Симеон се прибра от училище уморен и гладен.

Родителите му задаваха куп въпроси, но той си мислеше само за яденето, което щеше да бъде сложено на масата пред него. За това отговаряше разсеяно и едносрично.

Симеон седна на масата, бързо каза молитвата си и веднага се захвана с паницата пред него.

Изведнъж той осъзна следващия въпрос и се почувства виновен.

– Хареса ли ти, зная, че това обичаш най-много? – попита майка му.

Симеон бе гребал бързо с лъжицата и дори не разбра какво яде, а сега не знаеше какво да отговори на майка си.

„Тя е приготвила всичко с такава любов, а аз не можах да се насладя на труда ѝ, – помисли си лакомникът. – Дори не усетих подправките. За съжаление всичко пропуснах ….“

Помислете си, не пропускаме ли понякога да се наслаждаваме на това, което Бог е приготвил за нас?

Нима делата Му останаха незабелязани за нас?

Тогава как ще осъзнаем, колко велики са били те?

Атанаска се взираше в числата на хартията с недоверие. Предстоеше сватба на дъщеря ѝ. Тя бе първата от петте ѝ деца.

Цветни аранжировки, теми и разнообразни идеи се въртяха в главата ѝ, докато се готвеше да се срещне с координатора на сватбата.

Прогнозираната цена за тържеството я смая.

Цял ден след това обмисляше:

– Къде трябва да намалим разходите?

Атанаска се молеше усилено за помощ от Бога.

Предстоящите месеци включваха лудост от сватбени дейности.

Една вечер Марин, съпругът на Атанаска, се прибра от работа с усмивка на лице. Той ѝ подаде сгънато писмо.

Атанаска нетърпеливо го отвори.

Прочете го и се разплака.

Компанията, за която работеше Марин, бе продадена на друг собственик.
Заради упоритият труд на онези, които бяха допринесли за печалбата през минали години, бяха наградени с бонуси.

Марин бе получил чек с точната сума, от която се нуждаеха, за да покрият извънредните сватбени разходи.

Не можем да контролираме приливите и отливите на промените в издръжката на дете, неочакваните медицински сметки , извънредни разходи и множество други, които често се появяват, но можем да се доверим на Бог, че знае от какво се нуждаем и Той ще ни го осигури.

Господи, помогни ни да Ти се доверяваме повече и да се тревожим по-малко.

Пламен обясняваше нещо на приятеля си Крум, като размахваше ентусиазирано ръце:

– Чуй само: „Който пази смоковницата ще яде плода ѝ, а който се грижи за господаря си ще бъде почитан”.

– Да, има парадокс в това, – съгласи се Румен.

– Явно е, дори и най-дребните задачи на слугата, , – побърза да отбележи Пламен, – който защитава своя господар, ако са изпълнени добре, са повод за почит. Всяка добре свършена работа е достойна в очите на Бога.

– В този свят тези, които полагат труд се смятат за по-долни от тези с положение и висок пост, – забеляза Румен.

– Виж, – Пламен развълнувано вдигна ръка, – Бог още в самото начало бърка в пръстта и прави човек и Той не смята, че това е под достойнството Му.

– Дори Исус, когато дойде на земята, не бе с много свободно време, Той бе дърводелец, – кимна с глава Румен.

– Ако не вършиш работа и то работа, с която можеш да се гордееш, ти си откъснат от своята човешка същност, – заяви Пламен. – Душата ти ще атрофира. В крайна сметка работата не е зло, а благо.

– И все пак не е задължително това да бъде голяма кариера, която да промени света, – засмя се Румен. – Всяка работа, която е полезна за другите и е свършена добре, заслужава почит.

– Презираш ли работата на метачките или тези, чиято работа е доста мръсна? – предизвикателно попита Пламен.

– Почакай, – спря го с вдигната длан Румен. – Някои презират и хора, които градят кариера, за която се изискват повече умения и образование.

– Тези различия за нас не трябва да имат значение, Исус приемаше всички, – поклати глава Пламен.

Тошко престъпяше от крак на крак притеснено и обясняваше на учителя си:

– Съжалявам, но не го написах, защото не се чувствах много добре.

Учителят се усмихна и добави:

– Тошко, знаеш ли, че по-голямата част от работата по света се върши от хора, които не се чувстват много добре. Срещал ли си някой, който е направил всичко възможно, въпреки че се е чувствал по-малко от сто процента?

Тошко засрамен наведе глава.

Баба му бе болна, но сама вършеше домакинската работа в къщи.

Брат му си счупи крака, но не се отказа да ходи и посещава различни мероприятия.

Липсва ли ви мотивация и енергия, не се доверявайте на чувствата си.

Действайте и вижте дали няма да се почувствате по-добре.

Упорит труд, това е цената, която трябва да платим, за да достигнем определена цел.

Станой клатеше недоволно глава:

– Гледай Петко, не се грижи за нищо, не се стреми да знае нещо, не се намесва, не се радва, няма цел, живее ей така.

– Такива остават живи само, защото няма за какво да умрат, – подсмихна се Теодор.

– Петко не обича живота, мързи го да се помръдне, – махна с ръка Станой. – Да се хване упорито да се труди и да се радва на плодовете от труда си.

– Какво толкова, не всеки може да работи с чувство за дълг или да печели пари? – подметна Теодор.

– Но може да работи за нещо, което обича, – разгорещи се Станой.

– Не, – отсече Теодор, – тук трябва да има някаква мотивация.

– Петко води незадоволителен живот, защото не е достатъчно недоволен от живота си, – констатира Станой.

– Че кой ще му помогне? – повдигна вежди Теодор.

– Само Исус може да го вкара в пътя, – бързо отговори Станой.

– Кой знае, – повдигна рамене Теодор.

– При Него няма разминаване, – Станой удари масата с ръка.

Разговор, а дали Петко се е променил? Кой от двамата е опитал да му помогне?

Лесно е от старани да говориш, по-добре протегни ръка.