Досадно бръмчене край ушите, накара Станчо да остави компютъра и да подгони нахалната натрапница. Чу се пляскане с ръце, след това удар с палка, последвано от неудовлетворение:

– Пак избяга! Ще те хвана няма да ти се размине, – закани ѝ се Станчо.

Ася надникна в стаята, за да види от какво толкова недоволства сина ѝ.

– Пак ли гониш мухи, – усмихна се тя.

– Дразнят ме, – призна, бърчейки нос Станчо.

– А знаеш ли, че мухите правят много повече, отколкото само да ни притесняват? – попита Ася.

– Ти се шегуваш, не може да бъде, – възрази Станчо. – С какво може да бъде полезна една муха?

– Освен да те притесняват, мухите опрашват растенията, унищожават мършата, същински санитари на природата. Изяждат органичния материал в тръбите за отпадни води и много други неща.

– Досега никой не ми е разказвал за това, – каза Станчо. – За това поголовно ги избивах, щом влязат в стаята.

– Трябва непременно да ти дам книгата на Ерика Маккалистър „Тайният живот на мухите“. Там много добре и с нотка на хумор тя разказва за своите двукрили „кумири“.

– Ще ми бъде интересно да я прочета, – въодушеви се Станчо.

– С тази книга, тя иска да напомни на хората, колко е важна ролята на мухите за нас.

– Разкажи ми още за мухите, поне това, което знаеш, – помоли Станчо майка си.

– Без „шоколадовите мушици“ не би имало шоколад.

– Как така?

– Те обичат да опрашват какаовите дървета и прехвърлят полен от едно растение на друго.

– Още, искам още нещо да науча за тези насекоми, – настояваше Станчо.

– Има мухи, които ядат паяците отвътре.

– Отвътре? – не повярва на ушите си Станчо.

– Ларвата на такава муха прониква в не много голям паяк и започва да го яде. Така тези мухи, могат с години да живеят в паяка.

– И тези си ги бива, – засмя се Станчо.

– О, това е нищо, – засмя се Ася. – Хищната муха Holcocephala fusca  има големи очи и отлично зрение. Благодарение на тях улавя други насекоми.

– Знам, че обичат да обикалят нечисти места, – каза Станчо.

– Така наречените канализационни мухи се хранят с органичния материал в канализационните тръби. Така те чистят тръбите и ни отървават от неудобството на това съседство.

– Те кацат и върху трупове, – намръщи се Станчо, като си припомни неприятната гледка.

– Изследователи са установили, че те не само се се хранят с разлагащите се тъкани, но и със секретите си предотвратява разпространението на патогенни бактерии.

– Има ли още полезни действия, които извършват тези наглед неприятни създания? – попита Станчо.

– Плодовата мушица или дрозофилата най-често се използва за генетични експерименти. Около 61% от известните човешки заболявания имат разпознаваемо съответствие в генетичния код на плодовата муха.

– А дали мухите могат да мислят? – попита Станчо. – Всеки път когато посегна да ги ударя, сякаш усещат посоката на удара ми и бягат.

– Експерти, правили различни биологични изследвания, са стигнали до извода, че мухите са способни да мислят. Мозъците им вземат решения въз основа на няколко фактора – миризма, памет, глад и страх.

– Всички ли мухи са изследвани?

– Съществуват около 160 хиляди видове мухи, но има много, които трябват да се открият и изследват. Те могат да бъдат и милиони.

Станчо взе в ръка една от убитите от него натрапници и внимателно започна да я изучава. Днес за него се бе открил един нов свят.

Кралицата на черните градински мравки понякога основава нова колония.

Австрийските биолози забелязали, че ако една мравка заболее и умре, втората майка изхвърля трупа, за да намали риска от инфекция.

Здравата кралица разкъсва мъртвата самка на части и я закопава или изхвърля от мравуняка.

Марин се върна от войната. Той имаше малка рана ма крака. Куцаше, но това не му пречеше в живота. Работеше  на един трактор, а мъжката работа в дома си вършеше не по-лошо от здравите.

Марин се ожени за Ана. Булката му бе от едно съседно село. С тях живееше по-голямата му сестра Наталия, която не се бе омъжила.

Един ден през пролетта Марин прекопаваше градината и откри странна находка – останки от труп на бебе.

Той извика жена си и сестра си, посочи останките и попита:

– Чие е?

– Не е мое, – каза уверено Наталия. – Ти добре знаеш, че не излизам с момчета. През цялото време или съм на работа, или в къщи.

Ана пребледня, но нищо не каза.

Изведнъж Марин си спомни: „Зимата Ана се хващаше често за корема и казваше, че не ѝ е добре. Ясно…“
Марин бе разбрал всичко, не се нуждаеше от повече обяснения.

Ана не беше от момичетата, които се разхождаха с момчета. Преди сватбата ѝ я ухажваше едно момче от нейното село. Той замина за града и ѝ обеща, че щом се настани, ще я вземе със себе си и ще се ожени за нея. Така и не дойде да я вземе.

След няколко месеца Ана разбра, че е бременна, а тогава дойдоха сватовете на Марин и тя веднага се съгласи да се омъжи.

Когато Ана се премести при мъжа си, тя посети една баба, която правеше незаконни аборти.

– Добре, – бе казала бабата, – ще „отровя“ плода, ако ми дадеш едно палто и обувки за зимата.

