Юри се женеше. Подписване, разходка, множество снимки и хоп в ресторанта. Започна и даването на подаръци за младоженците, някои в плик, други в красиво оформена опаковка.

Изведнъж в залата внесоха огромна кутия, която била изпратена от далечни роднини на Юри, но самите те не могли да дойдат.

Гостите на сватбата започнаха да си шушукат:

– Каква голяма кутия!
– Какво ли има в нея?

– Прекалено е лека.

– Намирисва ми на нещо нечисто….

Юри със свидетели скъсаха празничната лента, която обграждаше пакета и бързо отвориха капака на кутията.

– Пълна е с смачкани хартии, – разочаровано се обади някой.

Младоженецът отчаяно ритна кутията, но в нея нещо издрънча. Юри и неговият най добър приятел скочиха в голямата кутия и започнаха да ровят в хартията. Най-накрая победоносно Юри извади ключове с дистанционно за кола. Всички се смееха и радостно поздравяваха младоженеца.

На следващата сутрин Юри си помисли:

„Трябва да благодаря на роднините си за ценният и хитро изпратен ми подарък“.

– Здравей дядо Гошо! Благодарим ви с Наталия за невероятния подарък и особено за хитро скрития ключ от колата, която ни бяхте изпратили. Това с големия кашон, ….. бе много оригинално.

– Поздравявам те Юрка. Значи си намерил ключа? А петте хиляди на пачки, не откри ли?

– По дяволите, – изруга Юри.

Младият мъж бързо извика такси. Младоженците с няколко свидетеля се втурнаха в ресторанта, за да разберат какво е станало с онази голяма кутия. Те бяха я оставили на боклука в двора.

Изтичаха при контейнера, а тя си стоеше там спокойно. Бързо започнаха да изхвърлят всички натрупани книги в нея. Но за съжаление освен стари вестници и списания, друго нищо не намериха.

Младоженците се прибраха омърлушени в дома си.

– Къде гледахте, глупаци, – вилнееше Натали, – това са толкова много пари.

Юри с приятелите си мълчаливо въздишаше.

Изведнъж телефона иззвъня. Обаждаше се дядо Гошо:

– Е, какво Юрка, намери ли кутията?

– Намерих я, но пачките ги нямаше там.

– Тях и не трябваше да ги има! Пошегувах се! Мислех си, че след бурната нощ седите не изтрезнели и мързелувате. Не ви ли добавих малко адреналин? Ха- ха-ха …..

Юри се цупеше на дядо си цели десет минути. След това всички се разсмяха и продължиха да мързелуват надигайки бутилка с шампанско от време на време.

Беше едва седем часа. Скоро съвсем щеше да се разведели. Телефонът в полицията иззвъня. Дежурният вдигна слушалката и чу немощен мъжки глас:
– Спря ме непознат мъж и ме помоли да го закарам до съседното село. Качих го, – гласът на мъжа хриптеше. – внезапно ме удари по главата с бутилка и ми открадна колата. Тя е Mercedes….

Веднага бяха изпратени хора, да заловят престъпника и да помогнат на пострадалия.

След половин час отново се позвъни:

– Аз съм майор Илия Петров. Станах свидетел на следния инцидент. Карах колата, когато ме задмина Mercedes, който след няколко метра събори работник от пътната служба, събиращ боклук отстрани на платното.

– Май същият Mercedes е бил откраднат, – вметна набързо приемащият съобщението.

Майорът продължи:

– Мерцедесът се залюля и падна в канавката. От него излезе мъж. Той отиде до резервоара и хвърли в него запален предмет, а след това се скри.

– Какво направихте?

– Когато приближих колата, тя вече гореше. Освен това пострадалия мъж се намираше на няколко метра от запаления автомобил. Изтеглих го на безопасно място. Цялата кола бе обхваната в пламъци. Спрях едно такси и помоли шофьора, да  откара човека в болницата.

– Накъде тръгна заподозряният?

Майорът съобщи посоката, в която бе изтичал крадецът.

След половин час престъпникът бе арестуван. Той наистина бе откраднал Mercedes, с който направи толкова много бели.

Пострадалият работник бе откаран в болницата. Той имаше фрактури на долната част на краката и на шийните прешлени, но благодарение намесата на Петров животът му бе вън от опасност.

Южнокорейски бизнесмен в Шарджа, ОАЕ, в такси забравил портфейла си с 1,7 милиона дирхама. Това са около 500 хиляди долара.

Шофьорът на таксито, който бил от Пакистан, намерил на задната седалка портфейл с пари и веднага съобщил за това в полицията.

За своята честна постъпка 30 годишният таксиметърджия получил благодарствена грамота от управлението на пътищата и транспорта в Шарджа, както и парична награда от три хиляди дирхама или 820 долара. Една трета от наградата била изплатена от бизнесмена, а две трети от самото управление.

Миналата година същият шофьор е върнал на гражданин от Иран портфейл със сума около 13 хиляди долара.

Жената извика такси и седна на седалката. Шофьорът напомни на жената:

– Сложете и затегнете коланите си.

– Детето ми е малко особено и ще вика, можете ли да ми помогнете да му стегна колана.

Момченцето наистина не разговаряше, а издаваше звуци, ту по-силно, ту съвсем тихо. Извиваше се и правеше неадекватни движения.

– Аз също съм особен, – грубо каза шофьорът. – Слезте. Не ми трябва крещящо и опърничаво дете.

Жената слезе с момченцето и една голяма чанта на пътя.

Хубавото е, че със следващият шофьор на такси нямаше проблеми и той ги закара до дома им.

Нима деца с такива особености не трябва да е возят в превозните средства?

Наближаваше десет и половина. Писанов се канеше вече да отиде за обичайното съвещание, когато в кабинета му се появи Петър, енорийския свещеник на местната църква. От него лъхаше доброжелателност и Писанов го поздрави сърдечно.

– Хубаво е, че ви заварих, господин Писанов и вие сте много зает човек като мен.

Свещеникът бе дошъл заради камбанарията, която от два месеца бе почнала да се руши. Дървояди, кой знае от къде бяха дошли, разяждаха дървената ѝ конструкция.

И тъй като заостреният връх на камбанарията бе забележителна черта на малкото градче, Писанов бе открил подписка във вестника за нейното възстановяване.

– Направих сметка за необходимия ремонт, – каза Петър. – Опасявам се, че ще излезе малко повече отколкото предполагах, четиринадесет хиляди.

– Това е доста голяма сума.

– Наистина е голяма особено, когато постъпленията от вашата подписка не превишават пет хиляди лева.

Това не разтревожи много Писанов. Все пак начинанието му бе съвсем доброволно. Той не беше богат, но бе внесъл своите сто лева.

– Сега страната преживява тежки времена, – Писанов се опита да оправдае хората. – Данъците, сметките и таксите растат. А този сезон съвсем не е благоприятен за благотворителност. Почакайте да се затопли времето, може би тогава хората ще бъдат по-благосклонни.

– Да, но проблемът е неотложен, – каза с тъга Петър.

Енорийският свещеник продължаваше да говори още дълго време в същия дух, но Писанов губеше вече търпение.

„Този човек не разбира ли, – помисли си Писанов, – че това искане за повече и повече, трябва да престане, преди страната да изпадне в пълна разруха?“

Все пак Писанов го изслуша. Обсъди с него различни начини и средства за набавяне на необходимите суми. Обеща му място на някои от вътрешните страници на вестника, където може да изкаже болката си, но това бе всичко. Писанов не притежаваше необходимите ресурси, с които можеше да му помогне.