Празниците минаха. Еуфорията мина и вече се наблюдаваха унили и измъчени лица. Радостта и смеха бяха изчезнали.

– От къде идва щастието? – Попита Виктор, който бе наблюдавал промените в хората след празниците.

– То е следствие от насърчителното и въодушевляващо бъдеще, – отговори баща му. – Надеждата е източник на енергията, която унищожава депресията.

– А как да подкрепяме надеждата в себе си? – скокна Виктор.

– Пази сърцето си от омраза и ума си от тревоги. Не очаквай много, но бъди щедър. Изпълни живота си с любов, разпръсквай светлина. Не мисли за себе си, а помагай на другите. Прави това, което искаш другите да направят на теб.

Виктор тежко въздъхна:

– Хубаво като препоръка, но …..

Баща му се засмя:

– Забележи, първото си чудо Исус не на погребение, а на сватба, където имаше радост, любов и оживление.

След като замълча бащата попита:

– Мислил си някога за удоволствието, което е изпитал Бог, когато е създал света? Цветята, птиците, планините, небето изпълнено със звезди, изгрева и залеза, …. Във всичко това можем да усетим Божието вълнение и радост от творението. Той напълни земята със Себе Си.

– Да, – съгласи се Виктор. – Бог е източника на радостта, щастието и смеха.

– Просто отвори очите си и погледни, – насърчи го баща му, – светът е пълен с красота. Когато се доближаваме до Бог, улавяме Неговата радост и вълнение. Виждаме хората по друг начин…..

– Но хората са нещастни, – поклати глава Виктор. – Те искат толкова много неща.

– Щастието на хората не се определя от това, какво имат или каква позиция заемат в обществото, а от това какво мислят. Ако умовете им са пълни с егоизъм, лъжа, измама, коварство и лицемерие, радостта не може да проникне в тях.

– Лесно е да виждаме лошите неща у хората, – отбеляза Виктор.

– Но трябва да търсим доброто в тях. Необходимо е да престанем да критикуваме и да изтъкваме само негативното в живота. Та нали това, за което изобличаваме другите, ако размислим добре, то и ние го вършим.

– Тогава какво да правим?

– Трябва да поискаме прошка за нашите грешки и да ги заменим с истината от Бога, която е изявена в Неговото Слово. Именно тогава ще имаме радост и ще бъдем щастливи.

Групата се изкачваше към върха. Пътеката бе стръмна.

Поради ентусиазма и умората едни бяха по-напред, а други значително изоставаха.

Камен се катереше някъде по средата и философски разсъждаваше:

– Животът е едно стръмно изкачване….

Той чуваше насърчителните викове на тези отпред:

– Не се предавайте! Давайте нагоре!

И му ставаше добре на сърцето.

– Човек трябва да има много сила и твърда походка, за да достигне върха, – продължи разсъжденията си той.

Докато се изкачваше, хоризонта пред него се разширяваше.

Той гледаше и се възхищаваше на това, което виждаше от височината, до която бе достигнал. За това махаше на тези, които бяха след него, да побързат, за да се насладят и те на очарованието, което го бе обзело.

Ако сте изпреварили другите „извикайте“ ги. Това ще им предаде смелост да си проправят път по скалистата пътека.

Когато намалее вярата на някой и „маслото“ му е почти свършило, издигнете глас и насърчете уморения и изтощен пътник, за да го предпазите от падение.

Споделете вашите борби по стръмната пътека и как Господ ви е помогнал в бурите и ви е спасил от големи опасности.

Христо бе въодушевен. Той бе слушал не една или две проповеди в църквата, но сърцето му копнееше за друго:

– Моля те, Господи, позволи ми да проповядвам.

Той нямаше търпение да бъде призван от Бога и Той да му възложи да проповядва.

Настанаха тежки дни в живота на Христо. Той трябваше да седи в църквата между другите хора и да слуша поредният проповедник.

– Говори по Библията, – негодуваше в преценката си Христо, – но не може правилно да назовава книгите от Словото.

Докато той съдеше този или онзи проповядващ, Бог развиваше неговия дар.

И Христо проповядваше в банята под душа, в гората на птичките. Полагаше ръце на дървета и храсти, …. Всичко това бе доста комично, но беше част от сезона на ферментацията.

Христо прекара години наред в почистване на басейна за водно кръщение, метеше църковната сграда, изхвърляше боклука, срещаше хората на вратата преди неделното богослужение…….

Един ден, когато беше при дядо си, Христо осъзна нещо много важно.

Дядо му бе смачкал гроздето в кацата и двамата го наглеждаха докъде е стигнала ферментацията в нея. Чакането им се оказа много полезно, защото в кацата ставаше нещо „тайно“, което не можеше точно да се разбере.