Ана изобщо нямаше намерение да му разказва всичко това, но Марин намери бабата и я заплаши:

– Разкажи ми всичко, в противен случай ще те заведа в полицията, а там, знаеш, няма да ти простят.

Сърцето на Марин бе разкъсано от изгаряща ревност:

– А аз си мислех, че тя е ….,- стенеше с часове Марин.

Не се разведоха, но Марин започна да пие. Сестра му се омъжи в друго село, далече от тях, но Ана не бе щастлива.

Когато Марин се напиеше, чупеше всичко, което намери, а Ана се криеше навсякъде: на тавана, в банята у съседите, в бараката ….

Въпреки всичко им се родиха две дъщери и един син.

С течение на времето здравето на Марин се влоши и трябваше да напусне работата си. Тогава се отказа от пиенето и стана много по-спокоен.

Синът порасна и се ожени. Дъщерите също се омъжиха. И всичко изглеждаше добре, но на никой от тримата не се роди дете. Нито снахите, нито дъщерята можаха да забременеят.

Дали това не е разплата за убийството на нероденото дете?

Ако погледнете на снимката с дървото, направена в резерват в Африка, то след известно време ще видите как на клоните виси трупа на антилопа.

Инго Герлах, фотограф на дивата природа, чакал цели пет часа, за да направи тази снимка, уверен че на нея присъства и леопард.

И наистина, ако се вгледате внимателно, ще установите, че тъмната ивица на ствола на дървото, е хищник, който пълзи за своята плячка.

64-годишният Инго добавил, че не е сигурен дали леопарда е качил антилопа на дърво, или това е направил някой друг хищник.

Но той се оказал много „срамежлив“ и дълго не се решавал да се качи на дървото, усещайки че на близо има човек.

Група хора бяха обиколили количката на възрастна жена. Тя обясняваше като сочеше прозорците на дома си, които бяха покрити от мрежи, като предпазна мярка за крадци:

– Вижте мрежата как са я изкривили. Опитали са и рамката да изтръгнат.

– Ти видя ли ги, – обърна се закръглен мъж на средна възраст.

– Най-напред чух само тропане и удари, после нещо стържеха…..

– Защо не звънна веднага в полицията? – попита млад къдрокос младеж.

– Уплаших се и започнах да викам: „Асене, викай полиция, дошли са айдуци“. И те се разбягаха. – обясни сакатата жена.

– Тя като ми се обади, веднага звъннаха в полицията, – каза Тереза, жената, която идваше да ѝ помага. – Попитаха за адреса и казаха, че ще дойдат веднага, но вече минаха 40 минути, а тях още ги няма.

– Можеха да ме убият, – трепереше жената в количката. – То поне да имаше какво да вземат….

– А бай Кольо дето го пребиха преди месец, да не би да е имал? – каза намръщено Асен. – Намерили са само 20 лева и взели телефона му. Но човека още бере душа, скоро се е прибрал от болницата, но не може да се движи.

Полицейската кола спря пред външната врата на дома на баба Петра, саката жена, която още не се бе отърсила от страха, преживян при опита за нахлуване в дома ѝ.

В двора влязоха двама полицаи. Единият бе слаб и висок, а другият по-дребен и леко закръглен.

– Добро утро, – поздрави по-ниският от полицаите. – Какво се е случило.

– Щяха да ме убият, – извика истерично баба Петра.

– Влязоха ли при вас? – попита по-високият полицай.

– Не, помъчили са да влязат през прозореца, – запъхтяно обясни възрастната жена. – Вижте как са изкривили мрежата, откърти ли са и рамката, но като извиках, те побягнаха.

– Имаше ли някой при вас? – попита същия полицай.

– Тереза, жената, която ми помага дойде малко по-късно, – каза баба Петра.

– Нещо откраднато ли е? – попита дребният полицай.

– Не успяха, но следващия път, може и да … – ядосано каза сакатата жена.

– В случая няма престъпление, – започна да обяснява по-високият полицай. – Ако сте ги видели или знаете кои са, можем да отидем и да ги предупредим, повече да не ви закачат.

– Но вижте, те са нападнали дома ми, явно има следи, – извика баба Петра. – Как така няма престъпление? Какво искате, да намерите трупа ми и всичко тук да бъде разхвърлено и разбичкано ли?

– Извинете, – каза малко по-меко по-ниският от полицаите, – такъв е редът. Познахте ли някой от нападателите?

– Минчо, копелето на Петър и Васил на баба Дора внука ѝ, – каза възмутено баба Петра. – Те тук са известни с подвизите си.

– Къде живеят? – попита високият полицай.

– Минчо е две къщи по-надолу по улицата, от същата страна, а Васил е тук на ъгъла, – каза услужливо леля Пена.

– Добре ще отидем и ще ги предупредим, повече да не ви притесняват, – каза дребният полицай. И двамата си тръгнаха.

Хората събрали се  в двора на баба Петра след като видяха, че полицейската кола дойде и полицаи влязоха вътре, най-после задоволиха любопитството си.

След като си тръгнаха полицаите, някои започнаха да негодуват:

– И това ми било полиция….

– Нямало престъпление…. труп ли им трябва, за да разследват?

– Горката жена, следващия път като дойдат може да ѝ видят сметката…

Състоянието на баба Петра не бе по-добро.

– Няма закрила за нас възрастните хора, – въздъхна тъжно старата жена.