Според заключенията на учените, публикувани в списанието на Clinical Psychiatry, повечето хора, приемащи антидепресанти могат да не бъде депресирани изобщо.
Учените са установили, че над две трети (69%) от хората, приемащи антидепресанти не отговарят на критериите за голямо депресивно разстройство, известно като клинична депресия.
Антидепресантите се предписват и за други психични разстройства. Но изследователите са открили, че 38 процента от тези, които приемат тези лекарства, не отговарят на критериите за обсесивно-компулсивно разстройство, паническо или тревожно разстройство и социална фобия.
Експерт по психични заболяване Howard Forman казва: „Ние всички имаме моменти на стрес, тъга или периоди на съмнение в себе си, но те не ни прави психично болни“.
Официално се препоръчва клиничната депресия да се диагностицира, ако човек има пет или повече симптоми на депресия за две седмици, в по-голямата част от деня или почти всеки ден.
Симптомите включват потиснато настроение; загуба на интерес или удоволствие от дейности; намаляване или увеличаване на теглото или промени в апетита; Безсъние или увеличава желанието за сън. Други симптоми: безпокойство или поведенческо инхибиране; умора или загуба на енергия; чувство за малоценност или прекомерна вина; затруднения при вземането на решения, или затруднена концентрация, мисли за смърт или самоубийство.
Данните също така показват, че най-често се предписват антидепресанти в Исландия, Канада, Дания, Швеция и Португалия, най-слабо в Чили и Южна Корея.

Повървяха около десетина минути. Минаха покрай шадравана, заобиколиха стадиона и оставиха зад гърба си новия паркинг. Двамата мълчаха и вървяха, докато парка се стопи и излязоха на хълма.

– Ще ти разкажа една история, – каза Марк и погледна младия мъж, който вървеше до него. – Нали питаше защо са ми такива ръцете.

Ръцете му бяха изкривени, а на много от тях нямаше нокти, бяха изтръгнати.

– Е щом си решил, – повдигна рамене Владо.

– Бях обикновено момче, по нищо не се различавах от другите. Страшна война беше. Бяха ни оставили да вардим един навес. Хванаха ни, но повечето от нас бяха избити. Малкото, които бяхме останали, ни навързаха и ни подкараха покрай една река. След два ден ритници,удари с приклади, глад и студ пристигнахме в пленически лагер. Капитанът, който го ръководеше, си мислеше, че знам повече, отколкото всъщност знаех.

Ръцете на Марк потрепераха.

– Или си беше просто гадняр, – продължи Марк. – Обработваха ме добре няколко седмици, за това ръцете ми са такива, а после ме хвърлиха в една дупка цели пет години. Едва не умрях там, – гласът му заглъхна.

В мислите си беше някъде далече от тук, миналото и спомените не му даваха мира.

– Пет години затвор в една дупка, – прошепна Владо уплашено, той не можеше да си представи такова нещо.

Когато Марк отново заговори, в гласа му имаше горчивина:

– Не затвор, а клетка с пръстен под, два и половина метра широка. Пускаха ме да излизам само два пъти в месеца. През останалото време спях и крачех. Сънят трудно идваше, за това повечето от времето крачех. Четири крачки напред и обратно.

Погледна Владо изкашля се и продължи:

– Сега не понасям затворени пространства, за това се разхождам. Когато се озова между стени, веднага излизам, тъй като преди не можех да го правя.

И той размаха осакатените си ръце към дърветата, небето и всичко наоколо.

– Защо ми разказваш всичко това?

– Разбрах, че имаш неприятности, а знам, че си невинен, ще е жалко да гниеш в някоя дупка, заради някой друг. Разбираш ли, този простор ще ти липсва.

Владо кимна. Той съвсем не искаше да загуби свободата си, особено сега, когато нищо не беше направил, независимо от обвиненията. Владо беше младо момче, а пред него беше животът.

Дръжте на фокус това, което ви сближава, а не това, което ви разделя
Мозъкът след раждане работи странно и ако няма главното, което отговаря за отношенията, двамата съпрузи могат да се разделят.
След раждането на детето всичко допринася за умора, недостиг на сън, нови отговорности, които се изливат върху вас, 24 часово безпокойство за детето, еднообразие, рутина ….
А като се прибави и фиксирането върху малките неща, които мъжът ви не прави, както трябва или изобщо не върши – вътре във вас се натрупва обида, недомлъвки, раздразнение. Чувства, които убиват любовта!
Веднъж прочетох нещо, която ми помогна да осъзная какво да правя. Не си спомням точно текста, но смисълът беше такъв:
“ …. Разбрах, че през последните години обръщах внимание само на това, което той прави погрешно или когато не ми помага. Всеки ден се готвех за това, че скоро ще остана сама да живея. И аз започнах да си правя „резерви“. Изграждах си броня, ставах безчувствена и равнодушна. Въпреки че бях омъжена, живеех сама. Цялата ми енергия отиваше не към това да запазя отношенията си, а да се подготвя за тяхното разрушение!“
Помислете, спомнете си вчерашния ден. Вашите действия спомогнаха ли за заздравяване на отношенията с мъжа ви или за тяхното разрушаване?
Ако си поставите като приоритет да съхраните любовта в семейството, то в периода, когато имате малки деца, това ще ви помогне в отношенията с мъжа ви.
Помислете и размишлявайте!

