.

– Ти си била любовница на моя баща? И той е имал своя семейство? – каза съвсем объркана Яна.

Тя гледаше изумено майка си. Чувстваше се като плод на греха. Това беше ужасно.

Яна дълго се бореше с това, но в последно време това чувство отново започна да се възвръща. Тя се възприемаше като недостойна, неприета, ненужна и не любима, както от Бога, така и от хората.

Беше приела Исус като свой Господ и Спасител, но усещаше, че нещо в нея не е както трябва.

Бог я благослови, постави я да служи в църквата, направи я консултант на един от  лагерите, но въпреки всичко тя се чувстваше недостойна за всичко това.

Веднъж спонтанно бе възкликнала:

– Нима мога да направя за Бога нещо велико? Съмнявам се. Не бих могла да повярвам в това.

На една от службите в църквата, по време на молитва, Яна помоли Бог:

– Покажи ми, че моето съществуване има значение и че съм нужна на Теб и на хората.

Бог започна да ѝ говори чрез проповедника, но тя не го прие и започна да спори с Господа:

– Тези думи не са само към мен, а и към всички останали.

По-късно една жена се моли за нея. Всяка дума, която изричаше жената, имаше точно попадение, право в сърцето на Яна. Това бе първата вълна.

След това Бог ѝ говори чрез свидетелството на едно момиче, което каза:
– Чувствам се като сирак. Самотна, изоставена…..

По време на следващата молитва Яна едва се държеше на краката си. Вълна от любов я обля цялата.

Бог ѝ прошепна:

– Аз те обичам. Ти си Ми необходима. Предстоят ни велики дела. Ще дойдеш ли?

Яна не се чувстваше вече самотна. Тя бе достойна в Неговото присъствие. Разбираше, че е приета от Него, а това ѝ бе напълно достатъчно. Тя нямаше нужда от нищо друго.

– Ти не си плод на греха, а Мое благословение, – продължи да ѝ шепне Бог.

Яна, както никога до сега, сияеше от щастие. Тя обичаше всички и им се радваше. Искаше да прегърне всеки и да го дари с топли думи.

„В това се състои любовта, не че ние сме възлюбили Бога, но че Той възлюби нас и прати Сина Си като умилостивение за греховете ни“.

Елена бе тъжна и подтисната. Край нея само недоволни, а на нея от това вече и писваше. Реши да се помоли и да потърси отговор и утеха от Бога.

– Господи, аз се старая да живея според съвестта си и по законите. Никого не обиждам. Със всички се старая да бъда приветлива. Много работя, но не съм щастлива. Защо е така?

– А ти как мислиш? – попита я Господ.

– Това е заради майка ми. Тя е много труден човек. Никога не ме е хвалила, не е одобрявала това, което правя, не ме е подкрепяла. Само ме критикува, оскърбява, унижава и ругае. За нищо не мога да ѝ се доверя, защото тя ми се присмива, а тайните ми разказва на всички, с иронични коментари. Тя ме притиска, като в желязна рамка, трудно ми е дори да дишам. Ограничава моята свобода. Налага своите правила и ми забранява много неща. Даже ми забранява и да плача.

– А ти опита ли се да направиш нещо относно това? – заинтересува се Бог.

– Стараех се и продължавам да се старая, но всичко изглежда е напразно, – каза Елена с тъга. –  През цялото време се старая да докажа на майка си, че аз мога много неща. Учех се отлично. Работя не от страх, а по съвест. Помагам на хората. Със всички сили се старая да бъда добро момиче, за да ме оцени мама и да ми каже: „Браво! Гордея се със теб!“

– И какво, това свърши ли работа?

– Не. Минаха много години, но нищо не се промени. Тя, както преди е недоволна от мен. През цялото време се старае да ме хване, унизи и разстрои. Тя си е все същата. Думите и действията ѝ ме нараняват.

– Това означава, че и ти не си се променила, – обясни ѝ Господ. – Каквато си била, такава си останала. Ти си жертва, а щом има жертва, трябва да има и тиранин. Ти си се съгласила тази роля да изпълнява за теб майка ти.

– Но аз отдавна вече не съм дете! Възрастен човек съм, – възрази Елена. – Защо в живота ми тираните се умножиха? Тероризират ме всички мама, началника, даже и колегите ми.

– Защото ти все още не поемаш отговорност за себе си, търсиш виновни и се обиждаш от майка си, а и на Мен за това, че сме те направили слаба. Ние нямаме нищо против ти да бъдеш силна.

– Аз вече съм друга. Родих две деца. Измених се. Достигнах определени успехи.

– Нищо не се е променило. Всичките ти успехи нямат стойност, защото не са направени от чисти подбуди.

– А от какви тогава? – Елена се обиди.

– От съображения за гордост. Майка ти те е унижавала, а ти си искала да се издигнеш над нея. Тя те е критикувала, а ти си пожелала да ѝ докажеш, че не си такава. Ти не се чувстваш щастлива, защото твоята крайна цел очевидно е недостижима. Не си пожелала да се промениш, а си поискала майка ти да се измени.

– Да, прав си, – каза Елена, след като помисли малко. – Вероятно е така. Но все още не мога да разбера, защо тя постъпи така с мен? Какво съм ѝ направила?

– Нищо. Навярно тя е очаква от теб нещо особено.

– Какво?

– Хайде да я попитаме, – предложи Господ.

Изведнъж се появи образа на майка ѝ, почти като жив, но прозрачен. Бог се обърна към нея:

– Здравей. При мен дойде дъщеря ти. Тя пита, защо си я възпитавала по този начин? На какво си искала да я научиш?

– Исках да ѝ дам сила. Тя растеше толкова слаба, трудно се приспособяваше и не можеше да се грижи за себе си. В отношенията си с мен тя трябваше да се научи да защитава границите на своето лично пространство. Необходимо е да се закали и да позволи да бъде жестока, когато трябва. Да казва „не“ и направо да заявява своите интереси. До сега не съм видяла резултат, но ще опитвам още  и още. Това е, което искам да предам на моята дъщеря, повече в нашия род не желая да има жертви.

– Не се ли страхуваш, че тя може да те намрази?

– Това ще ѝ помогне повече да обича. Сега тя може само да съжалява себе си и другите, които са слаби като нея. Ще плаче, ще се оплаква и още повече ще отслабва. Тогава какво ще предаде на децата си?

– Какво очакваш от нея?

– Чакам в отговор на моите нападки да каже твърдо: „Спри, мамо!“ Когато порасне, тираните ще я оставят и ще уважават личното ѝ пространство. Тогава ще мога да си отдъхна и просто да бъда майка …..

Професор Джефри Дженкинс от Университета Бригъм Йънг е уверен, че в състояние на гняв човек започва да движи курсора по иначе.

Хората, които изпитват гняв и други негативни чувства и емоции, като разочарование и тъга, движат мишката доста хаотично. Курсорът при тях се движи с различна скорост.

Благодарение на съвременните технологии Дженкинс и колегите му могат да събират и обработват достатъчно данни за движението на курсора. Въз основа на тези данни, се правят правилни изводи за емоционалното състояние на човека.

– Скоро уеб сайтове ще знаят, как се чувстват техните посетители, – е казал Дженкинс.

Според ученият, когато човек е разстроен или объркани, мишката не изминава прав или леко извит път. Движенията са внезапни, непостоянни и хаотични. Когато някои хора изпитват негативни емоции, започнете да движите мишката съвсем бавно.

Експертите смятат, че новата технология може да се адаптира за мобилни устройства.