Въпреки своя сложен и абсурден характер Фьодор Шаляпин бил посветен на изкуството и умеел да цени истинския талант.
Веднъж  по време на обяд в дома на Шаляпин разговаряли за известният певец Мазини. След обяда синът му Боря попитал:
– Татко, Мазини наистина ли е бил добър певец?
Шаляпин въздъхнал:
– Мазини, миличък, не е бил певец. Виж баща ти е певец, а Мазини е бил ангел.

Едно малко момче, което наскоро повярвало в Бога, попитало баща си:
– Татко, как да вярвам в Святия Дух, когато никога не съм го виждал?
– Добре, ще ти покажа, – казал бащата, който бил електротехник.
Завел сина си при една електростанция и му показал генераторите.
– От тук енергията идва до нашите домове, нагрява печката и ни дава светлина. Ние не виждаме енергията, но тя идва от тези машини и протича по кабели, – казал бащата. – А сега искам да те попитам: Ти вярваш ли, че съществува електрическия ток?
– Да, вярвам, – казало момчето.
– Разбира се, че ще вярваш, – казал бащата, – но ти не вярваш, защото го виждаш. Ти вярваш в неговото съществуване, поради нещата, които върши. Така можеш да вярваш и в Святия Дух, не защото го виждаш, а защото променя живота на хората, които са повярвали в Бога.

В семейството бяха три деца. Преди Нова година бащата получи награда, шест дневна романтична почивка за двама. Това идваше тъкмо на време, той отдавна искаше да остане със съпругата си насаме малко по-дълго време.
– А децата, – възкликна жена му, когато чу новината.
– Ще ги оставим на бабите. Вече говорих с тях. Все някак ще го преживеят.
Слави беше на 11 години, Алиса на 6 години, а малката Алена на две години и половина.
– Малки са децата, а имаме и момиченца, – загрижено каза майката. –  Най-тежко щеше да бъде на Алена. Тя е толкова малка и не се е отделяла от нас.
– Но нали с нея постоянно ще бъдат Слави и Алиса, – каза мъжът, искайки да успокои жена си.
Родителите решиха да пробват. Оставиха децата при бабите и заминаха.
Първата вечер малката Алена отиде до прозореца, опря носле в стъклото и проплака:
– Къде са мама и татко? Защо ги няма? Кога ще дойдат?
Слави пристъпи към нея и я прегърна. След това я отнесе до фотьойла, отвори книжката с приказките и започна да ѝ чете. Малкото момиченце се успокои.
По-късно двете момиченца си легнаха в креватчетата, а баба им продължи да им чете приказки.
В следващите вечери Слави качваше на раменете си Алена и я докарваше до креватчето ѝ преди да заспи. Двамата се смееха, а на малката ѝ харесаше много да язди импровизираното конче.
Алиса беше по-голяма, но и тя тъгуваше. И Слави, който обикновенно воюваше с нея за всяко нещо, сега се преобрази. Когато се прибираха той я прегръщаше, играеше си с нея, без да се карат. Даже я взимаше сутрин, когато отиваше да разхожда кучето.
Децата се грижеха едно за друго и всеки беше наблизо, когато някой от тях се нуждаеше от помощ. Не всеки възрастен е способен на това.
Когато родителите им се върнаха, те пак се спречкваха в игрите, но всеки от тях знаеше, че независимо от кавгата, другия го обича и е готов да му помогне в трудна минута.

В края на първата среща, млад мъж придружава любимото си момиче. Окуражен от нощта, той се решава на първата целувка.
В атмосфера на доверие, той опира ръка на стената, усмихва се и ѝ казва:
– Скъпа, какво ще кажеш на прощална целувка?
В ужас тя отговаря:
– Да не си луд родителите ми ще ни видят?!
– Е, хайде! Кой ще ни види в такова време?
– Не, моля те. Представете си, ако ни хванат?
– Не ставай смешна, няма никого наоколо, всички спят.
– В никакъв случай! Това е твърде рисковано!
– Моля те! Толкова много искам да те целуна.
– Не, не, не. И аз те обичам, но аз просто не мога!
– О, да можеш. Моля те!
– Не, не. Не мога.
– Моля те! …
Изведнъж светва лампата на терасата и се появява сестрата на момичето по пижама и с разрошени коси. Със сънен глас сестрата казва:
– Татко каза, да се пребираш и да му изпратиш въздушна целувка. Ако искаш и аз мога да направя това. И му кажи, да не е полудял, нека си махне ръката от бутона на домофона!

Децата се бяха скупчили край учителката си. Тя се усмихваше на всяко от тях. Години наред им отдаваше цялата си нежност и любов.
– Деца, – каза тя, – днес е празник, какво си пожелахте да получите като подарък?
– Аз пожелах да има конструктор „Лего“, – пръв скочи Наско.
– Хубаво е, ако получа нова рокля, – плахо каза Зина.
– Е, ако можех да получа още някое интересно малко пухкаво животинче, – замечтано добави Весела.
Тя обичаше животните и си бе направила малък домашен „зоопарк“.
Всяко от децат пожелаваше на глас това, което най-много искаше да получи като подарък.
Диди стоеше отстрани и гледаше шумотевицата, но някаква тъга беше засенчила лицето ѝ.
– Диди, – каза топло учителката, – ти не искаш ли подарък?
– О, ако можеше, моят татко да не е болен и този…., – тя си спомни думата, – тумор да изчезне от него.
Учителката замълча. Погледна момиченцето и нежно добави:
– Може, за Него няма нищо невъзможно….., а нещо за себе си няма ли да поискаш?
Диди вдигна тъжните си очи и погледна уплашено учителката си:
– Ако пожелая нещо друго, татко ще остане ли така… болен?
– Не, не, мила моя, – успокои я учителката. – Той непременно ще изпълни всичко….
Учителката едва сдържаше сълзите си. Днес е празник. Трябва да се веселим и да се радваме. Исус дойде, за да отнеме болката и мъката ни и да ни дари с радост.