На площад Масена, за да могат зрителите да си отдъхнат, бяха пуснали Равел, звучеше Болеро. Старци танцуваха… Скоро щяха да пуснат и фойерверките.

Изведнъж се чуха тъпо звънтене и истерични писаци. Като че ли започваше война. Това бе ужасно. Чуваха се сирени, доброволци спираха колите си, за да дадат път на полицаите.

Всички бягаха. Мнозина плачеха.

– Какво става? – питаха хората, усещайки, че нещо не е наред.

– Камион се вряза в гъста тълпа от хора, – обясни някой уплашено и продължи да бяга.

На балкона на хотела стоеше 14 годишно момче. То гледаше с ужас как камион, който се носеше по улицата със скорост около 70 километра в час, съзнателно се вряза в тълпата и мачкаше хората. Това щеше дълго време да остане в съзнанието му и щеше да се явява като кошмар в сънищата му.

Всичко бе станало внезапно. Суматоха, отчаяни викове …. цялата картина бе жестока и зловеща. Хората тичаха, крещяха, стенеха и носеха на ръце децата си. Всеки бягаше, за да спаси живота си.

Хората се блъскаха, тичаха по улицата. Младеж се помоли на мъж, който стоеше на прага:

– Моля ви пуснете ни вътре.

Човекът се дръпна, след него влязоха още няколко души и треперейки чакаха да свърши всичко.

Виктор мислеше, че това е някаква шега, но след това видя камион да се движи на зигзаг към него. Той побегна с другите търсейки безопасно място.

Врати се отваряха и приютяваха, част от бягащите.

Това беше ужасно клане. Имаше тела навсякъде. Камионът мачкаше всичко по пътя си. Той караше криволичейки и хората не знаеха на къде ще отиде след това.

За камиона нямаше прегради, той сриваше стълбове и дървета.

Някой хора се бяха качили на вратата на камиона, опитвайки се да го спрат.

Накрая всичко свърши. Разчленени и обезобразени тела лежаха на улицата. Беше ужасно. Хората падаха и плачеха над телата.

Мъртвите изглеждаха много, покриха ги с по един бял чаршаф. Мъката и болката щяха да продължат много след това.

Ние не бива да живеем в свят като този. Необходимо е любовта и мирът да се установят между хората. Тогава няма да бъдем свидетели на такива кървави трагедии.

Евгени беше известен вече писател. Той пристигна в града и смяташе да започне новата си книга.
Но нещо му прилоша, изгуби съзнание, а когато дойде на себе си не знаеше кой е и къде е.

В този нещастен ден Игнат минаваше по улицата, както обикновено и видя бездомен човек. Дрехите му бяха скъсани, а на краката си нямаше обувки.

Времето бе много студено и Игнат се съжали над човека, съвестно му бе да го остави на студа, а скоро щеше да дойде нощта, когато температурите се понижаваха още повече.

Той го подхвана под мишниците и го заведе в дома си.

– Как се казваш? – попита го Игнат.

Мъжът вдигна рамене, което много изненада младежа.

– Как попаднахте на улицата, в това студено време?

Мъжът отново вдигна рамене.

Игнат усети, че тук има нещо друго, което му се изплъзваше, но за това реши да мисли по-късно.
Той даде на мъжа дрехи и му предложи храна. Бездомникът се нахвърли към нея и започна да поглъща големи залъци хляб, натопени в яденето.

След това Игнат му зададе още няколко въпроса, но отговор не получи.

– Явно този човек е получил инсулт, като дядо Димо на село и за това нищо не помни, – мислеше си Игнат. – Трябва да му помогна, да намери близките си и тогава може би ще си спомни.

Игнат седна пред компютъра си, помести снимка на бездомника в една от социалните мрежи и разказа как го е намерил.

Хората се отзоваха бързо и пишеха на младежа:

„Какво можем да направим за него?“

„Абсолютно нищо ли не помни, поне името си?“

„Дали има близки?“

Въпроси , предположени и догадки непрекъснато се въртяха из чата.

Изведнъж се появи съобщение, което бе по-различно от тези, които до сега бяха писали.

„Много ми прилича на Евгени Храмов. Ако наистина е той, би трябвало да сте чели поне една негова книга. Доста интересно пише.“

Това съобщение раздвижи още повече нещата. Някои предложиха да се обадят на жена му или децата му, ако има такива.

И наистина се обадиха в дома му. Отговори им притеснен женски глас:

– Евгени замина за град К. , да пише поредната си книга , но не се е обаждал, а и в хотела го няма….. От два дена се мъча да се свържа с него…

– А по мобилният му телефон не звъняхте ли?

– Той е против такава техника и няма мобилен, говори само по обикновен телефон, – обясни жената.

Тогава ѝ разказаха за дебатите в Интернет относно един премръзнал човек на улицата. Жената веднага пожела да види снимката.

