Любомир бе седнал под едно дърво и се опитваше да си представи как е протекла последната нощ на Исус на земята. Разсъжденията му бяха предизвикани от скоро гледания филм.

– Нима е бил луд? Или блестящ философ, който е имал силна воля? Или ….? – размишляваше Любомир.

Той не можеше да измисли други възможности, защото не вярваше, че Бог съществува.

Толкова се бе вдълбочил в мислите си, че не забеляза, когато някой застана до него.

– Какво е вашето определени за Бог? – попита тихо непознатия.

Любомир се сепна. До него бе седнала жена на средна възраст, която му се усмихваше. Той също ѝ се усмихна, докато се чудеше какво да ѝ отговори.

– Както много други хора и аз мисля, че Господ е брадат мъж кацнал на облак. Той плаши човеците с ад и проклятия, ако не правят това, което Той иска, – Любомир се опита полушеговито да обясни „вижданията“ си.

Жената погледна към безоблачното небе и каза:

– Значи Бог не е тук сега, тогава набързо можем да направим някоя поразия, преди Той да се върне.

И двамата се засмяха.

– Казвам се Галя, – представи се жената. – Преподавам английски език в едно училище, а вие?

– Чета лекции по философия в един университет, – на свой ред каза Любомир.

– Как мислите, каква е връзката между Бога и науката? – попита Галя.

– Никаква, – усмихна се Любомир.

От предишният му отговор, тя бе усетила, че е атеист.

– Смятате ли, че в Космоса няма нищо? – попита Галя.

– А какво трябва да има там? – вдигна рамене Любомир.

– Ако там няма организираща и творческа сила, която да сътворява, как така съществуват животните, растенията и хората? – Галя го атакува с нов въпрос.

– Вярвам в съществуването на организирана творческа сила, но само под формата на природни закони, – поясни Любомир.

– Една творческа сила трябва да е разумна, иначе не би могла да твори, – отбеляза Галя.

Любомир само поклати недоволно глава.

– Добре, – продължи Галя, – Представете си, че се намирате в една стая без прозорци и до вас не достига никакъв звук. Въпреки това имате всичко необходимо, за да оцелеете. Как ще разберете, че извън стаята ви има слънце, плискат се океани и се издигат високи планини?

– Като се блъскам в стените, ще разбера, че съм ограничен.

– То тогава би трябвало да знаете, какво е това стена. Иначе как ще разберете в какво се блъскате и дали съществува нещо извън нея?

Любомир се замисли сериозно над думите на тази странна за него жена.

– Ако не знаете какво е Бог, вие не сте в състояние да кажете дали вярвате в съществуването Му или не, – заключи Галя и си тръгна.

Отново заваля. Това бе един нескончаем поток от безброй капки, които превръщаха земята в непроходим кален терен.

Дядо Петър и внукът му Пешо седяха край печката и се грееха.

Старецът много обичаше това палаво момче, не защото го бяха кръстили на него, а заради любознателността му.

Днес Пешо с голямо нетърпение очакваше да чуе какво ще разкаже дядо му. До сега старецът не бе го разочаровал с историите си.

– Когато има пауза, музика не се чува, – каза дядо Петър, – но в паузата се раждат нови звуци.

– Как така? – ококори очи Пешо.

– В мелодията на нашия живот често се появява „пауза“, а ние си мислим, че Бог е завършил музикалния Си мотив, – старецът се опита да разясни казаното.

Но по очите на внука си дядо Петър усети, че Пешо не го е разбрал.

– Понякога Бог допуска болест, сриване на плановете ни, – продължи възрастният човек, – непосилни усилия. По този начин се появява неочаквана пауза в химна на живота ни.

– А, да…. познавам това състояние, – каза внукът. – Тогава започваме да се оплакваме, защото гласът ни замлъква и нашата партия липсва във всеобщия хор, който постоянно се възнася към Създателя.

– А как трябва да се отнася истинският музикант към „паузите“? – попита дядо Петър.

Пешо повдигна рамене, явно не знаеше отговора.

– Забележи, изпълнението на музиканта е съгласувано с ритъма. Той не представа да го отброява, докато решително и вярно не подхване следващата нота, без да нарушава мелодията, все едно изобщо не е спирал.

– Дядо, как мислиш, Бог без определен план ли пише мелодията на  нашия живот?

– Той винаги знае коя е най-подходящата нота за дадения момент, – поклати глава старецът. –  Ние само трябва да научим мелодията, без да се смущаваме от „паузите“.

– Наистина, не бива да ги пренебрегваме, – съгласи се Пешо, – за да не нарушим мелодията и нейният ритъм.

– Ако погледът ни постоянно е насочен към Бога, – засмя се старецът, – Той сам ще следи за такта. Взирайки се в Него, ние звънко ще подхванем следващата нота.

– Но ако сме натъжени от случващото се в живота – каза внукът – и си кажем: „В музиката няма паузи“?

– Тогава забравяме, че тя се ражда в паузите.

– Създаването на музиката е бавен и мъчителен процес в нашия живот, – отбеляза Пешо.

– Бог ни обучава с голямо дълготърпение. Забележи, колко дълго трябва да ни чака, докато научим урока си и то да го научим напълно.

Дъждовните капки бяха спрели да барабанят по прозореца, а слънцето се мъчеше да пробие гъстия слой от облаци.

