Мъж отивал до банката да вземе заем. Магазинът му фалирал и трябвало да го затвори.
Той нямал достатъчно сили да се бори, не вярвал, че ще успее.

Изведнъж той видял човек, който нямал крака. Инвалидът седял на дървена платформа, на която били монтирани колелета от ролкови кънки. Той се придвижвал, като се оттласквал с две парчета дърво.

Мъжът го срещнал, когато инвалидът пресякъл улицата и се опитвал да се качи на тротоара.

Очите им се срещнали. Неочаквано на лицето на инвалида се появила широка усмивка:

– Добро утро, господине. Прекрасно утро, нали?

Наоколо гъмжеше от мъже, които пренасяха нещо в колички или на ръце. Приличаха на безброй мравки, които в неспирни колони се точеха към „съкровището“.

Един камион бе паркиран на тротоара. За него бе закачена верига. Другият ѝ край бе вързан за метална решетка преграждаща вратата на банката.

Моторът изръмжа и камионът потегли. Решетката подаде и се откърти. Мъже с брадви и лостове разбиха вратата. Тълпата като обезумяла се втурна в банката.

Някой се развика:

– Вътре е заредена бомба.

Хората се отдръпнаха назад, а тези, които бяха успели да влязат, тичешком напуснаха сградата.

– Сигурно някой е искал сам да обере парите, за това е дал фалшива тревога, – обади се женски глас от тълпата.

Изведнъж хората пак се юрнаха в банката, но скоро излязоха с празни ръце. Главите им бяха клюмнали, а в очите им се четеше отчаяние.

– Обрали са всичко, преди да избягат, – недоволно мърмореше някой.

– Негодници и крадци, това са те, – роптаеше белокос мъж.

Магазините, ресторантите, хотелите, обществените сгради, …., дори болниците не бяха подминати от мародерите.

Навсякъде се разнасяха компютри, телевизори, вентилатори, бюра, столове, огледала, скъпи сервизи, чинии, чаши, …

– Те ни откраднаха, свободата, парите и правото на избор, – ревеше едър мъж, като сочеше към една от правителствените сгради.

– Хората си мислят, че сега могат да вземат всичко, – махна с ръка един старец. – Сякаш това може да замени отнетото.

– Тези, които крадяха от народа, – извика младеж, целият зачервен и настървен, – се скриха и избягаха.

– Какво е един прашен компютър, срещу десет години отнет живот, – разсъждаваше мъж съсипан от мъченията и изтезанията в затвора.

– Накъде си помъкнал този телевизор, – скара се един едър мъж на слабичък младеж, който едва се движеше под товара си. – Нали гръмнаха електростанциите. Забрави ли, че и ток няма.

Някой се движеха като унесени, без нерви, без чувства, повлечени от общия поток на безумието. Други клатеха глава и премигваха само с очи.

Войната бе отровила хората и от тях изригваха тъмни желания и спотаени страсти. Бе се отворил адът на човешките емоции.

– Обещаваха ни да отворят вратите на свободата, но вместо тях открехнаха тези на хаоса, – каза с треперещ глас старец, целия в дрипи и рани по главата и ръцете……

Американски учени са създали уникален бетон, който е в състояние да провежда електроенергия. Това изобретение, според експерти, ще позволи много по-бързо, за да се изчистят тротоарите от сняг и лед.

Учени от университета, който се намира в Небраска, са създали уникален бетон, който може напълно да провежда електрически ток. Той съдържа 20% въглеродните частици, но това не се е отразило на качеството на бетона.

В новосъздадения бетон им а стоманени стружки, които спомагат за проводимостта на електрическия ток. Благодарение на изобретението по-лесно ще се почиства пътя от сняг и лед.  Учените планират широко използване на такова покритие за авиотрасетата и автомобилните шосета.

Освен това покритието обещава да служи по-дълго от обикновено, поради по-здравия материал.
Разработката е представена за разглеждане на авиационната комисия в САЩ и ако се одобри такъв бетон ще се прилага на летищата в Америка.

Денят беше хубав. Слънцето даряваше с топлина забързаните хора. Дърветата шумоляха тихо с листата си, а вятърът с невидимите си пръсти свиреше нежна, едва доловима песен.

Една жена се опитваше да влезе в метро станцията, опипвайки с бастун настилката пред себе си. Вратата многократно се отваряше и затваряше, но тя не смееше да премине. Явно бе, че не я вижда.

Милена се приближи и реших да ѝ помогна да влезе в метрото. Тя попита жената:

– В каква посока ще пътувате? Имате ли билет?

– Тук ме познават и ще ме пуснат без проблем, – отговори жената.

Двете слязоха бавно по стълбите.

– Аз съм само за една станция, после сама ще се оправи, – каза сляпата жена.
Гърдите ѝ хъркаха, като на стар акордеон.
– Едното ми око е с отлепена ретина, а с другото изобщо не виждам, – сподели жената. – Лошо е, моето момиче, да си без очи. Трудно е. Бутат те, присмиват ти се. А аз не виждам накъде отивам.

Жената се хвана за Милена и през цялото време до нейната спирка, все се усмихваше

– Благодаря на Господа, че изпраща добри хора, като теб, девойче,  да ми помагат.

Стигнаха до спирката. Милена реших, че не мога да я оставя така, за това слезе с нея и я придружи до дома ѝ. Жената знаеше всеки тротоар, къде е по-високо и къде по-ниско.

– Моля да ме извиниш, дете, за времето което ти отнех.

Милена я гледаше с умиление и усещаше каква прекрасна душа се крие зад вече повехналото ѝ тяло.

– Не се ли страхувате да излизате полусляпа в големия град, – попита я Милена.

– Днес, моето момиче, може да е последният ми ден, – отговори жената. – Затова реших да излязла и да се порадвам на слънцето.

Усмивката не слизаше от лицето ѝ .

– Аз сън на 97 години и всеки ден е подарък за мен.

Преди да се разделят жената помоли Милена:

– Наведете се към мен, за да види лицето ти и да го запомня. Едва ли ще се срещнем отново.
Разплака се, хвана ръцете на Милена и ги целуна. Момичето онемях, останах без думи, а жената продължи:
– Пази си здравето, моето  момиче. Научи се да обичаш. Бъди благодарна за всичко и за доброто, и за лошото в живота си.
Милена никога нямаше да забрави тази жена, макар и невиждащи тя бе изпълнена с живот.

Едно семейство вървеше по главната улица, мъж и жена с момче на седем и момиченце на четири години. На тротоара бе седнала жена с малко дете и просеше.

Синът се обърна към баща си:

– Татко, дай ми една монета, за да дам на тази жена.

Мъжът даде не само на него, но и на дъщеря си, която безмълвно протегна ръка.

Момчето отиде до жената, даде ѝ парите и каза:

– Нека Бог да ви благослови!

Момиченцето също изтича до жената с малкото дете, подаде парите и тържествено каза:

– Нека Бог да ме благослови.

Малката бе чула, какво каза батко ѝ, но не бе доразбрала май нещо ….