Преторианците били специализирано звено в римската армия, което действало като „домашна войска “ на императорът или лична охрана.

През първи век пр.н.е. преторианската гвардия понякога била привлечена към издигането на нов император.

Но с течение на времето, участието им в обществения живот се увеличило и в крайна сметка преторианците можели да определят, премахват и дори да убият римските императори.

Един от стимулите за убийството на императора и назначаването на нов е практика известна като „акт на подарък“, това е значителна награда за преторианците, получена от новоназначения император след като предишния е бил убит.
В резултат на това най-верните защитници на римския император постепенно и по ирония на съдбата се превърнали в една корумпирана и опасна част от армията, която имала значителен контрол над живота на императора.

Той беше изхвърлен на улицата след смъртта на стопанката си. Едва ли знаеше как да оцелее. Той бе домашен котарак.

Сивият котарак на баба Мима не бе привикнал към уличния живот, за това тичаше мяукаше и молеше за помощ всеки срещнат. Но никой нему обръщаше внимание.

Нещастният котарак се превърна в ходещ скелет. Катя, съседка на починалата баба Мима, не можа да издържи да го гледа така и го прибра при себе си, докато му намери нови стопани.

Но минаха две години, а никой не пожела да вземе вече застарелия сив котарак. Така, той заживя при Катя.

Малко котенце бе намерено на улицата. То имаше по-щастлива съдба. Неравнодушни хора го бяха прибрали, но мъжът в това семейство се оказа алергичен към котки и се наложи котенцето да бъде предложено за отглеждане другаде.

И отново на помощ се отзова Катя.

Така старият сив котарак и вече порасналото коте се сприятелиха и заживяха задружно в дома на състрадателната Катя.

Сега тя си имаше вече не един, а двама любимци.

Корабът, на който плаваше Мартин, доплува до един остров. Докато моряците разтоварваха стоките, Мартин слезе на брега.

Къщите бяха чисти, изпълнени със цветя и зеленина. От тях се чуваше птича песен. Хората, които срещаше по улицата любезно го поздравяваха, все едно им бе познат.

Мартин спря пред един дом, където се бяха събрани повече хора. Когато го видяха, те спряха да приказват. Един старец стана и го покани между тях.

Мартин почувства, че е между хора, които бяха доволни от съдбата си.

Старецът сякаш прочел мислите му каза:

– Да, ние сме щастливи. Ние много отдавна живеем тук. И нас ни управлява господар, от който ние не преставаме да се възхищаваме, а той прави така, че радостта постоянно да изпълва сърцата ни. Той ни научи приятелски да се отнасяме един към друг. Как можем да не го обичаме?

Другите поклатиха глави в знак на съгласие, а той продължи:

– Помогна ни да забравим злобата, ненавистта и зложелателството , които бе между нас. Даде ни да разберем, че богатството е в самите нас, а любовта е източник и началото на радостта, която ни прави щастливи. Ние не мислим как да придобием чуждото. Завист няма между нас. Тук няма да намериш нито въображаеми ценности и удоволствия, нито желание за доминиране над другите.

– А как се казва вашият господар?

– Исус, – усмихна се старецът.

Когато човек минава край бездомни хора, като правило, към тях изпитва отвращение. Сякаш тези индивиди, лишени по един или друг начин от подслон, не са хора.

Навярно си мислите:

„Ако са хора, те са ни чужди и някак неправилно скроени. Та те нямат нищо общо с „нормалните“ хора. И защо са избрали такъв подозрителен начин на живот?“

Разбира се, вярвам, че всеки човек е отговорен за живота си и е в състояние да го промени. Всеки от нас има право на избор. Ние често се заблуждаваме в оценките и изводите, които си вадим от това, което виждаме и без да знаем при какви обстоятелствата се е стигнало до тук, съдим.

Той беше силен и здрав мъж. Ако го срещнеш на улицата никога няма да предположиш, че е крадец. Викаха му Михо, а как бе истинското му име, никой не знаеше, то се бе заличило, като целия му пропилян живот.

По-голямата част от своите 55 години, беше прекарал в затвора. Когато го пуснаха, той отново се насочи към големия град.

Симеон човекът, който се бе грижил за превъзпитанието му в затвора, му предложи храна за из път, но Михо махна ръка и отказа.

– Пак ли ще крадеш? – попита Симеон.

– Какво друго да правя, – леко се усмихна Михо.

Той бе крадец, но силно се бе привързал към Симеон. За Михо той беше честен, почтен и благороден човек. Като знаеше колко болка му причинява с този отговор, Михо добави:

– Какво ще ме посъветваш?

– Смени „професията“? – потупа го приятелски по рамото Симеон.

Михо само поклати глава. Симеон отново опита да му даде по-добра насока:

– Не ти ли е жал за тези, от които крадеш?

– Аз не им взимам последното, – измърмори под носа си Михо.

Съвестта му беше чиста, той не оставяше хората съвсем без нищо.

Който имаше от него той вземаше, а след това го раздаваше на улицата на братята си по съдба.

Понякога оставаше съвсем без храна, защото последния си залък бе дал на някой припаднал от глад….