– Що се отнася до винопроизводството, ферментацията е нищо повече от изчакване, – сподели дядото на Христо. – Гроздовите зърна са просто смачкани и няма за тях сега вече болка. Но след това те се подготвят за следващата стъпка. Трябва да се внимава, защото разрушението идва бързо при прекалено бързане.

Христо помисли за себе си, сравнявайки се с тези гроздови зърна.

Той желаеше да проповядва, но нещата не се случиха така, както искаше.

– Докато чаках да ме поканят да проповядвам, – разсъждаваше на глас Христо, – Бог работеше върху характера и сърцето ми. Отмахна нервността ми. Изчисти мотивите ми.

Да, Бог позволи да изкипи всяка примес от Христо, защото не можеше да го остави като нерафинирано, неферментирало и недоразвито изделие.

Дойде време и Христо бе поканен да проповядва. Сега той можеше с помощта на Божия Дух да провъзгласи Писанията, така че да се възприемат от слушателите и то така, че Словото да ги променя.

Завистта е като киселина. Тя разяжда най-бързо съда, в който се намира.

Диньо Дерменджията отдавна гледаше свои колеги, които преуспяваха, а сърцето му се бунтуваше: „Защо не аз? Защо не на мене? „

Един ден бе наел много майстори. Голяма работа бе замислил.

– Пак тия пари. – мърмореше под носа си Диньо. – От къде да ги взема?

Изтегли заем от банката, макар че му искаха голяма лихва, но и те не стигнаха.

Диньо мъдрува, пъхтя и накрая отсече:

– Стария трябва да даде.

И отиде при него на село. Удари го на молба още от вратата:

– Тате, да продадем земята. За какво ти е. Не можеш вече да я работиш вече. Така ще си седи…..

– Белята става с пари. Важното е да сме живи и здрави, – отсече старецът.

– Тате, ти си ми последната надежда. Това не са много пари. Като заработи фирмата, за една година ще си ги върнем.

– Това е грешка от твоя страна, а такава не може да се поправи с по-голяма.

– Какво говориш? – вдигна ръце Диньо .

– Големец си станал, сине, ама човек не …..

– Тате, не разбираш ли, – повиши тон Диньо, – че днес с пари се купува всичко?!

– Лъжеш се, сине. Книги можеш да си купиш, но акъл не. Закупи си креват, но сън можеш ли? Лекарство си купуваш от аптеката, но здраве – от никъде. С пари можеш да си купиш работници, съдружници, но не и приятели……….

Лекарите се оттеглиха на съвещание в съседната стая. Дядо Димо остана сам. Вън валеше. Старецът се вгледа в стичащата се вода по стъклата и дълбоко въздъхна:

– Никой няма да заплаче за мен, – каза си той. – Пена отдавна си замина. Добра съпруга беше. А Стоян е студен, сърцето му е каменно. Син ми е, но прилича много на дядо си.

Той бе изживял годините си и нищо вече не го радваше.

– Какво сме ние хората, – продължи да разсъждава той на глас. – Всеки от нас е капчица от множество такива, които се изливат от небето, за да избликнат по-късно от някой извор.

Тежка кашлица раздра гърдите му и той се сгърчи. Когато болката го отпусна малко пак си заговори сам:

– Преминава детството ни, свежо и жизнерадостно, като планински поток. След това живота ни става река, която шуми по бързеите, рови и глъхне във вировете, където е тихо и спокойно, а след това се влива в голямата вода – морето.

В съседната стая гласовете повишиха тон. Изглежда докторите спореха за нещо, но това вече нямаше никакво значение за дядо Димо.

Старецът прокара ръка по олисялата си глава и продължи като в унес:

– Борейки се с ежедневието, изпускаме вечността. …. Кой помни капката? Никой. Но реката ….. понякога приижда буйна и мътна, събаря мостове, залива цели селища, но после се укротява и се влива в морето. Други пресъхват и се губят, но океана никога.

Старецът си спомни настойчивостта на сина си и желанието му непременно да изпъкне.

– Колко се заблуждаваме и си въобразяваме, че ще направим нещо толкова велико и забележително, че ще открием нова истина, която ще чертае нова посока и с това хората ще ни запомнят. …. Да, искаме да сме значителни и за това правим какви ли не глупости.

Старецът погледна към прозорецът. Дъждът бе спрял, а той продължи своя монолог.

– Няма по-голямо щастие от това да бъдеш обикновен и незначителен. Всеки от нас се изчерпва. Ние сме временни гости на този свят. Пред смъртта всички сме равни. Какво направих с моя живот? Бях далече от Бога, а сега? Каква вечност ме очаква?