В един малък град живееше Стоил. Ти беше вече на 16 години. Още от детството му в семейството му бе неспокойно. Баща му и майка му отдавна се бяха разделили. Дядо му бе починал. За последните три години Стоил трябваше да смени трина втори бащи.

Майка му вечно беше изнервена. Губеше се от сутрин до вечер на работа. От нея Стоил не бе чул нито една добра дума. Имаше само един човек, които истински го обичаше. Това бе неговата мила и добра баба.

Той почти всеки ден разговаряше с нея преди да заспи. Малко бяха дните, когато това не ставаше. Те нямаха тайни помежду си. Баба и внук бяха като едно.

Първата любов, синини, загуба, всяко малко нещо бе известно на баба му. А тя ревностно пазеше неговите тайни, беше същинска Швейцарска банка, която пази в тайна влоговете на клиентите.

Майка му често завиждаше:

– Пак ли интимничите с баба си? Ти се разбираш повече с нея, отколкото с мен.

Така бяха изминали 16 години….

Стоил излезе на двора да разходи кучето. Седна на пейката и забеляза, че до него седи възрастна жена с куфар. Той нямаше да ѝ обърне внимание, но жената много внимателно го разглеждаше.

„Какво се е вторачила тази бабичка в мен, – помисли си Стоил“.

Той се почувства неудобно, под изследващия го поглед на възрастната жена и попита:

– Бабичко, искате ли нещо?

Тя не отговори нищо, а позвъня на мобилния си телефон.

Изведнъж иззвъня и телефона на Стоил, беше неговата мила баба.

– Здравей Стоиле, здравей мой мъничък.

Младежът бе шокиран. Той се взря в непознатите очи, махна телефона от ухото си и извика:

– Бабо!

След това се хвърли на врата на възрастната жена, която седеше на пейката. и потъна в прегръдката ѝ

До този ден той нито веднъж не бе виждал любимата си баба. През всичките тези години тя бе някъде в друга страна, изкарваше пари с които помагаше на майка му, но всяка вечер, тя звънеше на внука си, за да научи как е минал денят му …

Един човек се събуди рано сутринта. Нямаше светлина, а зората след няколко часа щеше да обагри небето. И той си каза:

– Който рано става, нему Бог дава!

И тръгна по многобройните си дела, дори в неделя не почиваше и минаваше покрай храма без дори да го погледне.

И така ден след ден, седмица след седмица.

И сам недоумяваше:

– Защо всичките ми работи, като пясък се изсипват през пръстите ми. Може би хората не са прави или аз не съм свършил нещо, което съм знаел, но съм го забравил.

Юри се женеше. Подписване, разходка, множество снимки и хоп в ресторанта. Започна и даването на подаръци за младоженците, някои в плик, други в красиво оформена опаковка.

Изведнъж в залата внесоха огромна кутия, която била изпратена от далечни роднини на Юри, но самите те не могли да дойдат.

Гостите на сватбата започнаха да си шушукат:

– Каква голяма кутия!
– Какво ли има в нея?

– Прекалено е лека.

– Намирисва ми на нещо нечисто….

Юри със свидетели скъсаха празничната лента, която обграждаше пакета и бързо отвориха капака на кутията.

– Пълна е с смачкани хартии, – разочаровано се обади някой.

Младоженецът отчаяно ритна кутията, но в нея нещо издрънча. Юри и неговият най добър приятел скочиха в голямата кутия и започнаха да ровят в хартията. Най-накрая победоносно Юри извади ключове с дистанционно за кола. Всички се смееха и радостно поздравяваха младоженеца.

На следващата сутрин Юри си помисли:

„Трябва да благодаря на роднините си за ценният и хитро изпратен ми подарък“.

– Здравей дядо Гошо! Благодарим ви с Наталия за невероятния подарък и особено за хитро скрития ключ от колата, която ни бяхте изпратили. Това с големия кашон, ….. бе много оригинално.

– Поздравявам те Юрка. Значи си намерил ключа? А петте хиляди на пачки, не откри ли?

– По дяволите, – изруга Юри.

Младият мъж бързо извика такси. Младоженците с няколко свидетеля се втурнаха в ресторанта, за да разберат какво е станало с онази голяма кутия. Те бяха я оставили на боклука в двора.

Изтичаха при контейнера, а тя си стоеше там спокойно. Бързо започнаха да изхвърлят всички натрупани книги в нея. Но за съжаление освен стари вестници и списания, друго нищо не намериха.

Младоженците се прибраха омърлушени в дома си.

– Къде гледахте, глупаци, – вилнееше Натали, – това са толкова много пари.

Юри с приятелите си мълчаливо въздишаше.

Изведнъж телефона иззвъня. Обаждаше се дядо Гошо:

– Е, какво Юрка, намери ли кутията?

– Намерих я, но пачките ги нямаше там.

– Тях и не трябваше да ги има! Пошегувах се! Мислех си, че след бурната нощ седите не изтрезнели и мързелувате. Не ви ли добавих малко адреналин? Ха- ха-ха …..

Юри се цупеше на дядо си цели десет минути. След това всички се разсмяха и продължиха да мързелуват надигайки бутилка с шампанско от време на време.

Детската жестокост за съжаление няма граници.

Веднъж Румен отиде на детската площадка, за да поиграе футбол. Там много по-едро момче от неговия клас започна, без видима причина, да го рита. Тъй като нямаше никаква ответна реакция от страна на Румен, едрото момче започна да го бие.

Това положение продължи доста дълго време. Румен бе уплашен толкова много, че се страхуваше да разкаже на родителите си за тези издевателства. Той бе толкова подтиснат, че не искаше да ходи на училище.

Всяка сутрин се събуждаше с мисълта:

„О, не пак ли този кошмар!“

В един прекрасен ден всичко се промени. На помощ на Румен дойде един ученик от по-горните класове Добромир. Той бе широкоплещест и в училище го познаваха всички. Играеше в училищният отбор по футбол.

Добромир от личен опит знаеше, какво означава да издеваелстват над теб връстниците ти. Както Румен и той бе допуснал същата грешка и не бе разказал за това на родителите си. За това реши да се застъпи за беззащитното момче.

Как Добромир защити пострадалия Румен?

Той знаеше, че трябва да действа много внимателно. При поредната конфронтация Добромир приближи момчетата от по-малките класове и покани Румен:

– Ела с мен днес, да обядваме заедно в стола.

Този начин на намеса даде резултат. Когато нахалниците видяха, какъв защитник си има Румен, го оставиха намира.

Този случай въодушеви Добромир и той застана начело на организация противопоставяща се на преследването и издевателства над деца от техните връстници.

– В училище трябва да има ред и нито едно дете не бива да се чувства преследвано или заплашено от нападките на другите ученици в класа му, – каза Добромир още на първото събрание на образувалата се организация.

Добромир и Румен станаха големи приятели. Когато Румен завърши училище, в прощалната си реч той каза:

– Не бих постигнал нищо, ако Добромир не се бе появил като ангел пазител от небето в този ден, когато много ме тормозеха….

Младеж се оплаква:

– Докторе, аз не съм стар. Само на 22 години съм. Моите приятели ходят по заведения и там стоят до сутринта. Какво не е наред с мен?

– Всичко ти е наред, – засмя се докторът. – Просто имаш повече разум, а на приятелите ти той недостига, но най-страшното е, че те не разбират това.