Когато включи компютъра си и видя бездомника, извика:

– Евгени, мили мой, какво е станало с теб?

След това всичко се разви много бързо. Писателят бе прибран в дома си, а лекар установи, че е преживял инсулт и за това бе загубил паметта си.

Александър работеше като шлосер в близкото предприятие.

Една вечер той се връщаше у дома си след смяна с автомобила си. Наближаваше селото си. Наблизо имаше езеро.

Изведнъж пред него се изпречи момиче. То махаше с ръце пред фаровете на автомобила.
Александър спря колата. Подаде глава и попита момичето:

– Какво се е случило?

Момичето бе уплашено, а лицето му бе пребледняло.

– Наташа потъва …

Александър бързо слезе от колата и последва момичето. Свали дрехата си, където бяха документите му и скочи във водата. Той хвана давещото се дете за ръката и го измъкна.

– Нагълтало се е с вода, – каза Александър на застаналото момиче до него.

Той го разтърси и детето изхвърли вода през носа и устата си. Закашля се.

Александър качи бързо детето в колата си и го откара до болницата. Там веднага го прегледаха и му оказаха помощ.

Наталия, която едва не се удави, бързо се възстанови и скоро я пуснаха да си отиде в къщи.

– Какво правехте двете толкова късно край езерото? – попитаха другото момиче, което бе спряло Александър и бе поискало помощ от него.

– Бяхме решили да преминем по циментовата преграда, – каза смутено Таня, – но Наталия се спъна в нещо и падна във водата.

– Защо не го направихте през деня?

– Присмиваха ни се, че сме страхливи….. искахме да им докажем, че …. – и Таня се разплака,

– Ами ако Наталия се бе удавила?

Когато мокрото момиче дойде в съзнание и вече се чувстваше по-добре, Таня пристъпи към нея и я прегърна.

– Никога повече, чуваш ли, – каза настоятелно Таня, – нека се смеят.

Александър и Марин бяха на бригада. Те учеха в един от престижните университети в страната. Тази есен им се падна да работят в селското стопанство и то здраво.

Александър наблюдаваше сортировъчната машина, по чиято лента множество ръце отбираха картофите между буците земя.

Той дълго време стоя замислен,а накрая каза:

– Това много ми напомня на процеса на възприятие на сетивната информация.

А след това обясни примера на сортировъчната им работа от гледна точка на процеса на възприятие, включваща дълговременна и кратковременна памет. Така съдържанието  на съответстващите глава от учебника се възпроизвеждат на практика за няколко минути.

Марин осъзна, че образа на нещо, подобно на сортировката на картофи първоначално е било в съзнанието на авторите на учебника, но те не си го признават, затова се опитват да използват езика на науката.

И изведнъж настъпи промяна, бе изявен, вътрешния жив език. И това, което с часове може да се обясни на научен език, стана зримо и по-разбираемо.

– Сега разбирам, – каза Марин, – че зад високопарния и празен за мен научен език, стоят прости и земни неща.. Такива като тази сортировъчна машината.

– Тогава нека да говорим за това което виждаме, – усмихна се Александър.

– Сега вече всичко си е на мястото, – Марин потупа по рамото приятеля си.

Мария беше в дома си с четиригодишния си син Давид. От няколко дена се чувстваше малко недобре, но не отдаваше на това особено значение.

– Навярно съм настинала, – казваше си тя. – Ще ми мине.

Когато термометърът показа 41 градуса, тя осъзна, че нещата са по-сериозни. Но вече бе късно, Мария изгуби съзнание.

Давид не изгуби самообладание, раздвижи се из стаята и започна да оглежда внимателно наоколо:
– Трябва да се обадя по телефона … Къде ли го е оставила?

Детето започна да търси телефона на майка си. То знаеше как да го пусне, защото често я молеше да поиграе на него.

Когато стигна до раздел „контакти“ Давид видя снимката на баща си и веднага натисна бутона.

– Да, – каза баща му, – случило ли се е нещо, Мария?

– Татко аз съм, – обади се Давид. – На мама и стана лошо. Тя легна, но не може да се събуди. Моля те, ела скоро, страх ме е …

– Идвам веднага, – каза баща му, – не се страхувай, мама ще се оправи.

След това мъжът набра „Бърза помощ“:

– Ало на жена ми ѝ е станало лошо, изглежда е изпаднала в безсъзнание, ……Васил Левски 14, 2-я етаж, ап. 8 ….

А след това извика на шефа си:

– Манолов, Мария е припаднала, отивам си в къщи….

И хукна като луд към дома си.

Мария бе откарана в болницата. Там прекара почти една седмица и вече се възстановя. Скоро ще я изпишат и тя ще се прибере у дома.

– Ето моя спасител, – казваше Мария като прегръщаше нежно Давид, – ако не беше той….., – очите ѝ искряха от благодарност.

А малкият „герой“ подскачаше наоколо и се радваше, че отново може да разговаря с майка си.