Но не се мина много и слънчевите лъчи огряха окъпаната земя. А дядото и внукът прекрачиха прага и излязоха на двора, вслушвайки се в птичата песен.

Здравка бе крайно притеснена от множеството проблеми, които изглежда я бяха избрали за мишена. Нямаше мир в душата ѝ.

Един есенен ден тя се разхождаше край лозята и бе изненадана от занемарения им вид.

– Богатата маса от листа покрива лозята, – каза си тя, – но земята е изоставена. Всичко е обрасло със плевели. Цялото място има печален вид и се е превърнало в пустош.

Докато Здравка седеше там, потънала в нерадостните си мисли, които не ѝ даваха покой, Небесният Земеделец ѝ прошепна:

– Обично мое дете, ти се чудиш на множеството изпитания, които са те обезпокоили в живота? Погледни на лозята и приеми поучението.

Листата зашумяха в синхрон с вятърът, който търсеше пролуки и се провираше между тях.

– Лозята ще престанат да се очистват, – продължи Земеделецът, – подрязва, окопава и да се събират узрелите плодове, когато вече нищо не се очаква от тях, особено през студеното време.

Здравка въздъхна.

– Лозето е оставено само на себе си, защото времето да дава плод е минало и всяка по-нататъшна работа ще е загубено време, – добави Земеделецът.

Здравка трепна.

– Състоянието, освободено от страдание е едно безполезно съществуване. Искаш ли да престана да те очиствам? – Попита я Земеделецът.

Утешеното сърце на Здравка възкликна:

– Не!

А вятърът тихо запя:

– Сърцето си отвори за Христос и изгони страха от хората. Ти имаш Спасител, който зае мястото на Кръста.

Ирена и Илия бяха семейство за пример в селото. Помагаха си, работеха задружно и никой от тях не поглеждаше към чуждото.

Плъзна из селото завистта като змия и бързо разпали въображението и инициативата на хората.

Двамата известни в околия шегаджии решиха да скроят номер на Илия и да разбутат семейното им огнище. Речено сторено.

Една вечер, когато Ирена почистваше ватенката на мъжа си, извади от джобовете ѝ сутиен и дамски бикини. Сърцето ѝ се преобърна и в него се засели ревността.

Когато Илия влезе в стаята, Ирена навря в лицето му откритите вещи и започна да крещи:

– Тръгнал си с друга! Купуваш ѝ финно бельо…. Как не те е срам, децата ти пораснаха, сега на стари години ли взе да пощуряваш.

– Ирено, – хвана я Илия за ръцете, – някой ми ги е набутал нарочно в джобовете, не разбираш ли? Аз от такива неща не разбирам, камо ли да ги купя.

Ирена продължи гневно да го гледа. Тя го познаваше от години и знаеше, че като мине красива жена свеждаше очи, но това, което намери в джоба му не и даваше мира.

Двамата не си говориха. Връзката им по между им се бе нарушила.

Комшиите първи разбраха, че се е случила беля. Ирена се оплака на баба Неда, а Илия сподели с най-добрия си приятел:

– Кой можа да ми направи този маскарлък? Хвана ли го, ще го удуша.

Разбра се, че Гого и Пецо само решили да се пошегуват, но работата стана много дебела.

Сключеното примирие между Илия и Ирена бе само привидно. Той се ядосваше, че жена му не му вярва, а нея постоянно я глождеха съмненията, че ѝ изневерява.

Щом Илия тръгнеше на някъде, Ирена зарязваше тестото, готвенето или  каквото там правеше, заставаше край прозореца и дебнеше мъжа си в коя посока ще тръгне.

Един ден Илия отиде да се обръсне и подстриже при бай Кольо, но доста се забави.

През това време Ирена тичаше като обезумяла по двора, влизаше от една стая в друга и често поглеждаше улицата, от която трябваше да се зададе мъжа ѝ.

По едно време Ирина скръсти ръце, пред себе си и тихо възкликна:

– Най-после…. кой знае при коя е бил.

Когато Илия влезе в двора, тя го посрещна свъсила вежди:

– Много се забави! За коя си се нагласил така?!

– Имаше много опашка, та трябваше да почакам, – обясни кротко Илия.

Но Ирена не му повярва и изфуча към къщи.

Илия се ядоса и тръгна към задния двор, където изхвърлят саждите. След малко се показа с очернено лице, наметна дрехата си и тръгна да помага на Стойчо да поправят покрива, че беше му обещал.

Където го видеха хората само клатеха глава и питаха:

– Илия, защо си се очернил така?

– Мята разправя, че съм се гласил за някоя, нека сега да ме види какъв нагласен съм.

За гърба му цъкаха с език:

– Що им трябваше на Гого и Пецо да си правят шега с това семейство?

Слънцето печеше силно и Илия го засърбя лицето. Отиде до чешмата да го наплиска, а с пясък опита да снеме чернилката.

Как бе търкал лицето си, никой не знае, но кожата на бузите му се бе обелила. Това още повече влоши състоянието му и той започна да стене от болка.

Добре, че го видя Симо. Той изтича до жена си и взе онзи специалния крем, дето мажеха раните у дома си и го донесе на Илия.

Той се намаза и му олекна, но после два месеца не можеше да докосне лицето си. Нито се миеше, нито се бръснеше. Брадата му стигна до пояса.

А Ирена вървеше след него като сянка и тихи подсмърчаше.