Мартин лежеше в леглото и се връщаше назад към събитията, които му се бяха случили през деня. От телефона му се разнесе музиката на Моцарт и прекъсна мислите му. Звънеше жена му, а той беше сам в хотелската стая на десетки километри далеч от дома.

Странно, толкова късно не му бе звъняла до сега. „Дали не се е случило нещо лошо у дома?“ – помисли си той.

– Скъпи, извинявай, че те притеснявам толкова късно, – гласът на Мая звучепе притеснено. – Звъня ти заради Борис.

– Какво се е случило с него? – попита Мартин.

– Дойде си от училище и ми каза, че е гълтал някакви гадости.

– Алкохол ли? – Мартин изтръпна.

– По- лошо! Големите момчета му дали някакво хапче, което веднага се е разтворило на езика му.

– Екстази?

– По всяка вероятност ….

– Дай ми го, искам да говоря с него.

„Започва се. И това стигна до нас. – Мартин удряше с юмруци по леглото – Та той е едва 13-годишен“.

Мислите на Мартин препускаха бясно в главата му.

Борис се обади с несигурен глас:

– Да.

– Имаш ли нещо да ми кажеш, сине?

–  Знам, че съм глупак, – изстена момчето.

– Скъпо ли плати за своето щастие?

– Не дадоха ми го безплатно.

– Нима не ги усети? Защо мислиш, че са били толкова добрички?

– Вероятно, за да ме зарибят, а след това сигурно ще искат и пари.

– И как ти  се стува перспективата?

– Реших просто да опитам, исках да зная какво представлява.

– Хареса ли ти?

– Главата ужасно ме боли.

– Нали знаеш как се премахва махмурлука?

– Не, повече не искам….. Съжалявам, че ви огорчих с мама.

– Хубаво е, че съжаляваш …, – с болка каза Мартин. – Тези неща водят до хомосексуални и други подобни връзки, говорили сме за това.

На Борис му се пригади, той си спомни как едно от момчетата го бе погалило по бузата. Той подаде телефона на майка си и изтича в тоалетната.

– Не знам какво си му казал, – каза Мая, – но сега повръща в тоалетната.

– Това е добре, – вече по-спокойно каза Мартин.

– Извинявай, но ще отида да го видя.

– Добре. И ако има нещо обади се пак.

Той знаеше, че сънът му няма да остане вечно малко момче. В последно време беше забелязал промяна в него. Разсъждаваше доста добре, но искаше изведнъж да порасне. Мартин не веднъж се бе страхувал Борис да не кривне, за това често разговаряше с него. И ….. беше се случило, но имаше надежда, че няма да се повтори.

Така правеше през цялата смяна, независимо дали беше дневна или нощна. Влизаше вътре в стаята, обръщаше плочата и музиката продължаваше. Никой не го караше, но Иван усещаше, че трябва да го прави.

Чу, че някой плачеше в съседната стая, трябваше да отиде веднага там, а толкова му се искаше да остане  при този немощен човек, който много обичаше музиката. Горкият, можеше да спи само, когато му даваха обезболяващи.

Нежната музика на цигулката разтваряше напуканите му устни, сякаш вдишваше цялата тая палитра от тонове. Иван посегна към кърпичката си, навлажни я с вода и му намокри устните. Той умираше, но не от болестта, каято го измъчваше вече няколко месеца, а от принудителното гладуване и обезводняване на организма. Вътрешните му органи преставаха да работят един по един и така щеше да продължи, докато умре. Жесток начин да умреш.

Старците лежаха в локви от собствената си урина, други молеха някой да ги заведе до тоалетната. Санитарите и сестрите се нервираха и им крещяха:

– Млъкнете! Няма само с вас да се занимаваме! Какво сте се разврякали?

Първите месеци Иван си мълчеше, не искаше да привлича вниманието.

Работата му съвсем не беше сигурна, особено с такова досие: две присъди за кражби едната, от които беше със взлом. Не смееше да се оплаква на главната сестра или лекаря на отделението, въпреки че виждаше как другите санитари надуваха звука на телевизора, за да заглушат стоновете и виковете на болните.