Често родителството се превръща в поредица от ежедневни битки с детето, което води до нервен срив на майката и капризничене на детето.
И защо е всичко това?
Защото ние виждаме света и събитията в него по съвсем различен начин. Ако отчетем това, става много по-лесно да си взаимодействаме с детето. Можем да намерим решение и в най-сложните ситуации и най-важното е, че се прекратява „войната“ между родители и деца.
Представете си следната ситуация.
Вечер. Дете увлечено играе с новото автомобилче. Майката приближава и му казва:
– Време е за сън.
И чува възмутения глас на сина си:
– Не!
Майката започва дълго обяснява:
– Късно е. По това време всички деца са вече в креватчетата си.
Но това в ушите на детето звучи по-скоро, като „мама нещо разказва“.
Но може да се постъпи и така.
– Хайде да играем с това автомобилче. О, но то вече иска да спи. Хайде да го приберем в гаража и да го сложим да спи.
След пет минути детето ще е по-склонно да ви чуе и да иде в кревата.
Времето за децата е това, което преживяват или изпитват.
Ако искате да приканите детето да спи, може да се опитате да му кажете, че утре ще бъде нов ден и вие нещо ще правите, но това за него е лишено от детайли и активното му участие.
Много по ефективно е ако се разкаже за „неговото утре“ в подробности. Например:
– Утре ще се возиш на трамвая. Ще видиш слон. Ще си играете с Петърчо.
Тогава детето с желание очаква „утре“ и веднага се приготвя да спи.

Майката тръгна рано на работа и остави децата на грижите на едно момиче на 18 години, което понякога тя викаше за няколко часа срещу заплащане.
Откакто умря съпругът ѝ, настанаха тежки времена. Можеше да си загуби работата, ако оставаше всеки път у дома, когато баба им не може да поседи с децата, заболее или излезе от града.
Мариана така се казваше момичето, което бе останало този ден с децата, след обяда ги сложи да спят. И тогава и позвъни приятелят ѝ и я покани на разходка с новата му кола. Мариана реши да отиде, в края на краищата, децата не се будят преди пет часа.
Когато чу клаксона, взе чантата си и изключи телефона. Тя предварително заключи вратата на стаята, а ключа сложи в чантата си. Тя не искаше нищо да попречи на съня на децата.
„Ако Панчо слезе след нея по стълбите. Той беше само на шест години, може да се зазяпа, да се препъне и нарани. Освен това, – помисли си тя, – как ще обясни на майка му, – че детето не я е намерило?“
Какво беше това? Късо съединение в работещия телевизор или включените лампи в стаята ….. излетяла от камината искра? Но се случи така, че пердетата се запалиха и огъня бързо стигна до дървената стълба, водеща към спалнята.
От дима, минаващ под вратата, бебето се закашля и се събуди. Без много да мисли Панчо скочи от леглото и се опита да отвори вратата. Натисна дръжката надолу, но вратата не се отвори.
Ако не направи нещо, той и малкото му братче след няколко минути щяха да загинат в пламъците.
Панчо извика, повика Мариана, но никой не отговори. Тогава детето изтича до телефона, за да набере номера на майка си, но той беше изключен.
Панчо разбра, че трябва да намери изход да спаси себе си и братчето си. Опита се да отвори прозореца, зад който имаше перваз, но неговите ръце бяха много малки и не достатъчно силни, за да го отвори. Но и да успееше трябваше да преодолее защитната решетка, коята бяха поставили родителите му.
Когато пожарникарите потушиха огъня, всички говореха само за едно:
– Как е могло малко момченце да разбие стъклото и да разкъса предпазната мрежа?
– Как е успял да пъхне бебето в раницата?
– Как е успял да мине по корниза и да се спусне по дървото  с такъв товар?
– Как е успял да се спаси?
Старият началник на пожарната, мъдър и уважаван човек, отговори:
– Панчо е бил сам …… нямаше кой да му каже, че той няма да успее.