Понякога отскачаше при по-подвижните и дори се смееше на глупавите шеги на сбръчканите старците. Правеше всичко възможно да ги облекчи и ако чуеше стон и вик от съседното отделение, където бяха тежките случаи, летеше на там, за да помогне, въпреки че това не влизаше в задълженията му.

Обикновено се промъкваше до Мартин, даваше му вода и го обръщаше. Ако някой от другите се изпуснеше, измиваше го, избърсваше го, а след това се опитваше да го успокои.

Понякога пациентите крещяха срещу него:

– Махнете го този черньо от тук! Не искам този да ме докосва!

Но той не им се сърдеше. Как може да се сърди на човек, чиито дни са преброени?

Когато жената на Стоян идваше да го види, я  черпеше с чай и бисквити, а като задремеше на стола внимателно я завиваше с одеало. Сестрата на Петър често го посещаваше и като виждаше окаяното състояние на брат си плачеше. Иван се опитваше да я успокои и ѝ даваше кърпичка да си избърше очите.

Мрачно и тягостно беше в болницата. Хората умираха, а с тях и надеждата на останалите, че ще оздравеят.

Медицината съвсем не беше студена и отблъскваща наука, защото Иван ѝ придаваше топло и любвеобилно лице.

Този мобилен дом е добро съчетание на малка жилищна площ и оптимална организацоя на пространството. На 37 кв.м се помества абсолютно всичко, за пълноценно прибиваване в нея. Той е много добър за пътуване и за вила.
Архитектурната фирма Wheelhaus, специализирана в създаването на малки подвижни къщи, е представила нов жилищен проект, с ширина само от 3,5 м и дължина – 10 метра. Wedge Cabin – е малка, но напълно функционална къща, които е оборудвана с всички необходимо за живеене: хол, спалня, баня с тоалетна и място за готвене.
Къщата е построена в стил рустик, така че можете вътре да видите дебели дървени дъски, камъни, допълващи умишлената простотата в интериора.
Обстановката в гостната е украсена с декоративна камина, която придава уют. В малка кухня са вградени миялна машина, мивка, котлон и мини-хладилник. Към стената са прикрепени микровълнова и шкафове.
Такъв модел може да бъде използвана като подслон за един или двама души, вила или временна сграда на почивка. С компактните си размери, Wedge Cabin може да се поставя върху ремарке и да св премести на всяко друго място.

Важното е да разберем, че ако искаме да избегнем нещо, закъснението е един от начините за избягване, ние не искаме да го правим.
Има ли човек, който би закъснял да отиде до тоалетната?
Това звучи даже смешно. Такова нещо е трудно да се случи. Това е физиологична нужда, която за нашия организъм се явява изключително важна.
Ако в живота си имате неща, които вие не смятате за важни, защо си губите времето за тях?
Трябва да престаните да вършите това, което за вас не е важно!
Но трябва да се съобразяваме и със следното. Боли ви зъб и трябва да отидете на зъболекар. Това е неприятно за вас, но има и нещо друго.
Тук влияе друг принцип. Трябва правилно да разграничим кое е важно за момента и кое не. Такъв филтър ни е необходим, независимо от предпочитанията ни.

Само на три години, но е сериозен млад мъж. Баща му почина при автомобилна катастрофа и той веднага взе властта в дома в свои ръце.
Седеше в кухнята и гледаше как лела му и баба му пържат палачинки. Изведнъж той заговори:
– Това са моите палачинки! Аз първи ще ям от тях! Ако някой яде без мен ще го накажа.
Пърженето свърши и палачинките бяха сложени в една чиния. Трябва да започне и самото ядене с ароматен мармалад, но на нашия „мъж“ му се доходи до тоалетната. Поглежда към масата и казва назидателно:
– Аз няма да бъда тук, трябва да се заема с една важна работа, но всички палачинки ще преброя. Не си мислете, че без мен ще можете да ядете.
Приближава към масата и брои:
– 1,2,5,8,14,23,30. Гледайте да не пипате нищо докато дойда.
Докато беше в тоалетната, лелята изяде една палачинка. Идва малкия диктатор и от вратата крещи:
– Как посмяхте да изядете палачинка без мен?! Сега  заслужавате наказание!
Казват му:
– А ти добре ли преброи палачинките?
А той се усмихва хитро и казва:
– Колко сте глупави! Аз съм малък и не мога да броя! Само обърнах горната палачинка….